Без свидетели

66

– Какво? – промърморих в слушалката и за малко щях да я изпусна.

– Обажда се Ан.

– Какво?

– Дъг? Ан Хейстингс е.

– Но навън е нощ. – Изчислих, че съм спал само един час. Установих също, че все още съм пиян и ми се гади от всичкия бърбън, който бях погълнал в „Дюрантс“.

– Дъг. Имаме проблем. Морган е в затвора.

– Какво?!

– Морган е в затвора.

– Откъде знаеш?

– Някакъв мъж е прякор Дребния…

– Да, познавам Дребния.

– Е, той току-що ми се обади, за да ми съобщи, че Дан е в затвора. Мисля, че е по-добре да дойда при теб. Удобно ли е?

– Да, разбира се.

Успях да изплакна странния вкус от устата си и наплисках лицето си. Когато си обух панталоните, бях напълно сигурен, че съм изтрезнял. Имах ужасно главоболие и целият треперех, но главата ми не беше достатъчно бистра, за да почувствам страх. Облякох риза. Не намерих чисти чорапи и обух на босо обувките си. Накрая открих един колан и като го сложих, забелязах, че продължавам да треперя.

Тогава направих нещо, което не ми се бе случвало до този момент. Налях си едно питие, за да се стегна. Спомних си, че веднъж бях получил от баба ми (Бог да ѝ прости!) бутилка ръжено „Олд Овърхолт“. Тя стоеше неотворена в шкафа над мивката от деня, в който се преместих в този западнал апартамент. Счупих восъчния печат, сипах няколко пръста уиски в чашата си и го изпих наведнъж, усещайки приятно затопляне в стомаха си. После дойде Ан и докато пътувахме към затвора, се чувствах спокоен и не треперех. Уискито беше свършило работа.

– Ако открием Дребния, той със сигурност ще ни помогне – казах.

– Съмнявам се, че ще можем да го измъкнем без съдебна заповед.

– Какво, по дяволите, е станало?

– Нямам представа – отвърна Ан и ние се спуснахме по рампата към тъмния подземен паркинг на затвора.

– Морган отишъл в Бейзлайн Тавърн – разказа ни Дребния. – Бил съвсем сам и пил чист бърбън в продължение на три часа. Тогава някакъв мъж от Гилбърт, познат на Травис Едингтън, се приближил към Дани и казал: „Как, по дяволите, спите нощем, когато защитавате виновни хора?“ – Дребния замълча и си пое дълбоко въздух.

– Продължавай, Дребен. Какво е станало после?

– Дани му се нахвърлил като озверял – каза гордо Дребния. – А онзи направо се насрал.

– О, боже! – въздъхна Ан Хейстингс.

– Наложило се петима каубои да ги разтърват. Уплашили се, че Дани ще го убие.

– Господи! – извика Ан.

– Морган излязъл от бара и тръгнал нанякъде с колата – продължи Дребния. – Някой се обадил на ченгетата, а те го открили пред Луърс Билдинг. Бил паркирал там, изгубил съзнание. Предполагат, че е спрял някъде по пътя и се е напил до неузнаваемост. Със сигурност не е могъл да се сбие отново, не и в състоянието, в което се намира сега.

Дребния ми показа книгата с арестите.

– Само шофиране в нетрезво състояние?

– Гънар Тюд го е арестувал – каза Дребния. – Знаете ли кой е той?

– Не.

– Е, Дани го познава. А Гънар познава мъжа от Гилбърт. Засега Дани е обвинен само в шофиране в нетрезво състояние, но не мога да го пусна без съдебна заповед. Донесете ми заповед от който и да е съдия и аз ще се погрижа да го освободят веднага. Знам, че имате нужда от него.

– Бих могъл да отида при съдия Фелпс утре сутринта и да го помоля за отлагане на делото, докато Морган излезе под гаранция.

– Успех! – каза Ан саркастично.

– Това пък какво означава?

– Ако съдебните заседатели присъстват в залата, съдията най-вероятно ще те накара да произнесеш заключителната реч.

– О, стига.

– Ти какво очакваш? Да те чакат цял ден само защото има вероятност да измъкнеш Морган?

