Без свидетели

2

– Качи се в колата на Том – нареди ми Морган, докато слагах стиковете в багажника си.

– Но моята е тук – казах.

– Ще изпратим някого да я прибере. Качвай се в колата. Веднага! Да тръгваме. – Изпълних заповедта му. – Газ до дупка, Том!

Галахър настъпи педала и чакълът зад нас се разхвърча. За броени секунди огромният кабриолет елдорадо вдигна над 100 километра в час по Уилямс Фийлд Роуд. Седях отзад и се оглеждах за ченгета, съзнавайки, че с количеството алкохол в кръвта на Галахър никога нямаше да излезем от затвора, дори и с нас да беше най-големият експерт по habeas corpus.

Изведнъж Морган изкрещя „Спри!“ и Галахър удари спирачките. Морган изскочи от колата и изтича до една малка бензиностанция. Върна се с три чаши горещо кафе с пластмасови капачета. Носеше и цял стек „Кемъл“. Когато продължихме, той извади от чорапа си пакет френски цигари „Голоаз“, изгледа го презрително, смачка го и го изхвърли на пътя. Запали една „Кемъл“ и дръпна от нея продължително и с наслада, след което димът излезе през носа му и бързо се разсея от вятъра, образувал се от високата скорост на колата. Той свали капачето на чашата и се обърна назад към мен, сложил ръка на гърба на седалката.

– Добре, кажи ми пак къде можем да открием Хуан Менчака.

– Завий наляво по Елиът Роуд – упътих Галахър.

– Той мексиканец ли е? – попита Морган.

– Не. Баск. Дошъл е тук от Айдахо.

– И ти го познаваш?

– Да.

– Много добре ли?

– Да. Приятели сме.

Морган ме попита откъде познавам Хуан. Разказах му как всяка пролет пастирите водят стадата си към Белите планини над Макнари, тъй като овцете не могат да издържат горещините в долината. Те пасяха по целия път догоре и оставаха там с месеци, докато овчарите не ги връщаха отново в долината. Едно лято, докато още учех в гимназията, отидох с тях.

– Хуан се грижеше за мен. Баща ми нямаше да ме пусне, ако той не беше с нас. Нямаше доверие на овчарите, но вярваше на Хуан.

– Не знаех, че го правят – каза Морган.

– По дяволите, Дани! – изкрещя му Галахър през свистящия вятър. – Нали ние извоювахме правото на Ферис да изпраща овцете на паша.

– Само женските овце – уточних.

– Моля?

– Водят само женските. По-късно закарват овните с камион. Копитата им са прекалено нежни, за да издържат догоре.

Продължихме покрай памуковите ниви. Семенниците на памука се бяха разтворили широко и от тях изскачаха пухкавите влакна. Скоро щяха да ги оберат и да пуснат машините. На други места се виждаха събрани купи сено. Беше горещо. Въпреки вятъра, влизащ през спуснатия гюрук на кабриолета, беше много топло и аз почувствах как тениската ми се просмуква от стичащата се по мен пот – не само под мишниците, но и по гърба, и около корема. Докато аз се борех с жегата, Морган се съживи. Започна да се върти на седалката и да ми задава безброй въпроси. Очите му като че ли сменяха цвета си, когато се движеха.

– Според теб жената имала ли е мотив да го убие? – попита той. – Мотив, различен от получаването на наследство?

– Нямам представа – отвърнах.

– Какъв човек беше Травис?

– Не знам. Никога не сме били близки. – Наблюдавах как Морган издишва дима. – Мисля, че баща му е бил разочарован от него – допълних.

– Откъде знаеш?

– Баща ми беше споделил това с майка ми – отговорих. – Предполагам, че Ферис му е казал нещо. Наистина не знам повече.

Опитах се да си спомня Травис. Не го бях виждал от години и в съзнанието ми изникваше единствено образът на момче със смугла кожа, което беше пет години по-голямо от мен и още в гимназията имаше гъста брада и изглеждаше отчуждено и самотно. Имах само един ярък спомен от него. Веднъж, след като бях завършил училище и Травис вече работеше в ранчото, той оправи моя стар форд, модел 1951 г. Когато приключи, ми каза:

– Ей, Дъг, ако искаш, ще ти стегна колата и ще я боядисам в различни цветове. После можеш да я лакираш и да ѝ сложиш кожена тапицерия. – Той се изхили многозначително и добави: – Така ще сваляш повече мацки.

