Без свидетели

49

Подскочих от звъненето на телефона. Обърнах се и погледнах часовника – беше седем без петнайсет сутринта. Потърсих пипнешком слушалката.

– Да.

– Свържете ме с полицията. Трябва ми полицията – прошепна нечий немощен глас.

– Какво, по дяволите?

– Миранда, Миранда, недей, недей!

Нима не съм се събудил? Това да не е някакъв ужасен, извратен сън? В слушалката се чу силен пукот, последван от още няколко, докато не отброих шест. Побиха ме тръпки.

– Е, как ти прозвуча? – попита слабият глас.

– Кой се обажда, по дяволите?

– Менендес. Кажи как ти прозвуча.

– Господи! – Въздъхнах и възвърнах самообладанието си. – Прозвуча като трясък. Като пукот от ауспух.

Сю Менендес трепереше, като отвори вратата.

– Мисля, че най-накрая му просветна – каза тя, докато я следвах към библиотеката. Килимът беше покрит с пера и аз забелязах дупката на канапето, откъдето бе излязъл пълнежът. На масата до стола беше оставен револвер .38 калибър.

– Когато ме помоли да му донеса оръжието – промълви Сю Менендес, – си помислих, че иска да сложи край на всичко.

– Добре, Дъглас, кой стреля според теб – Сю или аз? Само ние бяхме в стаята.

– Не знам – отвърнах. – Трябва ли да знам?

Всъщност подозирах, че Сю е дръпнала спусъка, защото той беше прекалено немощен, за да вдигне оръжието. Разбрах обаче, че Франк не очаква да му отговоря по пътя на логиката, както ни учеха в университета.

– Ако те призоват да свидетелстваш, би ли се съгласил да предположиш на какво разстояние от телефона се е намирало оръжието, изхождайки само от чутото?

– Не – отговорих.

– Джоана Барнс обаче го е направила.

До револвера на масата имаше препис от протокола на съдебния секретар. Очевидно Франк беше поискал показанията на Джоана Барнс. Бе прочел дословно думите ѝ по телефона. Затова те прозвучаха толкова точно и зловещо.

– Да – казах. – Спомням си. По време на кръстосания разпит.

– Точно така. Ще ти прочета. – Той взе преписа. – „Мистър Хаузър попита: „Мис Барнс, от онова, което сте чупи, не можете да определите на какво разстояние от слушалката се е случило събитието, предизвикало шума, за който споменахте. Прав ли съм?“ Тя отвърна: „Е, ако шумът е бил от изстрел, предполагам, че той е бил произведен на известно разстояние от телефона. В противен случай щях да го чуя по-ясно.““ Франк Менендес вдигна очи. – Тя наистина ви спечели делото, Дъглас.

– Знам – потвърдих. – Джоана сложи револвера в ръцете на Миранда.

– Вярно е. Тя просто пое удобната топка, която твоят Макс Хаузър ѝ подаде. И я удари с такава сила, че я изпрати чак извън съдебната палата.

– Той не е моят Макс Хаузър – отговорих.

– А защо твоята мис Барнс е казала това, Дъглас? Нали е просто една независима свидетелка, обикновена служителка, забравила да докладва за разговора на своите шефове в телефонната компания и на полицията? Как, по дяволите, се появява месец по-късно, помнейки толкова ясно обаждането, готова да заяви пред съдебните заседатели, че шумът е бил глух и затова произведен далеч от телефона? Ти твърдиш, че не би могъл да свидетелстваш по този начин. Как, за бога, го е направила тя? Защо би рискувала подобен ход пред обвинението?

– Не знам – отвърнах. – Може би е решила да мине на наша страна. Мисля, че ни харесваше. – Спомних си как Хуан Менчака се бе постарал да ни помогне.

– Може би – съгласи се Франк Менендес. – Случва се. – Той се настани по-удобно и се задъха от усилието. – Но думите ѝ са били съвсем целенасочени. Със сигурност ги е обмислила предварително. А и никой не я е принуждавал да ги изрича.

– Господи! – възкликнах. – Все още не мога да повярвам, че е съучастничка на Рита.

– Защо не? – попита той и се опита да оправи халата си.

– Тя дори не знаеше за процеса.

– Наистина ли? – настоя той, издувайки с език бузата си.

– Да. Аз я изненадах в Сан Франциско. Ако е искала да излъже заради Рита, щеше да се появи по-рано.

