Без свидетели

20

Галахър запали колата и даде на заден, за да излезе от паркинга на затвора. Седях отзад, заел обичайната си позиция. Морган, който беше на предната седалка, качи краката си на арматурното табло и пъхна глава между коленете си. Галахър го погледна неодобрително, но не каза нищо. Изведнъж Морган сви крака назад и със силен животински рев изрита предното стъкло.

Галахър удари спирачки.

– Боже господи, Дани!

Морган се обърна към мен, погледна ме свирепо и извика:

– Не можем да позволим на онова дебело фашистко копеле да осъди Рита Едингтън!

Продължихме пътя си през Чандлър, а на Галахър му беше много трудно да вижда през счупеното стъкло. Никой от нас не продума, докато не доближихме Бейзлайн Тавърн. Морган нареди:

– Отбий тук, имам нужда от нещо за пиене.

Погледнах часовника си, който показваше едва единайсет. Галахър се вторачи в Морган с още по-голяма загриженост, отколкото при счупването на стъклото. Въпреки това той зави към покрития с чакъл паркинг. Когато влязохме в заведението, ни удари натрапчивата миризма на застояла бира. Заехме места до джубокса. Единствените други клиенти бяха мъж и жена в ъгловото сепаре, които бяха напълно погълнати от разговора си. Носеха каубойски ризи, ушити от един и същ плат, и подхождащи им каубойски ботуши.

Галахър поръча чаша кафе, а аз – бира. Тогава, за пръв път, откакто го познавах, Морган поръча нещо различно от кутийка бира.

– Дай ми един бърбън, Ханк – помоли той бармана.

Питиетата дойдоха. Пресуших половината халба. Галахър се зае с кафето си, а Морган се втренчи в бърбъна, сервиран в ниска, тежка чаша с лед. Той тъкмо посягаше към нея, а Галахър гледаше по-уплашено, отколкото при падането на капсулата под стола на Тайрон Роубък, когато чух силно затръшване на врата. Погледнах над празните метални маси към мъжа, който току-що бе излязъл от тоалетните. Беше морски пехотинец и веднага си пролича, че е пиян. Не че косата му бе разрошена – беше твърде къса за това. Униформата му също не беше в безпорядък. Вратовръзката му бе вързана на перфектен възел, а дрехите му бяха изгладени и спретнати, включително и фуражката, прилежно сгъната на колана. Единствено очите издаваха състоянието му, или по-точно блясъкът в тях, както и нестабилната му походка, сякаш се опитваше да запази равновесие в бурно море. Беше безнадеждно и затрогващо пиян. Пехотинецът се заклати към бара, където го чакаше питието, върху което бе работил последно, но краката му не издържаха и той се стовари на пода. Униформата му беше със сержантски нашивки.

Морган погледна младия войник. После питието, към което бе посегнал. И отново морския пехотинец.

– Мили боже! – въздъхна барманът. – Този човек! – Той излезе иззад бара и се наведе над момчето. – Хайде, приятелче, трябва да си тръгваш.

Пехотинецът изсумтя нещо, което приличаше на отказ. Промърмори, че не може да стане. Една сервитьорка се опита да го придума да се изправи, но имаше същия неуспех като бармана.

– Извикай ченгетата! – извика ѝ той.

Морган се изправи.

– Чакай малко, Ханк. – Той се доближи до младия мъж на пода и се наведе над него. – Ако наистина си пехотинец – каза Морган, – трябва да помръднеш шибания си задник от този шибан под и да се разкараш оттук.

Сержантът стана бързо и излезе на слънчева светлина, а Морган взе бърбъна от масата и го изля в саксията на една оклюмала бостънска папрат до автомата за цигари – растение, което и без това нямаше място в Бейзлайн Тавърн.