Това беше всичко, което си спомних за него, докато минавахме покрай нивите на баща му този ден. До пътя вървеше мъж, когото познавах. Носеше високи гумени ботуши и голяма лопата, преметната през рамото.

– Моля те, спри, Том – помолих.

Той отби и Реймънд Валенсуела се доближи до колата.

– Здравей, Дъг. Отдавна не сме се виждали.

– Какво става, Рамон?

– Всичко си е постарому. Напояваме памуковите ниви.

– Знаеш ли къде е Хуан Менчака?

– При конете. – Той посочи мястото. – Чу ли за Травис?

Галахър запали колата, но Морган му направи знак да спре.

– Знаете ли нещо за случилото се? – попита той Реймънд.

– Не. Чух само, че са го застреляли.

Продължихме по пътища в района, които познавах от години – Елиът Роуд, Гуадалупе Роуд и Алма Скул Роуд. Спомних си как от време на време нещо скрито дълбоко в душата на баща ми се надигаше и той възкликваше: „Това момче трябва да се научи да работи.“ Тогава товарех сено, зареждах селскостопанските самолети или пасях овцете. (Понякога дори берях памук, но това беше много преди появата на големите машини, във времето, когато семейство Едингтън още не бяха натрупали истинско състояние благодарение на баща ми.)

– Според теб Хуан Менчака би ли се поддал на манипулация? – попита Морган.

– Какво имаш предвид?

– Смяташ ли, че един адвокат може да го накара да каже нещо, което не мисли?

– Не – отвърнах. – Понякога е малко нервен, но никога не би позволил да го притискат.

– Познаваш ли момичето Миранда?

– Не много добре. Виждал съм я. Знам коя е. Доколкото ми е известно, има психични проблеми.

– Странно – каза Морган. – Чувствам Ферис Едингтън много близък, но май никога не съм срещал Травис.

– О, напротив – заяви Галахър. – Виждал си го още когато фирмата притежаваше ранчото. Преди да го продадем. Травис се появи един уикенд. Дойде с Ферис, когато той доведе оня расов бик, порода „Ангъс“.

– Да, сега се сещам – каза Морган.

Стигнахме до стадата овце, оставяйки зад гърба си безброй кошари и пасища. От време на време между тях се виждаше по някоя коза със звънче около врата. Когато доближихме голямото заграждение с конете, видях Хуан да стои отпред с няколко мъже.

– Да спрем тук – предложих на Галахър.

От другата страна на пътя се намираше къщата, където се бе случило всичко – малка дървена постройка с тенекиен покрив.

Жълта полицейска лента опасваше входната врата и прозореца, а на тясната предна веранда седеше помощник-шерифът. Освен жълтата лента, единственото нещо, което отличаваше невзрачната постройка от околните сгради, беше червена дървена саксия, която висеше под прозореца. Беше с малки пъстри цветя.

Отправихме се към конете. Две кучета ни поздравиха с лай, втурнаха се към нас и душейки краката ни, ни изпратиха до оградата.

– Какво, по дяволите, става? – възкликна Морган.

– Инстинкти – отвърнах. – Родени са, за да го правят. Искат да се уверят, че ще намерим пътя.

Кучетата ни съпроводиха по пътеката. Шестима мъже стояха отпред и рисуваха фигури в прахта с ботушите си. Като доближихме, те ни изгледаха, а най-дребният от тях дойде при нас. Носеше бежова риза със запретнати ръкави, които разкриваха мускулестите му ръце, почти черни от дългите дни, прекарани под аризонското слънце. Под кожената престилка, потъмняла и омекнала от годините тежка работа и ланолина на овцете, се виждаха старите му протрити дънки „Ливайс“ с навити крачоли. Беше обут с военни ботуши от Втората световна война – модел, който все още намираше в антикварните магазини. Когато преди случайно минавахме покрай такъв магазин, той винаги настояваше да влезем, за да разгледа старите ботуши, които бяха започнали да се превръщат в антики. Имаха връзки, които стигаха до кожения маншет, закопчаващ се над глезена му. Мъжът носеше същата стара филцова шапка, която бе пропита с потта му. Като ме видя, той се обърна към събеседниците си и им даде бързи указания на испански, след което те се разпръснаха.