– Мислиш ли? – попита той, този път вдигайки вежди.

– Ами да. Иначе как щяхме да я открием?

– Нека те попитам нещо – рече Франк Менендес. – Защо Дани не е потърсил жената още в началото? Защо не те е накарал да провериш историята на Рита?

– Не знаехме как. Тогава ние не подозирахме за съществуването на телефонната книга.

– Казваш „ние“, Дъглас – отбеляза той. – Ти самият знаеше ли за показанията на Рита относно телефонното обаждане, преди да ги чуеш от нея в съдебната зала?

– Не. Дан не ми каза нищо.

– А Дан знаеше ли за тях?

– Предполагам, че да. Единствено той разговаря с Рита. Той я подготви за показанията ѝ. Посещаваше я в затвора всеки ден, но не ми позволи да го придружа.

– Моля?

– Така и не ме взе със себе си, за да разпитам Рита.

Франк Менендес запали бавно пурата си, размишлявайки над думите ми. Той се облегна назад и се загледа в дима, който се изви към тавана.

– Защо не ти разреши да отидеш с него?

– Нямам представа. Просто никога не го направи. Сигурно е предпочел да прекарам повече време в библиотеката.

Франк Менендес ме изгледа недоверчиво и аз очаквах, че ще направи някакъв коментар, но той просто се пресегна към питието и продължи да обмисля казаното.

– Ако е знаел за обаждането – попита той накрая, – защо, по дяволите, не го е проследил?

– Може би не се е сетил.

– Хората никога не забравят такива работи – заяви той. – Не си ли го разбрал досега? Нима доктор Фройд не ни научи именно на това? Човек никога не пропуска нещо просто ей така.

– Мисля, че ми е познато – отвърнах.

– Е, едно е ясно. Дани Морган никога не би забравил да провери историята с телефонния разговор. – Гласът му отслабна в едва доловим шепот, но когато го попитах дали не е по-добре да го оставя да си почине, той не ми позволи да кажа и дума. – Вероятно – продължи той тихо, изговаряйки една мисъл, която бе минавала през главата ми преди. – Дани подсъзнателно се е страхувал да го направи, защото дълбоко в себе си е знаел, че тя лъже. Той би разкрил, че обаждане никога не е имало.

– А може би – прекъснах го – Рита не му е споменала за разговора, преди да свидетелства в съда, защото се е опасявала, че той ще намери Джоана Барнс и ще разбере неща, които тя е искала да скрие.

– Напълно възможно – отбеляза новият ми ментор.

– Чакайте, чакайте. – Изведнъж осъзнах, че съм въвлечен в играта на възрастния човек пред себе си. Цялата ситуация ми се стори глупава. Седях в изисканата библиотека и говорех като Шерлок Холмс, спекулирайки за неща, които бяха толкова налудничави, че едва ли някога се бяха случили. – Ако Джоана Барнс е искала да излъже заради Рита – казах, – тя щеше да дойде тук по-рано. Ние пристигнахме във Финикс чак в неделя следобед. Процесът свърши в понеделник. Ако не я бях довел, тя щеше да пропусне делото.

Франк Менендес ми посочи лист хартия на масата до креслото му. Изглеждаше като разпечатка от компютър. Той кимна, а аз я взех.

– От „Юнайтед Еърлайнс“ е – обясни той. – Един приятел ми го изпрати.

Беше списък с пътниците на нощния полет от Сан Франциско за Финикс на 24 ноември вечерта, преди да придружа Джоана Барнс до Финикс. Прокарах поглед по листа и видях името „БАРНС, ДЖ.“ Предположих, че е Джоана. Ако не ѝ бях позвънил онази събота, тя щеше да пътува с вечерния самолет за Финикс, вместо да си говори с мен на Полк Стрийт.

– До името има телефонен номер – каза Франк Менендес. – Не присъства в указателя. Обади се на детектива в Сан Франциско. Нека провери дали става въпрос за твоята Дж. Барнс.

– Няма да има нужда – отвърнах глуповато. – Запазих номера ѝ. Помислих, че мога да я посетя отново някой ден. – Поклатих глава и се засмях неловко, когато извадих портфейла от джоба си и сравних номерата. – Съвпадат – казах на Франк Менендес.

– Виж ти – отговори старши партньорът.