– Господи! – въздъхнах. – Дори не ми е смешно.

– А какво ще си помисли Ферис Едингтън, ако ти държиш заключителната реч, при положение че той иска Дан Морган и си плаща за него?

– Ферис да върви по дяволите! Как бих се почувствал аз, ако осъдят Миранда?

– Да отидем в кантората. Оттам ще се обадиш на съдията, за да му обясниш какво се е случило. Може би ще се съгласи да издаде заповед.

– Каква заповед?

– Заповед, с която да издействаме освобождаването на Морган.

– Но часът е три през нощта!

– Нима предпочиташ да започнеш с подготовката на заключителната си реч?

– Да тръгваме!

– По-добре първо звънни на Макс Хаузър – посъветва ме Ан. – Той представлява прокуратурата. Накарай го да каже на съдията, че не възразява срещу освобождаването на Дан. Така ще си свършил три четвърти от работата.

Ядът на Хаузър от събуждането в този ранен час се изпари, когато научи причината за моето обаждане. Въпреки това Хаузър отказа да ни помогне.

– Как смеете да очаквате, че бих съдействал за неговото освобождаване? Дори не съм запознат с подробностите около извършеното престъпление.

– О, стига! – извиках. – Наистина ли смятате, че няма да го пуснат? Мислите, че Дан Морган ще се провали заради едно дребно нарушение на закона?

– А защо вие не произнесете заключителната реч, мистър Маккензи? – попита Хаузър. – Морган и без това ми изглежда малко пренапрегнат. Вероятно ще свършите по-добра работа от него. Сам забелязахте погледите на съдебните заседатели, когато научиха, че Морган вече е доказал невинността на Рита. Видяхте как го гледат. Те ще я осъдят, независимо какво ще каже Морган. Може и да е добър, но не чак толкова.

Втренчих се безмълвно в слушалката, докато Ан не я грабна от ръцете ми.

– Слушайте, Хаузър – изкрещя тя. – Когато се обадим на съдията, да ви включим ли в конферентен разговор, за да дискутираме заедно въпроса, или просто да му съобщим, че се противопоставяте на освобождаването? – Ан ми подаде обратно слушалката. – Кажи на Фелпс, че Хаузър не е съгласен.

Дори и да беше ядосан заради неудобния час, съдията не го показа. Гласът му обаче издаде същото задоволство, което бе демонстрирал Хаузър, като чу новините.

– Съжалявам, мистър Маккензи, но без съгласието на прокуратурата и без проверка на доказателствата нямам право да издам заповед за освобождаване.

– Но, господин съдия, единственият въпрос тук е дали той ще може да се явява в съда в бъдеще.

– Не съм запознат с фактите. Между другото, знаете ли, че познавам семейството ви, мистър Маккензи?

– Да, сър.

– За последно видях баба ви миналата неделя в църквата.

– Но, господин съдия…

– Тя ми разказа за решението ви да се преместите в университета „Бригъм Йънг“. Прекрасна история. Познавам и майка ви, както и други хора, които държат на вас. Очаквам, че ще произнесете много добра заключителна пледоария.

Съдията затвори, а аз зарових глава в дланите си и измърморих, че всичко е някаква лоша шега. Ан Хейстингс ме погледна с ужас и съжаление.

– Прекарах миналата нощ в подготовка за кръстосания разпит на Рита, защото Морган отказа да го направи.

– Е – каза Ан, – най-добре е да посветиш остатъка от тази нощ на заключителната си реч.

Погледнах часовника си и видях, че е три и петнайсет. Отново започнах да треперя. Зачудих се дали Морган няма нещо по-силно в кабинета си от бира.

– Не – отвърнах. – В никакъв случай.

– А какво предлагаш?

Пресегнах се към телефонния указател и набрах номера срещу името „Адеър, Полин“.

– Мис Адеър?

– Да – прозвуча дрезгавият ѝ глас.

– Дъглас Маккензи е. Нямам никакво време да слушам упреците ви, че се обаждам в този час. – Избълвах цялата история и зачаках.

– Можете ли да пишете на машина, мистър Маккензи?

– Да, но с много грешки.