– Здравей, Хуан.

Преди да пусне ръката ми, той сложи другата на рамото ми.

– Чух, че си станал истински адвокат.

– Така казват.

– Това е чудесно.

Почувствах се малко виновен, че отдавна не бях идвал да го видя, но той само ме потупа и допълни:

– Гордея се с теб.

– Хуан, запознай се с Дан Морган и Том Галахър. Те са мои колеги от фирмата.

Той им подаде свенливо ръка и ги огледа внимателно от горе до долу, без да каже и дума.

– Радвам се да ви видя – заяви Морган.

– Имам чувството, че сте дошли, за да поговорим за случилото се тази сутрин – каза Хуан.

– Да, Хуан. Ферис иска нашата фирма да защитава Рита.

– Моля?

Кимнах.

– Ферис ще ви плати, за да защитавате тази жена?

– Мисля, че възнамерява да го направи – отвърнах.

– Защо?

– Не знаем – казах. – Ще се срещнем след малко. Още не сме говорили с него.

– Съгласен ли сте да отговорите на въпросите ни, Хуан? – поинтересува се Морган.

– Има ли причина да не го направя? – попита ме Хуан.

Погледнах Морган, който промълви „не“, и се обърнах към стария си приятел, за да го успокоя.

– Искате ли кафе?

Хуан ни заведе до малко огнище. Взе от него стар тенекиен съд и сила кафе в четири чаши. Знаех, че на дъното е сложил яйчени черупки, за да сгъстят утайката. Знаех също, че в тенджерата, която къкреше на огъня, има чили с боб. Едва се сдържах да не помоля Хуан за една порция. Все пак не бях успял да си доям чийзбургера. Но по изражението на Морган разбрах, че не сме дошли за обяд, и вместо това реших да последвам него и Хуан до мястото, където се бе случило всичко.

– Стоях тук – започна Хуан. Намирахме се в отдалечения край на заграждението, най-близо до къщата. – Една от овците… – Той се спря за миг и продължи: – Е, едва ли искате да ви губя времето с такива подробности. Имах болна овца. Затова бях дошъл тук по-рано от обикновено. Видях ги как се задават на коне.

– Рита и дъщеря ѝ?

– Да. Рита и Миранда. Яздеха два от расовите жребци, които Ферис купи от Том Финли. – Хуан ме погледна, предполагайки, че ще си спомня за това. – Много добри коне – обясни той на Морган. – Завързаха ги там, точно до входа. – Той посочи. – После се отправиха към къщата.

– На колко години е Миранда?

– Не съм сигурен. Може би на дванайсет.

– Видяхте ли оръжието? – попита Морган.

– Не. Сигурен съм, че е било в чантата на Рита. Тя носеше чанта.

– Откъде знаете, че не е било у момичето?

Очите на Хуан засвяткаха и той се взря подозрително в Морган. Прикова поглед в полето и после отново в Морган. Изгледа ме и стисна зъби. За миг си помислих, че няма да ни каже и дума повече. Когато най-накрая заговори, Хуан се обърна към мен.

– Момичето не е застреляло баща си.

– Но – каза Морган – доколкото разбрах, не сте видели кой го е направил.

– Така е – потвърди Хуан. – Но детето не го е убило. Не би го сторило.

Морган го изгледа и повтори предишния си въпрос.

– Откъде знаете, че Миранда не е носила оръжието?

– Защото не беше в ръката ѝ. Ако е било скрито в джоба, той щеше да е издут. По дяволите, не мисля, че някоя от тях би могла да го сложи в джоба си. Та те носят толкова тесни панталони.

Морган се обърна към къщата.

– Предполагам – каза той, – че оръжието може да е било вътре. Възможно ли е да е било там, преди да влязат?

Хуан остана безразличен към въпроса и попита Морган:

– Нямате намерение да обвините малката, нали?

Морган се отдалечи от нас и тръгна към конете. Той спря, наведе се и извади цигарите от чорапа си. Запали една, облегна се на оградата и се загледа в извиващия се дим. Видя как помощник-шерифът става и се протяга. След още няколко дърпания хвърли цигарата, изгаси я с обувката си и се върна при нас.

