Без свидетели

64

В изпълнение на грубо изречената заповед на Морган се срещнах с него за вечеря в седем и половина в клуб „Аризона“.

– Благодаря – казах, когато стигнахме до масата.

– За какво? – попита той.

– За това, че днес ме измъкна от неприятната ситуация в съда.

– Ааа! – Той се закикоти. – Мисля, че старият Хуан привлече вниманието на съдията.

– Обзалагам се, че е така – отвърнах.

– Онзи дебелак подскачаше пред тях като обезумял, сякаш криеше нещо. С такова поведение се губят дела. Наистина го вярвам.

– Благодаря – повторих. – Съдията ме хвана натясно.

– Ха! – изсмя се Морган. – Въобще не му обръщай внимание. Тоя нещастник би направил всичко, за да ни злепостави. Просто трябва да се примирим. Което обаче не означава, че сме длъжни да приемем всяка негова глупост.

Изчаках Морган да изпие по-голямата част от бирата си, преди пак да повдигна старата тема.

– Какво ще правиш с кръстосания разпит на Рита? – попитах накрая. – Мислех си, че довечера бих могъл да ти помогна при подготовката.

– Тя няма да се яви – отвърна той. – Затова Хаузър печели време с другите свидетели. Не е успял да я открие. – Морган затвори очи и изви главата си леко настрани.

– Всичко наред ли е? – попитах.

– Просто малко главоболие. Ще отмине. Ей, Мейсън, ще ми донесеш ли аспирин и един стек? И още бира.

Заех се с огромната пъстърва и наблюдавах как стекът на Морган изстива, докато той мълчаливо съзерцаваше светлините на града. От време на време правеше по някоя гримаса и аз бях сигурен, че аспиринът не е излекувал онова, което го измъчваше. Поглъщах рибата и отпивах от виното, разсъждавайки над всички истории, които бях чувал за приготовленията на Даниъл Морган преди процес. Ако другата страна по делото призовеше петима свидетели, Морган би се подготвил да подложи десет на кръстосан разпит. Ако някой злонамерен свидетел се окажеше опасен, Морган би проучил всичко, казано от него до този момент, всяко негово действие, всяко противоречие или компромат, всяко нещо, което би могло да го злепостави, дискредитира, обърка или унижи… Но вместо това той седеше в хладната аризонска вечер, петата по ред от новата година, гледаше към Норт Сентръл Авеню и ме уверяваше, че не бива да се притесняваме, тъй като той има усещането, че Рита няма да се появи.

– Хаузър не я е открил, Дъг. Тя не би се върнала, за да стори това на Миранда.

Поръчах още една чаша вино и след като изпих половината, реших, че не ми остава нищо друго, освен да изчакам и да видя какво ще се случи. Не посмях да повдигна отново тази тема. Казах си, че проблемът вече не е мой. Доближих чашата до устните си и отпих от виното.

– Знаеш ли какво, Дъг? – каза Морган. – Да направим един малък облог. Ако тя се появи, ще ти позволя да я разпиташ.

Сигурно се шегуваше. Знаех това, когато го изрече. Но после срещнах суровия му поглед и разбрах, че греша. Бях си обещал, че никога повече няма да откажа на Даниъл Морган, ако той ми даде шанс за изява в съдебната зала. В този миг обаче помислих единствено за силното стягане в гърдите и парещата болка в тила, откъдето кръвта се покачваше към лицето ми, както и за виното, което току-що бях разлял на ленената покривка. Помня съвсем ясно реакцията си.

– В никакъв случай – отвърнах. Той дръпна назад стола си. – Няма да стане – казах.

– Обещах ти, че ще можеш да разпиташ свидетел. Още когато прекрати участието си в турнира по голф – изправи се Морган.

– Но ти вече спази обещанието си. Нали разпитах Хуан.

Той се пресегна към чековата си книжка.

– Не се брои.

– Остави ме да задам въпросите и на Джоана Барнс.

– И това не се брои.

– За мен е достатъчно. Не мога. Не знам как се прави.

Той подписа чека и взе сакото си от облегалката на стола.

– Прекалено важно е, Дан.

– Ще се справиш. Ти и Франк имате своя теория. Ако Рита се върне – тя няма да го направи, но ако все пак се яви, – поеми нещата в свои ръце и докажи, че сте прави.

Той остави чека върху бялата покривка и се отправи към асансьора. Сега беше мой ред да се загледам в светлините на Норт Сентръл Авеню. Но не за дълго. Като стигнах до асансьора, вратите тъкмо се затваряха. Пъхнах ръката си между тях и с усилие ги разтворих.

