Без свидетели

11

Същата вечер във фирмата се състоя месечното събрание за хонорарната политика. Всички адвокати – двайсет мъже и една жена – бяха насядали около голямата маса в конферентната зала и се подготвяха да представят сметките на клиентите, за които отговаряха. Отначало стаята беше шумна, но точно в пет часа Пол Бътлър удари с молив по стъклената си чаша и се възцари тишина. Почтително, като по време на молитва, всеки адвокат представи броя часове, отработени по отделните дела, и постигнатите резултати. След това предложи определена сума, която да се изиска от клиента. Обикновено размерът ѝ се базираше на стандартната почасова тарифа на фирмата и останалите колеги даваха одобрението си с тихо кимане.

Том Галахър ме бе помолил да представя разходите по един застрахователен случай, върху който работихме заедно. Когато дойде моят ред, обявих, че часовете на двама ни възлизат на 750 долара.

– Сумата е разумна – одобри Галахър от другата страна на масата. – Прати им сметката.

Малко по-късно Ан Хейстингс представи свое дело за регулиране на имот, което бе приключила успешно за един от клиентите на Пол Бътлър, известен инвеститор в недвижими имоти. Тя беше успяла да убеди съда да отмени забраната на агенцията за строителен надзор за издаване на разрешително за строеж на модерен ресторант в града. Докато говореше, наблюдавах гъстата ѝ медноруса коса, прибрана на опашка, овалното ѝ лице, големите ѝ кафяви очи, изваяния ѝ нос и плътните устни, които разкриваха съвършени бели зъби. Ан беше прекрасна. Може би не ослепително красива като Рита Едингтън, но нейното очарование обединяваше в себе си красота и интелект. Осъзнах, че сериозно съм хлътнал. Две седмици по-рано бях събрал кураж да я заговоря. Бях отишъл в кабинета ѝ и бях подскачал нервно от крак на крак, докато тя не бе вдигнала поглед от Закона за ценните книжа от 1933 г.

– Да?

– Чудех се дали не би искала да вечеряме заедно някой път.

– Не.

Тя се бе върнала към книгите си и оттогава не бяхме разговаряли повече.

– Моят хонорар възлиза на хиляда и седемстотин долара – съобщи Ан на събранието. – Бих искала да го закръгля на две хиляди. Резултатът беше добър и клиентът може да си го позволи.

Тя огледа колегите си и не чу възражение. Но в момента, в който започна да поправя сумата на хонорарния си лист, прозвуча гласът на Пол Бътлър.

– Прибави още една нула отзад – нареди той.

Ан го погледна.

– Така стават двайсет хиляди долара, Пол.

– Да.

– Но аз само намерих решението от делото във Флорида и продиктувах писменото изложение за съда. Прекарах повечето време в чакане в различни институции и в сградата на съда, за да дойде ред на делото. Градският прокурор дори не се противопостави.

– В крайна сметка резултатът ще струва много повече от двайсет хиляди долара, а клиентите са склонни да плащат повече за добри резултати.

Ан Хейстингс добави още една нула към сумата. Том Галахър погледна към Дан Морган и поклати глава.

Най-яркият ми спомен от това първо събрание беше удоволствието, с което старши партньорите обявяваха сумите, които щяха да вземат от клиентите си. Те им начисляваха хиляди долари по стандартната тарифа за работа, свършена предимно от други адвокати, а не от тях самите. Но удовлетворението им не идваше единствено от печеленето на пари. Беше нещо много повече. Дължеше се на способността им да печелят. След като Уолтър Смит изброи поне петнайсет солидни сметки на редица застрахователни компании, той свали очилата си, погледна ме и се ухили.

– Не е зле, а?

Дойде ред на Дан Морган.

– Имам само случая с Хорас Ападака – каза той. Спомних си за стария индианец във фоайето на кантората. – Свалиха обвиненията срещу него, но той няма възможност да ни плати. Ще се наложи да го отпиша.

Настъпи неловко мълчание, а останалите адвокати заразлистваха документите си.

След събранието всички отидохме на вечеря в клуб „Аризона“. Нощта беше мека и хладна и за пръв път, откакто се бях върнал, се чувствах добре със сако. Като изключим няколкото пияни индианци пред кръчмата на Хари Уилсън, градът беше пуст. Единственият шум идваше от нашата група, а аз вървях най-отзад и слушах разговорите на другите. Някои колеги правеха облози за футболния мач в понеделник вечер. Други обсъждаха дали Джералд Форд е подходящ за вицепрезидент на Америка.

