Без свидетели

65

Лицето на Том Галахър беше придобило сивкав цвят, когато той слезе от асансьора пред съдебната зала на Елдън Фелпс.

– Къде е Дани? – попита той.

– Още не е дошъл – отвърнах.

Беше много рано и Галахър и аз бяхме единствените хора в коридора на петия етаж. Не го попитах защо търси Морган – разбрах го от изражението му. Той извади ключовете от джоба и после пак ги прибра. Затвори очи и потърка носа си. След това изпусна дълга и тежка въздишка. После застина безмълвно, а вратите на асансьора се отвориха отново и оттам излезе Морган. Той се сепна. В следващия миг Галахър потвърди онова, което бяхме прочели на лицето му.

– Франк е мъртъв, Дани.

Морган понечи да каже нещо, но сведе поглед.

– Починал е преди около час – допълни Галахър. – Последното, за което е помолил Сю, е било да те намеря и да ти го съобщя лично. Не е искал да го научиш от вестниците.

Морган прехапа устни. За миг си помислих, че от тях ще потече кръв. Той сви ръката си в юмрук и се удари леко по челото няколко пъти. После погледна към Галахър и очите му се насълзиха.

– Том – каза той извинително, – днес трябва да разпитам малката.

– Знам.

Морган изправи рамене, подмина Галахър и влезе в съдебната зала. Напомни ми на морския пехотинец, който бе станал от пода и бе излязъл от Бейзлайн Тавърн. Галахър натисна копчето на асансьора и изчезна, оставяйки ме сам в коридора.

Почувствах отчаяната нужда да се усамотя и да премисля нещата, които ми предстояха този ден. Затова се промъкнах в мъжката тоалетна. И, слава богу, че го направих. Само след десетина секунди повърнах. Стана напълно неочаквано. Ако някой някога поиска да узнае къде се състоя това ритуално действие за Дъглас Маккензи, ще уточня, че беше в помещението с надпис „Мъже“ на петия етаж в сградата на Окръжния съд в Марикопа, съдебната палата на ъгъла на Първо Авеню и Джеферсън Стрийт. Мъжката тоалетна се намира в североизточния край на петия етаж. Случи се в кабината най-близо до външната врата. Пуснах водата, изплакнах си устата и се върнах в коридора. Приковах очи в асансьора и зачаках тя да излезе оттам.

Рита не дойде и аз влязох в съдебната зала и се отпуснах на стола си. Морган сякаш не забеляза присъствието ми. Не чух нито една дума от показанията онази сутрин. Бях твърде зает с обмислянето на въпросите, които щях да задам на Рита по време на кръстосания разпит. Нещо в мен гореше и потта се стичаше под мишниците ми. Усетих силно свиване в сърдечната област. Но вече не изпитвах страх. Или поне така си мислех.

Рита не се появи до обяд и аз отидох с Морган в Томс Тавърн, за да хапнем и да пием кафе.

– Съжалявам за Франк – казах сподавено.

Лицето му се изкриви и той вдигна ръцете си на няколко сантиметра от масата.

– Така е било писано.

Макс Хаузър стоеше в коридора, когато се върнахме в съда. Престори се, че не ни вижда, като слязохме от асансьора. Крачеше нервно напред-назад, както бях правил и аз по-рано същия ден. Морган влезе в залата, а аз останах в коридора, чувствайки се изпълнен с енергия. Бях напълно убеден, че не се страхувам. Втренчих се в широкия гръб на Макс Хаузър, който гледаше към вратите на асансьора. От него излезе един помощник-шериф, а Макс Хаузър (вероятно не предполагаше, че съм все още зад него) го заговори на висок глас.

– Къде, по дяволите, е тя?

– Не дойде.

– Намерете я. Намерете я, мамка му.

– Не успяхме да я открием, мистър Хаузър. Опитахме всичко. – Седнах на студената бетонна пейка и въздъхнах от облекчение. – Все едно никога не е съществувала – добави помощник-шерифът.

Хаузър се втурна към залата. Помощник-шерифът слезе надолу с асансьора, а аз останах сам в безлюдния коридор. Сложих ръце на тила си, погледнах нагоре и усетих, че отново дишам нормално. В другия край на коридора някой отвори вратата на женската тоалетна. Оттам излезе Джоана Барнс. Скочих, опитвайки се да преценя дали Хаузър може да осъди Миранда само въз основа на нейните показания.

– Дъглас! – възкликна радостно Джоана.

