Без свидетели

35

Като се завърнах от Юта, слязох от асансьора, чудейки се дали ще имам какво да правя в „Бътлър и Менендес“, след като „Едингтън“ – единственото дело, по което наистина бях работил до момента, остана в историята. Реших, че мога да се отбия при Уолтър Смит и да му предложа помощта си по някой от процесите за лекарска небрежност, но подсъзнателно обмислях възможността за Сан Франциско.

– Дъглас.

– Добро утро, Джоузефин.

– Трябва да се обадиш на Джейкъб Ашър – заяви тя, сякаш изобщо не беше забелязала отсъствието ми. – Спешно е. Каза, че е защитникът на Миранда Едингтън.

– Да – отвърнах аз равнодушно и взех листчето с номера. Отидох в кабинета си и му позвъних.

– Ашър.

– Мистър Ашър, обажда се Дъг Маккензи. Търсили сте ме.

– Сметнах за необходимо да ви уведомя – съобщи ми той. – Миранда Едингтън е дошла на себе си.

– О, боже! – възкликнах неволно.

– Освен това – продължи Джейк Ашър – тази сутрин вашият човек Хаузър ме удостои с „приятелско обаждане“, както самият той се изрази евфемистично.

– Не разбирам.

– Каза, че проявява учтивостта да ме предупреди, че ще повдигне обвинения срещу нея.

– За какво?

– Кой знае? Защо не за убийство?

– Сигурно се шегувате.

– Не се шегувам. Напълно сериозен съм.

Седях безмълвно и усетих как ухото ми гори в слушалката.

– И, мистър Маккензи…

– Да?

– Той заяви, че ще се опита да я осъди като възрастен човек.

– Може ли да го направи?

– Не знам, мистър Маккензи. Вие сте правният гений.

– Не е честно! – извиках.

Ашър се изсмя горчиво.

– Знаете ли какво още каза Хаузър?

– Какво?!

– Според него вие с Морган сте доказали, че тя е извършила убийството.

Не отвърнах нищо, а просто продължих да държа слушалката.

– Предайте на Дани да ми се обади – нареди Ашър и затвори.

Минута по-късно Том Галахър влезе в кабинета ми, изглеждайки по-мрачно, отколкото бе прозвучал Джейк Ашър по телефона. Носеше черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка.

– Ще ходиш ли? – попита той.

– Къде?

– На погребението.

– Какво погребение? – учудих се. – Не знам за никакво погребение.

– Мисис Милър е починала.

– Кой?

– Ейда Милър. Жената, отгледала Дан, след като баща му го изоставил като малко момче.

– Мислех, че Дан е израснал в твоя дом и ти е бил като доведен брат.

– Дойде вкъщи чак в гимназията. Преди е живял с Ейда и Бет. Бет е първата съпруга на Дан. Знаеше това, нали?

– Да.

– Премести се при нас, след като той и Бет станали твърде близки за разбиранията на мисис Милър. Тогава свещениците от „Сейнт Мери“ помолили баща ми да се грижи за него.

– Нямах представа.

– Ейда Милър почина преди няколко дни и днес е погребението. Дан ще се нуждае от подкрепата ни.

Така прекарах първата си сутрин на работа, седнал до Ан Хейстингс на последната скамейка в параклиса на погребалната агенция „Ей Ел Мур“. Наблюдавах хората, облечени в черно, които обикаляха наоколо и заемаха произволно местата си, за да впият поглед в лъскавия черен ковчег с бронзов обков. Когато пристигнахме, Дан Морган седеше сам в предната дясна част на параклиса. Галахър, който щеше да участва в носенето на ковчега, ме остави с Ан и отиде напред, за да се присъедини към Морган. В лявата част на залата забелязах двама млади мъже на около двайсет години, а зад тях седеше пълно момиче. Единият носеше униформа на военноморския флот с лейтенантски пагони.

– Мисля, че това са децата на Дан – прошепна Ан. – Наложи се да извикат морския пехотинец от Тихия океан. Той служи на кораб.

– Знаеш ли как се казва корабът? – попитах.

– Май беше „Иво Джима“.

– Морган веднъж ми спомена, че познава човек на „Иво Джима“.

– Да – потвърди Ан. – Неговият по-малък син.

– Защо не седят заедно?

– Не си говорят.

– Защо?

– Сърдити са му заради начина, по който се е отнесъл с майка им.

В следващия миг видях как Бет Морган, жената от снимката в кантората, се задава по пътеката. Тя седна до момичето, а пехотинецът се обърна и сложи ръка на коляното ѝ, за да ѝ вдъхне кураж. Докато седеше там, Бет ми се стори спокойна и сдържана. По едно време Морган се извърна към първата си съпруга. Лицето му бе посърнало и той изглеждаше като в деня на екзекуцията на Тайрон Роубък. Морган и Бет се гледаха дълго време от двата края на залата.

Не слушах речта на свещеника, но долових, че починалата е приела в дома си Даниъл Морган, който после се прочул в цялата страна като адвокат по наказателни дела. Като чу последното, Морган сведе още по-ниско глава. След церемонията Морган, Галахър, синовете на Бет (и на Морган) и двама непознати мъже изнесоха ковчега на майката на Бет до чакащата на паркинга катафалка.

– Морган плати много за ковчега – каза Ан Хейстингс, докато наблюдавахме как го полагат в черния кадилак.

Застанахме на тротоара под яркото слънце и видяхме как синовете на Морган се отдалечават, без да му проговорят. Морган запали цигара, но тя сякаш не му се услади. Той остана съвсем сам, докато Бет не се приближи до него. Отначало тя го погледна, но после се опита да го прегърне, а Морган се сепна, очевидно объркан. Докато го наблюдавах, ме побиха тръпки при мисълта, че трябва да му кажа за обаждането на Джейк Ашър. Стоях, чудейки се защо разговорът с Ашър ме бе ядосал толкова. Спомних си за Максимилиан Хаузър и изведнъж усетих как у мен се надига ярост.

По-късно същия ден ми се обади Джоузефин, за да ме уведоми, че Морган се е върнал от гробищата. Отправих се към кабинета му, за да изпълня дълга си и да му съобщя за обаждането на Джейк Ашър, но щом го заварих с глава, заровена в коленете, не посмях да го направя. Влязох в кабинета на Том Галахър и му докладвах всичко.

– Трябва да му кажем – заяви Галахър.

Морган се бе втренчил през прозореца, когато Галахър му предаде новините.

– И какво, по дяволите, се очаква от нас? – попита Морган, като все още гледаше разсеяно към изток.

– Ашър очаква да му се обадиш – обясних, побутвайки към него листчето с номера.

Без каквато и да е промяна в изражението Морган натисна бутоните на телефона.

– Джейк, включил съм високоговорителя. Том Галахър и Дъг Маккензи също са тук.

– Маккензи каза ли ти какво се случи?

– Да.

– Какво ще правим, Дани?

– Ще се наложи да ѝ намериш добър адвокат по наказателни дела.

– Затова те търсих – отвърна Ашър. – Ферис Едингтън поиска теб.