Без свидетели

32

– Макс Хаузър си настъпи оная работа! – извика възторжено Морган. – Ето какво стана.

Настроението ни се бе подобрило, откакто изпратихме Рита до асансьора. Същата вечер в кантората ни се състоя среща, на която дизайнер, нает от Пол Бътлър да проектира нов офис на фирмата, щеше да представи различни мостри на мокети и тапети. Морган и аз предпочетохме да я пропуснем и да останем където сме. Той поръча още една бутилка шампанско, този път „Магнум“, и ние зачакахме колегите ни да се появят за вечеря в клуб „Аризона“. Накрая те дойдоха, но не само за да се нахранят, но и да засвидетелстват своята почит към Морган и мен.

Събрахме се в югоизточната зала, откъдето се виждаха светлините на града и самолетите, които излитаха и кацаха в нощта. Когато Ан Хейстингс пристигна, тя седна до мен, сипа си от шампанското и двамата се заслушахме в Морган, който омайваше групата с историите си за недалновидността на Макс Хаузър.

Уолтър Смит вдигна тържествен тост, казвайки, че фирмата се нуждае от нов, луксозен офис, за да приюти такива способни адвокати като нас. Последваха наздравици. Дори Пол Бътлър честити на Морган.

Морган ме погледна над масата и вдигна кутийката си с бира.

– За теб, Дъг! Рита Едингтън ти е задължена. Тази година определено има за какво да е благодарна. – Едва тогава осъзнах, че бяхме приключили делото точно навреме за Деня на благодарността.

– Заслужаваше си да прекъснеш турнира по голф, нали?

– Да.

– Наслади се на мига – посъветва ме той. – Не се случва често да оправдаят човек, който наистина е невинен.

Ан Хейстингс ме хвана за рамото.

– Трябваше да видиш лицето на Морган, когато му съобщи, че си открил Джоана Барнс – каза тя, без да отдръпне ръката си. – Щеше да се пръсне от щастие.

– Нищо особено – отвърнах. – Просто намерих адреса, който ни бяха дали.

– Е, тук определено те смятат за герой.

Огледах се из стаята, в която се бяха събрали всички адвокати от „Бътлър и Менендес“. В средата се намираше Морган. Не, не Морган, а Даниъл Морган. Незнайно защо, почти бях забравил цялото му име. Докато наблюдавах как стои в центъра на цялата тази веселба, ми се прииска да извикам: „Дяволски си прав, че трябваше да се откажа от турнира по голф! Естествено, че си заслужаваше!“ Но не го направих. Вместо това отпих от шампанското, чувствайки как адреналинът ми бавно спада. Усещах мястото на рамото си, където Ан Хейстингс ме бе докоснала, дълго след като тя махна ръката си.

След време осъзнах, че Морган и Ан Хейстингс са напуснали партито. Почти всички си бяха отишли, освен Уолтър Смит, Том Галахър и малка група адвокати, които започваха игра на покер. Погледах ги малко и се прибрах в Кендъл Хаус. Все още не ми се спеше, но нямах какво да правя. Като отворих вратата на апартамента си, видях луксозната кутия с шала, който купих на Ан в Сан Франциско. В суматохата съвсем бях забравил за него. Взех кутията, обърнах я няколко пъти и си казах: „Какво пък, едва ли си е легнала още“, след което се качих отново в колата и се отправих към къщата ѝ по Норт Сентръл Авеню.

Натиснах звънеца и отвътре се чуха стъпки. Потръпнах при мисълта какво правя и когато вратата се открехна, разпознах нечий глас. Той не принадлежеше на Ан, но въпреки това не ми беше чужд.

– Казах ти да се разкараш оттук! – прозвуча провлаченият аризонски акцент.

Вратата се отвори широко. Видях татуировката, а после и цялото тяло на Морган, който беше чисто гол. – Господи! Предположих, че си…

Не чух останалото. Погледнах към стълбите зад него и видях как Ан Хейстингс слиза в приглушената светлина. Светлосивият ѝ халат беше отворен чак до кръста и тя понечи да се загърне.

Обърнах се и изтичах до колата. Пътувах на изток към Апачи Джънкшън, настъпил до дупка газта, когато най-накрая се замислих. До този миг просто си бях наумил да карам чак до Блек Ривър, за да ловя риба. Можех да стигна навреме за сутрешния улов, а пъстървите щяха да се съберат в горната част на реката, за да потърсят насекоми. Когато обаче подминах Апачи Джънкшън, осъзнах, че е зима и няма как да си проправя път през снега, а и едва ли щях да намеря мухи за стръв. После си спомних, че дори не разполагам с въдица и съм прекалено пиян, за да шофирам.

Паркирах пред едно денонощно кафене. Нелюбезната сервитьорка и аз бяхме единствените хора там. На яркото осветление кожата ѝ изглеждаше тъмнокафява. Тя четеше модни списания на барплота, а аз си поръчах кафе и се загледах в непрогледната нощ на пустинята, усещайки острата болка от унижението. На път обратно за Финикс, все още не напълно изтрезнял, но поне на по-свежа глава, ми хрумна по-добър план. Реших да замина на север, в Юта, и да покарам ски.