– Не е! – извика някой. – Не забравяйте, че тъпото копеле се опита да инициира импийчмънта на Уилям О. Дъглас.

Трети разговаряха за начините, по които човек може да оцелее в град с толкова скучен вестник, а някои от новодошлите коментираха колко е хубаво да не се налага да чистиш снега пред къщата си. Изоставах зад всички, забелязвайки колко общителни са тази вечер. Видях как Ан Хейстингс трепери от студ и хваща под ръка Лий Гудман. Наблюдавах мекото движение на красивите ѝ бедра, извиващи се над съвършените ѝ глезени.

Изведнъж Дан Морган ме настигна.

– Прочете ли статиите за кататония? – попита той.

– Не. Видях само заглавията им и ги преснимах.

– Много са интересни. Знаеш ли каква е най-честата причина за кататонен ступор?

– Не – отвърнах. – Не знам нищо за нея.

– Насилие – прошепна той. – Пациентите се страхуват от насилието вътре в себе си и затова се вцепеняват. Така не могат да наранят себе си или други хора. Вид защитна реакция. Възможно е момичето да е преживяло подобно нещо, след като е застреляло баща си. Може би се е страхувало да не прояви още насилие.

– Но ние дори не сме сигурни, че страда от кататония – казах.

Продължихме да вървим един до друг, докато не стигнахме до кръчмата на Хари Уилсън. Морган се спря пред вратата, където изведнъж ни удари киселата миризма на застояла бира и нещо, което не успях да определя. В заведението се виждаха беглите сенки на индианци, които обикаляха напред-назад. Една индианка излезе залитайки през вратата и се отправи към канавката, където коленичи и повърна.

– Искаш ли да се отбием за по бира? – попита Морган.

– Не смея да вляза.

– Веднъж тук видях как един индианец убива друг.

– Наистина ли?

– Да.

– Какво се случи? – попитах.

– Беше отвратително – отвърна Морган. – По пода бяха разпилени вътрешностите му. Знаеш ли, че утре ще съборят това място, за да построят новия парк? Жалко. Ще ми липсва.

Фирмата беше резервирала целия клуб „Аризона“ тази вечер. Когато стигнахме, всички се бяха събрали около бара и вдигаха страхотен шум. Съвсем скоро осъзнах, че аз съм една от причините за лудницата. Някой се провикна:

– Ей, Маккензи, вярно ли е, че си се отказал от шампионата по голф, за да работиш по случая с Морган?

Почувствах се неловко и потърсих закрилата на бара. Като стигнах там, видях, че на стола, на който съм се опрял, седи Ан Хейстингс.

– Извинявай – казах и отстъпих, за да ѝ освободя пространство.

– Какво ще пиете? – попита барманът.

– Секунда. – Разгледах напитките на бара.

– Искаш ли да си поделим виното, Дъг? Не мога да изпия цялата бутилка. – Невероятно! Тя ме заговори. За пръв път. Погледнах я и видях кафявите ѝ очи.

– Дайте ми една чаша за вино – казах на бармана, като не откъсвах поглед от Ан.

Тя ми зададе същия въпрос, с който бях посрещнат на влизане в бара. В тона ѝ обаче нямаше и следа от ирония, а само любопитство.

– Наистина ли си напуснал турнира по голф заради случая „Едингтън“?

– Да.

Тя ме наблюдаваше как си сипвам чаша вино.

– Чух също, че караш ски – продължи Ан.

Потвърдих и тя ми разказа как преди е карала ски във Флагстаф с баща си. Аз пък допълних, че съм живял две години в Алта, щата Юта, след като напуснах армията, а тя отвърна, че винаги е искала да отиде там. Бях на път да изтърся нещо наистина глупаво от сорта на колко много бих се радвал да я заведа някой път, когато Том Галахър мина покрай нас.

– Ей, Том – извика Ан Хейстингс. – Трябва да поговорим за делото за обезщетение поради причинена смърт, което пристигна тази сутрин. – Тя ме докосна по рамото и каза: – Изпий виното, Дъг.

Ан взе чашата си и последва Галахър към ресторанта.

Това беше всичко. Допих бутилката вино. Изядох един стек. Гледах по телевизията как „Чикаго Беърс“ губят футболен мач. После се прибрах в апартамента.