– Не споменахте ли, че Ан Хейстингс е при вас?

– Да, тук е.

– Пуснете високоговорителя.

Направих го.

– Ан, умееш ли да пишеш добре на машина? – Дълбокият ѝ глас изпълни кабинета.

– Да.

– Тогава сложи лист хартия в пишещата машина, адресирай го до съда и го озаглави „Петиция за прилагане на habeas corpus“. Дай ми знак, като си готова, за да ти продиктувам нещо. – Тя продиктува една строго техническа молба, съдържаща дословни цитати от дела, които опитната адвокатка знаеше наизуст. Пет минути по-късно Ан съобщи, че е готова е петицията и съдебната заповед, на които липсваше само подпис от съдия.

– Чудесно. Ще ви чакам пред къщата на Хенри Пенрод след двайсет минути, ако не срещна ченгета по пътя. Ще го предупредя, че отиваме. Знаете ли къде живее?

На небето се виждаше луна, а палмовите дървета по протежение на Сентръл Авеню бяха неподвижни. Градът беше напълно тих, докато Ан и аз пътувахме към дома на съдията. Изкачихме Монте Виста Стрийт и накрая го зърнахме. Седеше в плетен стол на осветената веранда пред къщата, която се намираше срещу музея. Върху пижамата си бе облякъл халат и пушеше огромна пура.

– Добро утро! – извика той, когато слязохме от моя мустанг.

Докато вървяхме към къщата, чух свистенето на гуми. Обърнах се рязко и видях как един ягуар се задава със страхотна скорост по улицата. Ниската, лъскава спортна кола изрева и спря. От нея изскочи Полин Адеър, облечена е износена блуза, протрити дънки „Ливайс“ и платнени кецове.

– Дай да ги видя.

Тя грабна документите от ръката ми, прегледа ги, докато вървяхме към съдията, и ми ги върна.

– Щом мис Хейстингс ги е изготвила, съм сигурен, че всичко е наред – каза съдия Пенрод.

Той взе петицията и заповедта, после намести очилата си и се зачете внимателно, докато си дърпаше от пурата. Тогава за пръв път се насладих на ораторския талант на жената, която според Ан Хейстингс беше сред най-добрите адвокати в Аризона.

– Господи, Хенри. Ще подпишеш ли проклетата заповед?

– Просто си мисля как да избегна конфронтацията с Елдън Фелпс – каза провлачено съдията.

– Наистина ли ти пука за мнението на това безскрупулно копеле?

Хенри Пенрод взе писалката, която му подадох, и със замах подписа заповедта за освобождаване на Дан Морган. Благодарих му и стискайки в ръце петицията за habeas corpus, се обърнах, за да си тръгна, но съдията заговори отново.

– Нещата са зле, нали? – попита той.

– Да, сър.

– Мисис Едингтън се е явила да свидетелства?

– Да, сър.

– Така и предположих. – Съдията захапа пурата си. – И е повторила онова, което каза в мое присъствие?

– Не, сър. Яви се, но не даде показания.

Той вдигна рошавите си вежди.

– Тя зае свидетелското място и не каза нищо, въпреки че всички се опитаха да я окуражат. После си тръгна.

– Тогава защо, за бога, делото ще се разглежда пред съдебни заседатели? – Разказах му как Елдън Фелпс ни нареди да прочетем показанията от предишния процес, а Хенри Пенрод ме погледна неразбиращо. Обясних му, че според нас това е поправима грешка. – Е, аз със сигурност не бих го допуснал – продължи той. – Знаете ли, че практиката да се разглеждат показания, дадени под клетва в предишно дело, печели все по-голяма популярност? Четох, че дори искат да включат специално допълнение в новите федерални правила. По дяволите, Върховният съд може да потвърди решението му. – Буцата в гърлото ми, към която бях започнал да привиквам, отново напомни за себе си. – Но независимо от това – каза съдията – предполагах, че тази жена ще поиска да свидетелства.

– Защо, сър?

– За да се домогне до всичките пари и богатство.

– Смятате ли, че Рита го е убила? – попитах съдията.

– Естествено. Тя излъга най-безцеремонно.

