Без свидетели

14

Жената зад бюрото вдигна глава и ни кимна.

– Подай я! – нареди ми Морган. – Бързо!

Втурнах се в оживения кабинет на съдебната служителка и ѝ връчих документа, който бях подготвил по поръчка на Морган: „Молба на обвиняемата за насрочване на дата за бърз процес“.

– Хенри ще е съдията, нали, Тами? – попита загрижено Морган зад гърба ми, за да се увери, че предварителната уговорка е спазена.

– Така е, Дани – отвърна Тами.

Дребната, енергична жена сложи входящ номер на молбата. После взе една писалка и добави буквата „П“ до него.

– Съдия Пенрод – потвърди тя. – Разполагате ли с копие за него, или аз трябва да го направя?

Дали не сгрешихме онзи следобед? Не постъпихме ли нередно?

– Не съществува закон, който да го забранява. – Така Дан Морган отговори на деликатните ми въпроси в деня, в който влязохме в съдебната палата с красноречивата молба, с която толкова се гордеех. – Не се споменава и в правилата на правната етика – добави той. – Просто се сдобихме с малко информация.

Наистина беше така. Направихме малко проучване. Посетихме една стара приятелка на Морган, чийто син той веднъж беше спасил от обвинения за притежание на марихуана. Поинтересувахме се в кои дни съдия Хенри Пенрод разглежда спешни случаи. После изчакахме два часа на студената каменна пейка пред вратата на кабинета ѝ, пиейки изстинало кафе и наблюдавайки как други адвокати подават молби за бързо освобождаване. Накрая тя ни увери, че номерът на търсения от нас съдия е излязъл в графика със свободните часове.

Когато видя, че Тами Хирата е сложила буквата „П“ на молбата ми, Морган я помоли да ползва телефона. Обади се на секретарката на съдията, за да си запише час, след което звънна в кабинета на главния прокурор.

– Пени? Дан Морган е. Предай на Максимилиан Хаузър, че делото „Едингтън“ ще се разглежда от съдия Пенрод. В пет и половина той ще изслуша нашите аргументи, свързани с молбата, която внесохме по-рано днес. Сигурен съм, че Хаузър ще иска да изпрати някой.

Морган затвори, без да дочака отговор. В пет и половина той, Хаузър и аз седяхме в кабинета на почитаемия Хенри Пенрод в старата съдебна палата на Уошингтън Стрийт. Съдията не удостои с внимание вялия протест на Хаузър, че не е имал време да се подготви. Той наклони глава, задъвка незапалената си пура и се задълбочи в съдържанието на молбата.

Докато съдията четеше, аз огледах кабинета му. На места мазилката беше напукана, а щорите на прозореца, който гледаше към Уошингтън Стрийт, се бяха откачили. Килимът бе толкова протъркан, че на отделни места се виждаха дупки. Стаята излъчваше същата повехнала аристократичност като офиса на „Бътлър и Менендес“. Имаше една разлика – стените бяха покрити с маслени картини с каубойски мотиви. Морган ми беше разказал за тях. Преди да стане съдия, Хенри Пенрод натрупал цяло състояние като прокурор по дела за нанасяне на телесни повреди. Голяма част от имуществото му висеше по стените на кабинета. Разгледах една картина с голямо стадо добитък от породата „Ремингтън“, която се намираше зад писалището на съдията. Морган ми посочи тежката бронзова пластика на пума, която напада бизон. Дори Хаузър разгледа част от колекцията на съдията, разлиствайки роман на Луис Ламур на масичката за кафе.

След известно време съдия Пенрод вдигна очи от моето творение и бутна кръглите си очила малко по-надолу, за да може да ни погледне над тях. Извади пурата от устата си. Помислих си, че ще заговори Морган, но преди да каже каквото и да е, той почеса едрата си ръбеста глава, покрита с гъста посивяла коса, която бе подстригана много късо и стърчеше нагоре. Докато все още се чешеше, той отвори леко уста и се засмя тихо. После огледа стаята. Спря погледа си върху колекцията от картини и бронзовата пластика. Всички седяхме в очакване, а съдията погледна през прозореца към улицата. Захапа отново пурата и започна да я дъвче.

– Искате да назнача дата за процес за углавно престъпление възможно най-скоро? – попита той с подчертана недоверчивост, а Морган приведе глава в знак на потвърждение. – Нетипично за теб, Дани.

– Ваша светлост, моята клиентка е в затвора. Няма да я пуснат под гаранция. Тя има конституционното право на бърз процес.

С тези три изречения Морган обобщи съдържанието на дългата десет страници молба.

– Да – каза съдията. – Прочетох. – Той намести пурата си и я запали. Тълкувайки последното като сигнал, Морган извади цигара от чорапа си. Запали я и отметна назад глава.

– Кажи ми, Дани – продължи съдията. – Тук не пише ли, че клиентката ти има дъщеря, която се намира в състояние, подобно на кома?

Морган изпусна гъст облак дим.

– Така е, ваша светлост.

– Детето не е ли единственият очевидец на случилото се?

– Не.

Отговорът му ме изненада и аз погледнах Морган, чудейки се дали междувременно не се е появил някой свидетел фантом.

– Кой още е бил там?

– Клиентката ми, господин съдия.

