Без свидетели

41

Опитах да разкажа на Морган за медицинското досие на Миранда Едингтън.

– Знаеш ли какво искам да направиш? – попита той грубо. – Говори с нея. Тя те харесва. Накарай я да ти опише какво наистина се е случило онази сутрин. Разбира се, ако си спомня. Имам усещането, че е забравила. Аз сам мога да прочета тъпите документи.

– Според мен тя беше доста категорична.

– Просто отиди при нея и я разпитай отново. Постарай се да откриеш истината.

Отправих се към вратата.

– Не разбирам защо си толкова наострен, Дъг. Дори не са повдигнали обвинения срещу нея. Ако имаме късмет, може да ѝ се размине.

Бяха изписали Миранда от болницата и аз тръгнах към ранчото, за да я потърся. Запътих се към офиса с надеждата, че Ферис Едингтън ще ми съдейства да я видя и същевременно ще избегна срещата с Рита. Не се наложи да се кача догоре. Когато стигнах до алеята пред офиса, зърнах Ферис и внучката му в обора. Миранда беше яхнала малката кобила, която ми бе показала на снимка, а Ферис Едингтън седеше на своя едър жребец. Миранда наблюдаваше възхитено дядо си, докато той обикаляше напред-назад с коня и побутваше младите бикове, порода „Ангъс“, в различни посоки. Паркирах пред офиса и минах покрай големите кантари за товарни камиони, а като приближих обора, Миранда се засмя и изкрещя:

– Давай, дядо!

Ферис Едингтън извърна глава и ѝ се усмихна. Той притисна един черен бик в ъгъла, обърна коня си и я поздрави с докосване на шапката.

Миранда ме забеляза, извика ме по име и се приближи на малката си кобила.

– Харесва ли ти? – попита тя.

– Красива е – отвърнах. – Има ли си име?

– Бел – каза Миранда. – И е много бърза.

– Бел? Така се казва баба ми – обясних. Миранда се засмя. – Умееш да яздиш.

– Благодаря – отговори тя. Очите ѝ искряха на сутрешното слънце, докато седеше изправена на седлото си, и аз не можех да повярвам, че е същото момиче, за което бях чел по-рано.

Ферис Едингтън се присъедини към нас.

– Здравей, Дъглас.

– Добро утро. Бих искал да поговоря с Миранда, ако позволите.

– Е, аз ѝ обещах да пояздим тази сутрин – каза той, докато слизаше от седлото. – Защо не я придружиш вместо мен? Така ще можете да разговаряте, а аз ще поработя. – Той отвори портата, излезе от обора и ми подаде повода, а аз го поех с неохота. Огледах едрия златист кон, който всеки миг щеше да прибере отбранително ушите си.

– Не съм сигурен, че ще се справя – казах. – Не знаех, че породата „Куотър хорс“ е толкова едра.

– О, няма проблем – отвърна моят работодател и потупа коня по врата. – Той е добро момче. Бъди мил с Дъглас, Залата. Имаме нужда от него. – Вдигнах ръка и погалих гривата му. – Ще оставя връхната ти дреха в офиса – заяви Ферис Едингтън. Свалих палтото и вратовръзката и пъхнах мокасината си в стремето, което се намираше високо над земята.

– Ако яздим по-често – каза Миранда, – дядо ми ще ти даде чифт от своите ботуши. И той има големи крака.

Момичето ми харесваше. Осъзнавайки това, си казах, че не бива да забравям защо се нуждае от адвокат.

Големият кон се движеше толкова грациозно, че когато Миранда пришпори Бел в тръс и Запата я последва, не усетих нищо, а щом препуснахме в галоп, почувствах единствено неговата лекота и сила. Минахме покрай оборите, където биковете подаваха глави през решетките и се хранеха от коритата, а после излязохме на мекия път в края на разорана памукова нива. Накрая отбихме и запрепускахме край поле, където само след няколко месеца щеше да порасне люцерна. Бях изумен колко добре язди Миранда. Тя носеше много от чертите на дядо си. Като забавихме темпото, се поуспокоих, но само защото се притеснявах Ферис Едингтън да не види, че пришпорвам Запата прекалено грубо. Денят бе топъл и ми харесваше да бъда сред природата. Дръпнах юздите и конят пое в спокоен ход до Миранда.

– Майка ти тук ли е? – попитах.

– Не – отвърна тя и ме погледна, усмихвайки се. – Отиде си веднага след процеса. Имаше нужда да замине.

За миг се зачудих как Ферис Едингтън е получил подписа на Рита върху документа за съгласие, щом тя беше напуснала града веднага след края на делото.

– Знаеш ли къде е? – поинтересувах се.

– Мисля, че е в Калифорния. Така ми каза дядо.

– Успя ли да я видиш, преди да тръгне?

