Без свидетели

23

Отпътувах с колата към родната ми къща в Меса, за да потърся снимка на Рита Едингтън за Франк Менендес. Знаех, че ще открия стар годишник от гимназията, но се надявах да намеря и други фотографии. Спомних си, че майка ми пази няколко снимки на семейство Едингтън.

Последно бях живял там като студент. Баща ми тъкмо бе починал и майка ми се бе преместила в Калифорния. Сега преговаряше да продаде къщата на група доктори, които възнамеряваха да я срутят и да построят клиника. Огледах предметите наоколо: рояла, картините, книгите на майка ми, мраморната масичка за кафе и огледалото с позлатена рамка – всички покрити с дебел слой прах.

Преди, когато се връщах у дома след дълго отсъствие, къщата се изпълваше със спомени от детството ми. Спомени за следобедите, в които се прибирах от училище или играех голф. За роднини – чичовци, лели и братовчеди, които слизаха от окръг Навахо в долината заради топлото време. За моята баба. Спомнях си за нейните празненства, на които често присъстваше Ферис Едингтън. Някой ми бе казал, че Франк Менендес е бил на едно от тези събирания, но тогава съм бил твърде малък, за да се запозная с него. Понякога старата къща ми напомняше на моя починал брат. Но сега, докато стоях сам в прашната всекидневна, изпълнена с приглушена светлина, всички онези спомени отстъпиха място на годините от моето следване, прекарани там – късните вечери, когато се прибирах капнал от умора, пиех няколко бутилки бира, за да заспя и да получа макар и мимолетното успокоение, че няма да се проваля. Спомних си за коледите, пропилени през всичките тези три години, заради ожесточеното учене. Тогава научих какво означава да си стресиран и уплашен. Докато стоях там тази вечер, споменът никак не ми се понрави.

Отидох бързо в малкия кабинет, където майка ми държеше албумите си. Заразлиствах ги и накрая намерих една подходяща снимка, направена на Уайт Ривър над Макнари, в местността Шийпс Кросинг. На нея присъстваха родителите ми, Ферис Едингтън и Травис. И, разбира се, Рита. Те стояха на моста, който пресичаше реката. Стори ми се, че Рита е по-близо до Ферис, отколкото до Травис. Снимката беше от 1959 г. Разбрах това от модела на кадилака на Ферис, който бе паркиран на заден план до реката. Той си вземаше нов кадилак всяка година. Понякога баща ми купуваше старите му коли. Рита се виждаше ясно и цветът на косата и очите ѝ се открояваше добре. Тя не изглеждаше много по-различно, отколкото на срещата ни в затвора. Бях сигурен, че съм изпълнил желанието на Франк Менендес, и поех на запад към Финикс.

Сю Менендес ме заведе до маса, която бе аранжирала с кристални чаши, сребърни прибори и цветя. Франк Менендес вече бе заел своето място.

– Ще вечеряме скоро, мистър Маккензи – каза тя. – Нека ви предложа нещо за пиене. Какво желаете?

– Имате ли още от онази текила?

– Седни, Дъглас – покани ме Франк Менендес. – Намери ли снимка на Рита Едингтън?

– Да, сър. – Подадох му я.

Сю Менендес ми връчи питието и се извини, за да погледне вечерята. Отпих мълчаливо от текилата и погледнах към Франк Менендес. Той разучаваше фотографията, която му бях донесъл. Стори ми се по-слаб от предишния ден и като че ли изглеждаше по-отпаднал. Но погледът му беше буден и ясен.

– Така ли изглежда сега? – попита той накрая.

– Да, до голяма степен.

– Мястото прилича на Шийпс Кросинг – каза той.

– Да, така е.

– Преди години там имаше добър улов.

– Не и сега – отвърнах. – По-добре е в Блек Ривър. Няма толкова много рибари, а и понякога могат да се намерят големи мухи.

Той не ме слушаше. Просто гледаше снимката, сякаш бе потънал в друго време.

– Казах ли ти, че харесвах баща ти? – попита той накрая.

– Да, сър.

– И майка ти също. Веднъж бях на гости в нейната къща. Тогава ти беше много малък.

– Да, сър.

– Никога не съм виждал тази жена – каза Франк Менендес. – Не бях поканен на сватбата ѝ с Травис. Винаги съм се чудил защо. – Сю Менендес донесе купа със спаначена салата и я сложи на масата. – Сю, не си ли се питала защо Ферис не ни покани на сватбата на сина си?

– О, не знам – отговори тя. – Мислила съм за това. Но беше много отдавна.

Сю излезе от стаята. Когато се върна, носеше плато с агнешки ребърца. Донесе и чиния със зеленчуци и бутилка скъпо френско вино „Монтраше“. Тя наля на мен и на себе си. В чашата на съпруга си сипа един пръст текила. После ни погледна и каза:

– Добър апетит, господа.

С известно усилие Франк Менендес надигна чашата си.

– Тази вечер ще ядем агнешко в чест на Ферис Едингтън. – Той отпи от текилата. – Кажи ми, Сю, защо Ферис иска да плати на най-добрия адвокат по наказателни дела в Аризона, за да защити жената, убила сина му?

– Не знам, Франк.

– Ти предполагаш – намесих се, – че тя го е убила. Дан е убеден, че не го е направила.

Той се облегна на стола и отново разгледа снимката. Франк Менендес не докосна храната. Пиеше текила, втренчен във фотографията. Нямах представа какво вижда на нея или защо ме бе помолил да му я донеса. Като приключихме с вечерята, Сю Менендес сложи на масата бутилка коняк и сипа малко в две тумбести чаши. Франк Менендес запали пура.

– Кажи на Дани да ме посети. Предай му, че искам да говоря с него за делото.

– Добре – обещах.

Франк Менендес се обърна към жена си.

– Когато се чудеше защо не сме поканени на сватбата на Едингтън, до какъв извод стигна?

– До никакъв. Не знам защо не ни поканиха.

– Мога ли да запазя снимката, Дъглас?

Отговорих утвърдително и той я пъхна в джоба на копринения си халат.

Като се преместихме, забелязах, че е обут с черни кадифени пантофи, на които бяха избродирани инициалите му. Помислих си, че въпреки изтощението той имаше стил. Спомних си за снимката му с Морган и Катрин, на която носеше смокинг.

Той изпуши пурата и изпи брендито. Вечерта приключи бързо и аз седях в мустанга на път за Кендъл Хаус, без да имам и най-беглата представа защо бях отишъл там. Съмнявах се, че някога отново ще видя Франк Менендес. Въпреки това се чувствах поласкан от поканата му. Все пак го бях видял и нямаше никакво значение, че присъствието му не бе толкова впечатляващо, колкото на снимката от Вашингтон, на която носеше смокинг и държеше чаша шампанско. Бях разговарял с него, бях усетил необузданото му любопитство – тайнствено и може би малко детинско, но все още енергично, интелигентно и пълно с живот. Докато пътувах в хладната вечер, се чудех какво ли бе видял на снимката.