– Ако момичето не е използвало оръжието – заговори Морган, – пръстовите отпечатъци би трябвало да го докажат. Или са носели ръкавици?

– Не – отговори Хуан. – Никоя от тях не беше с ръкавици, но си мисля, че отпечатъците едва ли ще докажат каквото и да е, а и мога със сигурност да заявя, че оръжието не е било в къщата преди това.

– Защо?

– Защото и Рита, и Миранда са го използвали, преди да дойдат тук. Упражнявали са се да стрелят по бирени бутилки.

– Как научихте това?

– Робърт и Джони Камачо са ги видели.

– Защо сте стояли толкова близо, че да твърдите, че момичето не е носило оръжието?

– Не знам. Бях взел овцата на ръце и ги гледах.

Втренчил поглед в Хуан, Морган наклони леко глава.

– Рита е красива жена – каза Хуан накрая.

Обяснението като че ли задоволи Морган и Хуан продължи да разказва как ги е видял да влизат в къщата и да затварят вратата.

– Нямах представа защо са дошли – продължи той. – Не знаех, че Травис е вътре. Мислех, че работниците все още живеят там. Виждал съм Травис наоколо, но предполагах, че идва тук само за да говори с тях.

– Какво стана след това?

– Чух шест изстрела. Оставих овцата на земята и се изправих. Целият треперех.

– Изстрелите един след друг ли бяха или с интервали помежду им? – поинтересува се Морган.

Хуан отново погледна недоверчиво Морган.

– Само един човек е стрелял – отвърна той. Хуан беше разбрал накъде бие Морган, преди аз да се досетя. – Изстрелите следваха един след друг. Много бързо. Толкова бързо, че е невъзможно оръжието да е сменило притежателя си.

– Какво се случи после?

– Излязоха навън.

– Колко време след изстрелите?

– Не знам. Малко след тях. Минута. Може би две.

– Те видяха ли ви, Хуан?

– Сигурен съм, че не ме забелязаха, преди да влязат в къщата. Бях коленичил тук зад оградата. Но когато Рита излезе, вече се бях изправил. Тогава тя ме видя.

– А после?

– Рита хвърли оръжието. На земята до стълбите.

После Хуан разказа как Миранда излязла след майка си на верандата. Двете седнали там и той се доближил до тях. Погледнал през пролуката на отворената врата и видял ръката на Травис, която разпознал веднага. Когато описваше сцената, той направи гримаса.

– Знаех, че е мъртъв, преди да се доближа.

Хуан се опитал да говори с двете жени, но те мълчали и просто гледали напред. Накрая той влязъл вътре, за да се обади по телефона.

Пресякохме пътя, за да отидем до къщата. Застанахме пред входа и Морган го помоли да повтори всичко. Докато Хуан разказваше историята за втори път, аз се загледах в пъстрите цветя под прозореца.

Помощник-шерифът, който седеше на верандата, разпозна Морган.

– Здравей, Дан! Как си?

– Добре, Фил. Има ли шанс да ни пуснеш вътре, за да огледаме?

– Не.

– Ще ми кажеш ли къде закараха трупа?

– В патологията.

Като се върнахме при огъня, Хуан ни информира, че по-рано полицаите обградили мястото и задали куп въпроси. Дошли и братята Камачо, които разказали на всички за упражненията по стрелба с бирени бутилки. Той съобщи на Морган, че някакъв прокурор вече говорил с него.

– Наистина ли?

– Да.

– Как се казва?

– Хаузър – отвърна Хуан.

Морган се обърна към Галахър.

– Кой е този? – Галахър сви рамене. – Който и да е, определено става рано – заяви Морган.

– Искам да ти покажа нещо, Дъглас – обърна се към мен Хуан. Той отиде до своя пикап и донесе дълъг алуминиев тубус с капак в единия край. Отвори го, извади отвътре въдица мухарка и свърза двете ѝ части. – Графит – заяви гордо той. – Вече сме в космическата ера. Най-доброто изобретение на човека. Още ли завързваш стръвта, както съм те учил?

– Понякога го правя, за да не забравя как става, но отдавна не съм ловил риба.

Разговорът ни завърши. Изстиналият труп на Травис Едингтън лежеше в патологията, а ние четиримата се редувахме да мятаме вълшебната мухарка със златиста корда над стадата, обвити в облаци прах.