– Не. Тя наистина имаше нужда да се махне след всичко, което преживя.

Миранда се усмихна. Стори ми се, че е твърде мъдра за възрастта си – проявяваше разбиране към Рита и излъчваше невероятно спокойствие. Отново трябваше да си кажа, че разговарям с дете, което се нуждае от адвокат, и си спомних за медицинското ѝ досие. Всичко изглеждаше странно – усмивката ѝ, мъдрите ѝ очи и разбирането. Тя се държеше, сякаш нищо не се е случило.

– Нямаше да ѝ се отрази добре, ако беше дошла да ме види. Не и в моето състояние.

Изведнъж ми се прииска да я попитам как се е чувствала, докато е лежала в болницата. Бързо размислих и реших, че е по-добре да оставя тези въпроси на експертите. Вместо това се поинтересувах как се чувства сега.

– Прекрасно – отговори тя. – Свободна. Не обичам болниците. Харесва ми да бъда тук, в ранчото.

Тя отново препусна в лек галоп, а косата ѝ, сплетена в дебела плитка, се залюля на гърба ѝ и ми напомни на Джейн Бартоломю, момичето, което срещнах в Юта. Стигнахме до ограда от бодлива тел край пътя. Миранда пришпори силно кобилата и Бел се засили в бърз галоп. Двете прескочиха заграждението. Затаих дъх. Бел се приземи плавно от другата страна, а Миранда я спря и се обърна. Тя ме наблюдаваше, а аз дръпнах юздите на Запата, слязох от коня и отворих портата на оградата.

– Сигурна ли си, че ти е разрешено да правиш това? – попитах и поведох коня.

– О, много е лесно – отвърна Миранда. – Няма проблем. Тя прескочи два напоителни канала и накрая спряхме до стара горичка от лиственица.

– Миранда, трябва да обсъдим какво точно се е случило в деня, в който почина баща ти.

– Когато мама го застреля ли?

– Да, точно така – отговорих. – Можеш ли да ми опишеш всичко?

Тогава за пръв път чух нейната версия на историята, която майка ѝ беше разказала. Миранда потвърди, че тя и Рита са решили да пояздят до мястото, където живеел баща ѝ. Майка ѝ поискала да се научат да стрелят и те наредили бирените бутилки.

– Ти застреля ли птица онази сутрин? – попитах.

– Да – отвърна тя. – Беше кос. Просто се прицелих в него. – Миранда като че ли потъна в мислите си. – Не исках да го улуча. Наистина. Беше случайно.

Слязохме от конете и тя продължи разказа си, описвайки как завързали конете за оградата пред къщата и влезли вътре. Там заварили баща ѝ, който се държал лошо, защото бил прекалил с уискито.

– Какво се случи в къщата, Миранда?

– Мама каза, че ще направи кафе, и отиде до кухнята. После се върна.

– Какво стана тогава?

– Започнаха да си говорят.

– Помниш ли думите им?

– Мама се опита да му каже, че заминаваме на почивка.

– И?

– Татко извика нещо на много висок глас и тя замълча.

– А после какво се случи?

– Той го повтори. Тогава мама бръкна в чантата си, извади револвера и го застреля.

Не отмествах очи от нея.

– После дойде Хуан – продължи тя. – И ни заведоха в затвора. Там станах такава, каквато ме видя онази нощ.

– Спомняш ли си какво ѝ каза той?

– Не го разбрах.

– Но помниш думите му?

– Мисля, че да.

– Какво каза, Миранда?

– Попита я: „Рита, да не си проклета лесбийка?“ Мама се обърна. Не съм сигурна, че го беше разбрала. Тя извика: „Какво?“ А той изрече забранената думичка. Нали се сещаш? – Потвърдих. – Думичката с „ш“? – Кимнах. – Той каза: „Да не си някоя ш… лесбийка?“ Тогава тя извади револвера и го застреля.

Двата коня вдигаха прах покрай големите дървета, а аз се загледах в пасищата.

– Дъг?

Извърнах глава.

– Какво е лесбийка?

Престорих се на изненадан и отвърнах:

– Трябва да проверя.

Като че ли отговорът ми задоволи любопитството ѝ. Тя държеше юздите, сякаш нищо не се бе случило. Изглеждаше щастлива и безгрижна.

Бел я подуши, а Миранда сплете ръце около врата ѝ и я притисна до себе си.

– Виждал ли си някога нещо по-красиво? – попита тя.

– Миранда, майка ти обаждала ли се е по телефона онази сутрин?

Тя ме погледна учудено и отговори:

– Не, не се е обаждала. Защо?

– Сигурна ли си?

Тя се замисли за миг и каза:

– Сигурна съм. – Повторих въпроса, а тя потвърди: – Напълно. Щях да видя, ако беше вдигнала слушалката.