– А, да – отвърна Хенри Пенрод. Той задъвка пурата и около него се образува облак от синкав пушек. – Предполагам, че тя ще ни каже, че дъщеря ѝ е дръпнала спусъка, нали?

– Знаете, че не мога да потвърдя това.

– При всички случаи ти искаш процесът срещу жената да е приключил, преди детето да се събуди и да свидетелства срещу нея. Така ли е?

– Ние не знаем кога ще се събуди момичето, ваша светлост. Дори не сме сигурни, че ще се събуди. Сигурно е единствено, че не искам клиентката ми да гние в мизерния окръжен затвор, докато настъпи този ден, ако това въобще се случи. Законът е категоричен, че тя не е длъжна да го прави.

Последва дълго мълчание и аз забелязах, че съдията се усмихва на Морган по начин, който подсказваше за някакво тайно разбирателство между двамата юристи, които бяха прекарали много години заедно в старата съдебна палата. Хаузър също го видя. Лицето му се изчерви, когато стрелна поглед към съдията и Морган.

– Какво ще кажете за всичко това, мистър… Хаузър? Нали така ви беше името?

– Да, ваша светлост. Максимилиан Хаузър.

– Е, каква е вашата позиция, мистър Хаузър?

– Не смятам, че е редно да се заемете със случая, сър.

– Моля?

– Имам предвид, че ние дори не сме внесли още обвинението си. Предварителното изслушване приключи едва тази сутрин. Не разбирам как случаят е бил зачислен към вас.

– Моят номер е излязъл на графика за спешни случаи и съдебната служителка е записала делото на мое име. Такава е процедурата. Разбира се, ако смятате, че не бива да разглеждам случая, имате право да подадете молба за отвод поради предубеденост.

– Не, ваша светлост. Определено нямах предвид това. Разбира се…

– Значи искате да отложим процеса до момента, в който момичето ще бъде в състояние да даде показания?

– Да, ваша светлост.

Морган ме сръга и ми намигна.

– Е, кога ще се събуди? – попита съдията.

– Не знаем, сър – отговори Хаузър.

– Някой говорил ли е с малката след стрелбата? – поинтересува се съдията.

– Не, сър.

– Тогава никой не знае какво би казала тя, ако я призовете като свидетел.

– Не, господин съдия, но съм сигурен, че знаем какво е видяла.

– Значи сте убеден, че разполагате с достатъчно доказателства и без показанията на детето? – Хаузър замълча за миг, обмисляйки въпроса. – Имам предвид – продължи съдията, – че не бихте повдигнали обвинение срещу жената, без да разполагате със солидни доказателства.

– Така е, ваша светлост. Можем да продължим без Миранда Едингтън. Просто смятам, че е по-добре да вземем показанията на всички важни свидетели.

– Вижте, мистър Хаузър, защо не пуснем мисис Едингтън от затвора, докато не изслушаме показанията на малката?

– Ваша светлост, съществува огромен риск за бягство на подсъдимата. Вече представихме пред мировия съдия силни улики в подкрепа на това.

Хенри Пенрод отново погледна объркано и поклати глава.

– Все още се противопоставяте на освобождаването ѝ?

– Длъжен съм, ваша светлост.

– Искаш ли да назначим следващо заседание за определяне на гаранция, Дан?

– Не, господин съдия. Искам процес.

– Обзалагам се, че клиентката ти и бездруго не може да си позволи гаранцията.

– Тя няма пукнат цент, ваша светлост.

– А и предполагам, че при създалите се обстоятелства Ферис Едингтън не би ѝ направил каквато и да е услуга.

Морган пъхна бързо цигарата в устата си.

Съдията задъвка пурата си, поклати глава и се засмя тихо. После прошепна едва доловимо:

– Какво толкова, по дяволите. – И отвори своя календар. – Позовавайки се на закона – обяви Хенри Пенрод, – няма да оставя тази жена да лежи безкрайно в затвора. – Той прелисти календара. – Ще разглеждам процес срещу една фармацевтична компания в понеделник след Деня на благодарността. Адвокатите от Лос Анджелис ме увериха, че делото ще продължи половин година, което ми се струва невероятно, но така твърдят те. Ще насроча вашето дело преди него. Колко време ще ви отнеме да представите случая, мистър Хаузър?

В крайна сметка Хаузър и Морган се съгласиха, че делото за убийство може да приключи за седмица.

– Струва ми се, че нямате много доказателства. Сигурен ли сте, че искате да продължите само с тях, мистър Хаузър?

– Да, ваша светлост.

– Ще започнем в понеделник, на 19 ноември. Ще мислим за Деня на благодарността, когато му дойде времето. Имате три седмици, за да се подготвите. Желая ви успех. – Съдията пак поклати недоверчиво глава. Като станахме, той се приближи към нас. – Мистър Маккензи – попита ме той, – защо имам усещането, че вие сте писали молбата, която току-що прочетох?

– Така е, господин съдия – призна Морган.

– Е, свършили сте добра работа – каза съдията. – Смятайте молбата ви за удовлетворена.

За пръв път долових едва осезаема нотка на мек южняшки акцент в гласа му. Морган ми бе разказал, че преди години съдията се е преместил в Аризона от Арканзас. Все още бях поласкан от малкия му комплимент, когато излязохме от кабинета.

Във фоайето изчакахме Хаузър да слезе по стълбите, за да не ни чуе.

– Копелето определено нк готви изненада – заяви Морган.