– Как разбрахте?

– Боже! – намеси се Полин Адеър. – Някой съмнявал ли се е в това?

– Просто го знаех – отвърна трезво съдията. – Дан свърши прекрасна работа с нейната защита, но аз бях убеден, че тя лъже.

– А Джоана Барнс? – попитах. Съдията ме погледна с любопитство. – Телефонната операторка.

– А, да, момичето от Сан Франциско. Така и не разбрах нейната роля. Но мисля, че имаше нещо гнило. През цялото време не ме напусна усещането, че ви помага малко повече, отколкото позволяват обстоятелствата. – Той приближи пурата до устните си и аз се загледах в дима, който се изви нагоре към насекомите, кръжащи около лампата. – Предполагам, че сте ѝ вярвали, когато я разпитахте?

– Да, сър. Така е.

– Но после сте променили мнението си?

– Да.

– Е – отвърна съдията, – иронията е, че ако Дан Морган беше прокурор по делото срещу Рита, а Хаузър – неин адвокат, заседателите нямаше да се колебаят дали да я осъдят. Дан щеше да открие истината много преди онази жена от Сан Франциско да се появи в града.

Не знаех как да отговоря, а и нямах търпение да връча на Дребния заповедта, която държах в ръцете си. Когато все пак реших да се измъкна учтиво, съдията продължи:

– Ако знаех, че мистър Хаузър ще бъде обвинител в процеса срещу горкото малко момиче, щях да се опитам по някакъв начин да повлияя на заседателите. Нали се сещате. Както правят понякога федералните съдии. Но аз просто реших, че битката трябва да е честна, и оставих мистър Хаузър сам да се грижи за себе си.

Той се обърна и се загледа към улицата. Разбрах, че Морган, Хуан Менчака и аз далеч не бяхме единствените, които се измъчваха от ужасни угризения за нещата, които бяхме допуснали да се случат.

– Предполагам – каза съдията, – че Дани е почувствал остра нужда да се напие. Но това сега няма значение. Занесете заповедта в затвора и го изкарайте оттам. Само той може да предотврати второ несправедливо решение на съдебните заседатели. Измъкнете го и му помогнете да изтрезнее.

Ан и аз го измъкнахме. С помощта на Дребния го събудихме, придумахме, издърпахме и завлачихме, докато накрая не го хвърлихме на задната седалка на моя кабриолет.

– Искам да спя, по дяволите – мърмореше той по време на първия етап от изпитанието. Докато пътувахме към Кендъл Хаус, той смени плочата. – Кой, за бога, е свалил гюрука на колата?

А когато стигнахме там и Ан пое в свои ръце цялата операция, той заповтаря:

– Хубава жена.

Дори се опита да изтананика думите в мелодия. Определено не звучеше като Рой Орбисън, но поне беше жив. И лежеше свит на пода на колата.

– Хайде, Дан – каза Ан. – Трябва да излезеш оттам.

– О, каква прекрасна жена! – измрънка той. После се раздвижи и аз се поуспокоих, преставайки да мисля толкова интензивно за съдебните заседатели.

– Хайде, стига. Да се качим в апартамента на Дъг.

– Каква красива жена! – Той се бореше да опре лявата си ръка на предната седалка.

– Да ти помогна ли да станеш? – попитах.

– Елегантна жена. – Той успя да се изправи и застана на крака. Слезе от колата на мястото, където стоях и отправях тиха благодарствена молитва. – Истинска жена – избоботи той, залитна към нея и се хвърли на врата ѝ.

Очаквах Ан да окаже поне малко съпротива, но тя не го направи. Вместо това го целуна по бузата, изви назад тялото си и го хвана под ръка. И просто се засмя, когато Морган я хвана за дупето, докато се изкачваха по стълбите към втория етаж. Вървях плътно зад тях и случката се разви само на сантиметри от лицето ми. Докато Морган се клатушкаше към вратата на апартамента ми, видях как слага ръка на рамото ѝ и я плъзга надолу. Предположих какво прави в този миг, но Ан отново не протестира.

– Сложи кафе – помоли ме тя, като влязохме вътре. Докато включвах печката и сипвах вода, я чух да казва: – Костюмът ти май е за хвърляне.