– Как, по дяволите, да се подготвя?

– Франк ще ти помогне. Той те научи на много неща досега.

Направих крачка назад, асансьорът се затвори и Дан Морган изчезна. Избрах номера на Франк Менендес, но не заради съвета на Морган. Просто последвах инстинктите си.

– Невъзможно е, Дъглас – каза Сю Менендес. – Напълно невъзможно. – Тя заплака и прекъсна разговора.

Напуснах читалнята, откъдето се бях обадил, и отидох замаян към салона за билярд. Беше пуст и мрачен, с изключение на далечния край, където една-единствена лампа „Тифани“ осветяваше двама мъже, играещи снукър. Седнах на висок стол в тъмната част и се втренчих в светлината на лампата, вслушвайки се в тракането на топките.

Опитах се да обмисля всичко. Рита щеше да се върне. Щеше да изглежда ослепително, облечена с един от тоалетите, които Морган ѝ бе избрал специално за съда – вероятно с бледосинята рокля, която Ан Хейстингс беше пробвала с пусната коса. Щеше да изрече лъжата, която Морган така внимателно ѝ бе помогнал да съчини. И освен ако Дъглас Маккензи, завършил право едва преди година и не представляващ каквато и да е заплаха за най-талантливите оратори в Аризона, не ѝ зададеше подходящите въпроси, които биха довели до правилните отговори, тя щеше да остави детето си в ръцете на Елдън Фелпс. Копнеех да се върнем в съда за непълнолетни.

Загледах се в далечния триъгълник от светлина, който падаше върху двамата мъже, докато се движеха около зелената маса. Отпуснах глава в дланите си. Изведнъж се озовах в асансьора. Излязох през главния вход на Първа национална банка и се затичах в мрака към Луърс Билдинг. Минах покрай строителната площадка на новия парк и мястото, където се намираше кръчмата на Хари Уилсън, преди да я срутят. Прескочих двама бездомници на улицата и се втурнах във фоайето на Луърс Билдинг, където претършувах джобовете си за ключа от асансьора, за да се кача до нашия етаж. Когато най-накрая стигнах горе, изтичах до кабинета на Морган и спрях внезапно пред вратата. Беше заключена. Бутнах я с рамо, но тя не поддаде. Взех един стол и тъкмо щях да го хвърля към нея, когато чух глас зад себе си.

– Какво става?

– Трябва да отворя вратата! – извиках. Портиерът ококори очи. – Работя тук. Казвам се Дъглас Маккензи. Отключете вратата.

– Виждал съм ви преди – каза мъжът.

– Хайде, моля ви. Важно е.

Той посегна към връзката с ключове, която висеше на колана му, и накрая намери подходящия. Отидох до шкафа зад бюрото на Морган, но и той беше заключен. Обърнах се истерично към портиера.

– Отворете проклетия шкаф!

– Е, определено нямам ключ от него.

– Разбийте го.

– Не мога.

– Трябва да го отворя!

– В шкафа с инструменти има железен лост, но аз няма да го използвам.

– Ще го донеса – отвърнах.

Взех лоста, разбих ключалката и влязох вътре. После закрачих бавно към моя кабинет, притискайки към гърдите си наръчника на Морган за водене на кръстосан разпит.

Докато четях настървено, осъзнах, че ако опитът на Морган за академично изследване ме учеше на нещо, то беше, че изкуството на кръстосания разпит не може да се усвои за една нощ с помощта на захабен, изцапан с кафе ръкопис. Нямаше смисъл да го правя. Между редовете прозираше страхът на Дан Морган от обиграните свидетели. Празното пространство на всяка страница ми подсказваше, че ще се изложа на следващия ден, когато вероятно най-интелигентната свидетелка, срещу която някога щях да се изправя, обучена от самия Морган, щеше да застане пред мен и да ме унищожи. Четях и си мислех, че сигурно става въпрос за някаква ужасна шега, но все пак реших да работя цяла нощ. Поне нямаше да имам проблеми със съня. Още от самото начало знаех, че няма да си легна тази нощ.

Извадих няколко жълти бележника и се постарах да подредя всичко, което бях чул от Франк Менендес. Опитах се да преценя какво бих могъл да постигна, ако действах честно и използвах информацията, с която разполагахме. Трябваше да разбера дали ще мога да разоблича Рита Едингтън. Работих ожесточено, горях вътрешно и накрая утрото настъпи.