Без свидетели

33

На следващата сутрин, пиейки портокалов сок с надеждата, че ще пропъдя ужасния вкус в устата си, се разколебах относно малката екскурзия, която бях планувал така усърдно миналата нощ. Реших, че не мога просто да тръгна, без да кажа на никого в офиса. Но аз отговарях единствено пред Морган и предположих, че той не би искал да ме види, както и аз самият нямах желание да се срещна с него или Ан. Обзе ме тревога при мисълта как ще се сблъскаме в офиса – неудобните погледи, безкрайните пътувания с асансьора, срещите в стаята за почивка. Трябваше да потисна всичко това. Да вървят по дяволите! Махам се оттук.

Не успях да се измъкна незабелязано. Докато изнасях ските си през вратата, вдигнах очи и видях пред себе си Морган и Ан.

– Може ли да поговорим?

– Защо не? – отвърнах и оставих ските на пода. Те влязоха вътре и застанаха неловко, докато не ги поканих да седнат.

– Току-що направих кафе – казах.

– Чудесно.

Подадох им чашите и седнах срещу тях, а между нас лежаха ските „Дед“ за дълбок сняг.

– Виж, Дъг, не знаехме, че си ти. Взех те за проклетия Аксел Стърн и затова ти казах да се махаш снощи.

– Кой е Аксел Стърн?

– Един тип, който не иска да остави Ан на мира. Лекар е. Пластичен хирург.

– Е – казах, – дори и да си знаел, че съм аз, май не беше в състояние да говориш.

Той потърси цигара и сведе очи. После се ухили. Погледнах към Ан. Тя не се смееше.

– Каква бъркотия! – възкликна тя.

– Исках само да ти донеса подаръка, който бях забравил да ти дам. – Изрекох последното, без да се замислям.

– Какъв подарък? – попита Ан.

– Купих ти нещо в Сан Франциско.

– Ще ми го подариш ли сега?

Намерих кутията и мълчаливо ѝ я подадох. Почувствах се адски глупаво. Ан извади ефирната коприна от оранжевата опаковка и каза, че това е най-красивият шал, който някога е виждала. Бях сигурен, че е искрена. Тя прокара пръсти по него, галейки нежно деликатните му кантове. После го уви около врата си. Стоеше ѝ толкова прекрасно, колкото и бях очаквал, докато пиех бърбън и бира с едрото момиче, превърнало се по-късно в моята прекрасна свидетелка.

– Красив е – повтори Ан. Тя стана, доближи се до мен и ме целуна. Право по устните. Беше нежна, приятелска целувка, но по устните. Останахме така един дълъг миг. Усетих уханието на рози от бутика в Сан Франциско и деликатния, земен аромат на жасмин. Косата на Ан миришеше на цигари.

– Купих го в Сан Франциско – съобщих на Морган, когато тя седна отново. – С твоята кредитна карта.

– Няма проблем – отвърна той.

– Струваше сто и петдесет долара.

– Един шал?

– Има само два в целия свят – обясних.

– Красив е – каза Ан на Морган. – Заслужава си парите. Наистина. Благодаря ти. – Тя се пресегна и целуна Морган по-страстно, отколкото мен, и някак различно. С това всичко свърши. Вече си говорехме нормално.

– Сега знаеш нашата тайна – каза Морган.

– Така изглежда.