Върнах се при тях и заварих как Ан му сваля панталоните. Думите му все още бяха заваляни, но поне говореше.

– Чувствам се, сякаш някой ме е пребил – каза той.

Погледнах часовника си: четири и половина.

– Чухме, че се е случило точно обратното – отвърна Ан. Тя свали боксерките му и той остана чисто гол, както го бях видял в нейния апартамент. Разгледах татуировката му. Изглеждаше някак избеляла от последния път. Избеляла или не, думите на флага под земното кълбо е котвата се четяха: „Semper Fidelis“.

– Имаш четири часа и половина, за да се подготвиш – казах.

Той се облегна на стола и впери замъгления си поглед в Ан.

– Как така „точно обратното“?

– Разказват, че си пребил някакъв мъж – обясни тя.

Той отпусна главата си между коленете.

– Господи! Какво се е случило? – Морган се изправи назад и погледна към високия таван, напрягайки се да си спомни. След малко пак наведе глава. – Нека помисля – изстена той. – Нека помисля.

Очите му продължиха да шарят между тавана и коленете му, а в тях се четеше паника. Накрая той погледна към Ан, молейки я негласно за помощ. Ан не продума.

– Май ударих онзи доста силно – каза Морган, погледна дясната си ръка и тогава забелязах, че е подута и раничките по кожата са започнали да хващат коричка. Морган се обърна към мен. – Да се подготвя за какво?

– За заключителната ти реч. Трябва да я подготвиш.

Ан взе кафеварката.

– Изпий това, Дан.

Тя му подаде голяма чаша с горещо кафе, а той отпи кротко от нея. Морган продължаваше да затваря очи, все едно се стремеше да изтръгне някакъв спомен от главата си. От време на време, когато се сещаше за нещо, простенваше тихо. Ан му наля още кафе. Той седеше гол и отпуснат, обгърнал чашата с двете си ръце.

– Остават ти четири часа и петнайсет минути – казах.

– Изпий кафето, Дан.

– А, да, Едингтън. Трябва да се подготвя. Трябва да спра Хаузър. Това мръсно копеле.

– Да – потвърдих. – Точно така.

– О! – възкликна той. – Какво исках да им съобщя?

Ан и аз наблюдавахме как поглъща кафето, а после още едно. Изглежда, обмисляше какво ще каже на съдебните заседатели. Очевидно възвръщаше силите си.

– Имате ли цигара? – попита той.

Прерових джобовете на палтото му, което бе скъсано на едно място, и намерих пакет „Кемъл“. Като запали цигара, той отново заприлича на себе си и тогава разбрах, че има надежда. Морган дори се усмихна, когато издиша гъст облак дим и погледна нежно към Ан.

– Наистина подредих онова копеле – похвали се той.

– Защо не пуснеш душа? – посъветва ме Ан. – Трябва да го заведем до банята.

– Къде си научила да се справяш толкова добре с пияници?

– Това е единственото нещо, което усвоих в женския клуб в колежа – отвърна тя.

– Внимавай кого наричаш пияница – намеси се вяло Морган.

Пуснах душа и помогнах на Ан да го вкара вътре. Застанах отстрани и гледах как тя сапунисва тялото му в моята мизерна баня, замъглена от парата. Гъстата ѝ руса коса се разпусна от влагата и падна върху раменете ѝ. Забелязах, че в бързината е забравила да си сложи сутиен. Изведнъж Морган се опита да съблече ризата ѝ, а тя го остави да разкопчае две копчета, преди да го удари по ръката. В този миг реших да изляза. Върнах се на канапето и се втренчих в полупразната кафеварка. Как се почувствах от нещата, които ставаха между тях? Не помня. Може би просто предпочетох да ги потисна. Знам само, че отчаяно исках той да излезе от банята избръснат, облечен и готов да се яви в съдебната зала на Елдън Фелпс в девет сутринта.

– Имаш четири часа – казах, когато Ан го доведе, а от него капеше вода по килима.

– За какво?

– Да се подготвиш.

Той ме погледна неразбиращо и аз осъзнах, че все още е пиян. Бях преценил, че щом може да ходи, най-вероятно ще бъде способен и да мисли. Но нещата не бяха такива. Той не беше изтрезнял.

– Заключителната ти реч. Делото „Едингтън“. Съдебните заседатели!

– А, да – спомни си Морган. – Трябва да се подготвя. Трябва да отида до офиса.

– Ще те закарам.

– Добре е да се облека, нали? Дрехите ми са горе в апартамента. Там има чисти костюми и изпрани ризи.

– Ще се кача, за да ти избера нещо – каза Ан, претърсвайки панталоните му за ключовете.

– Ан! – извика Морган и тя спря. – Намери ми син костюм. В морскосиньо. И светлосиня риза с кафява вратовръзка.

– Добре.

Ан излезе и Морган се обърна към мен.

– Наистина премазах онзи проклет нещастник.

Сега той не се засмя, но в гласа му се четеше гордост. Морган искаше да разбера, че е защитил честта на цялата адвокатска професия. Телефонът звънна. Беше Ан.

– Попитай го къде държи вратовръзките и чорапите си – нареди ми тя.

– Ти не знаеш ли? – казах аз и веднага съжалих.

– Била съм един-единствен път тук и жена му ме изгони.

– Ще дойда, за да потърсим заедно – предложих помощта си.

Оставих Морган сам, изкачих стълбите до апартамента му и влязох през открехнатата врата. Чух, че Ан е в спалнята.

– Намерих чорапи – каза тя. – Но не откривам вратовръзките. Погледнах навсякъде.

Започнах да ровя из гардероба му, където всичко беше перфектно подредено. Сините костюми висяха отделно от другите. Сивите също заемаха специална част. Всички обувки бяха с дървени калъпи и оформяха стройни редици. Гардеробът приличаше на войнишко шкафче, готово за сутрешна инспекция. Коланите имаха свое собствено отделение, а ризите висяха изгладени на закачалките. Пуловерите бяха прилежно сгънати. Там обаче нямаше вратовръзки.

– Не знам къде са – каза Ан.

Зърнах шкаф с няколко чекмеджета и ги заотварях едно по едно. В най-горното намерих потници. В следващото открих боксерки, а в третото – тениски. Там видях голяма махагонова кутия. Върху капака ѝ имаше месингова плочка с надпис: Даниъл Морган, Военноморски сили на САЩ. Отворих кутията и вътре бяха вратовръзките, сгънати безупречно като във витрина на скъп магазин.

– Господи, предполагал ли си, че ги подрежда всяка вечер? – зачуди се Ан.

– Не знам – отвърнах и избрах кафява връзка. – Да вземем всичко и да го облечем.

Така и не успяхме. Ето какво се случи, поне доколкото мога да си спомня. Докато Ан и аз сме били в неговия апартамент, Морган отишъл в кухнята, за да си сипе още кафе. Казвам това, тъй като намерих празната му чаша. Докато бил там, той забелязал бутилката с „Олд Овърхолт“, която бях отворил няколко часа по-рано. Вероятно тя му се сторила по-вкусна от утайката в кафеварката. Взел със себе си уискито и една чаша. Когато Ан и аз се върнахме с чистите дрехи, открихме Морган на стола с чашата и полупразната бутилка.

Ан и аз не казахме нито дума. Морган каза две неща. Първото беше „Мамка му“, а второто: „Трябва да отида до банята.“ Не стигна дотам. По средата на пътя повърна на килима, след което застина за миг и като на забавен каданс се стовари на пода. Ан се втурна към него и нежно се опита да го разбуди.

Съблякох дрехите си, преди да отворя вратата на банята. Когато излязох от душа, увих кърпа около тялото си. Морган не бе проявил благоприличието да го стори. По някакъв начин Ан беше успяла да го завлече до канапето, където го почистваше.

Затичах се нагоре към втория етаж, където се намираха спалнята и гардеробът ми, избрах си костюм в морскосиньо, светлосиня риза и кафява вратовръзка. Намерих чифт мръсни чорапи. Като прелетях покрай стола до вратата – стола на Морган, – за пореден път посегнах към бутилката с уиски.