Беше с дълга пола, високи ботуши до коленете и копринена блуза с широки ръкави. Нямаше шал. Тръгна към мен сякаш за да ме прегърне. В този миг вратите на асансьора се разтвориха отново и Джоана Барнс замръзна на място. Когато зърнах Рита, инстинктивно присвих очи и в съзнанието ми отекна гласът на Франк Менендес: „Тя ще се върне… Рита ще се върне, а с нея и другата алчна кучка.“ Отворих очи. Тя стоеше на прага на асансьора както последния път, когато я бях видял в клуб „Аризона“. Беше облечена със синята рокля. Носеше същите обувки. Косата ѝ бе сресана така, както Морган я бе посъветвал. Но после забелязах нещо ново. Около врата си Рита бе увила шала на Джоана Барнс. Ококорих очи. Франк Менендес се оказа прав. Всичко беше истина.

Рита и Джоана се спогледаха. После си кимнаха приятелски като хора, които са се виждали преди, но не са се запознавали официално. Държаха се хладно и дистанцирано. Тогава обаче Джоана забеляза шала и дистанцията се стопи. Тя несъзнателно тръгна към Рита. За миг предположих, че ще дръпне скъпата коприна от врата ѝ. Но тя спря и ме погледна, опитвайки се да разгадае какво знам. Премигна няколко пъти. Аз издух с език бузата си. После кимнах бавно, усмихнах се и ѝ намигнах. Джоана Барнс пъхна ръцете си между затварящите се врати на асансьора, разтвори ги и изчезна, без да се сбогува.

– Здравей, Рита.

– Здравей, Дъг – каза тя спокойно.

Беше хладна и сдържана, сякаш Джоана Барнс, някаква пълна непозната, никога не е била там. Изведнъж си представих нощите, в които се бе подготвяла за този момент и бе шлифовала своите коварни показания, обучена от самия Дан Морган. Страхуваше ли се от него? Дори и да беше така, очите ѝ не го показваха. Тя беше непоклатима и аз знаех, че е готова да се изправи пред нас.

– Как си, Дъг?

– Добре – излъгах.

– Изглеждаш страхотно.

Предполагам, че още от мига, в който реших да напиша цялата история и започнах да възстановявам случилото се преди толкова години, осъзнах, че ако държа да разкажа всичко, ще се наложи да разкрия неща, които не съм споделял с никого – нито с Дан Морган, нито с Том Галахър, Уолтър Смит, Ан Хейстингс, майка ми или баба ми Бел. Не бих го сторил, ако не беше малката подла шега на Морган. Още от самото начало я бе замислил, за да ме накаже за заговора ми с Франк Менендес. Бях завършил право едва преди година. Бях прекарал само една пиянска вечер в клуб „Аризона“, слушайки теориите му за кръстосания разпит. Стига, Морган, това е процес за предумишлено убийство.

Стоях в коридора, вперил поглед в бледосиния шал на Джоана Барнс и ярките тюркоазни очи на Рита Едингтън.

– Ще свидетелстваш ли? – попитах.

– Получих призовка, Дъг.

Огледах се, за да се уверя, че сме сами. И тогава го направих. Смятам, че реакцията ми може да бъде тълкувана по много начини, различни от едно обикновено избухване. Спомням си, че онзи следобед прецених постъпката си като възпрепятстване на справедливостта.

– Ние знаем, Рита – казах. – Знаем всичко за теб. Дори откъде си взела този шал. Имаш го от жената, която побягна като ужилена, когато го видя. Купила го е от бутика на Хелга Хауи на Мейдън Лейн в Сан Франциско. Ако свидетелстваш, Ферис Едингтън ще научи истината за теб, Джоана Барнс и всичко останало.

Изведнъж тя загуби самоувереността си. За миг научих колко бързо очите на човек могат да заприличат на тези на уплашено животно. Бях споделил с Морган, че ако изправи Рита пред Джоана Барнс и фактите, които знаем, тя ще напълни гащите. Нямах предвид това в буквалния смисъл. И може би тя не го направи, когато ѝ казах всичко. Знам само, че се озърна с присвяткващи очи, търсейки убежище. Прецени, че женската тоалетна е твърде далеч, и затова тръгна към мъжката. Дори и да не седеше в кабината, със сигурност се бе навела над тоалетната чиния на същото място, където бях повърнал шест часа по-рано.

От асансьора слезе един съдебен заседател и се отправи към тоалетната.

– По-добре изчакайте, сър – казах. – Мисля, че там току-що влезе една дама.

Няколко минути по-късно Макс Хаузър направи изявлението, за което бе мечтал толкова дълго.

– Призовавам Рита Едингтън, ваша светлост.

Тя изглеждаше леко пребледняла, докато вървеше към свидетелското място. Съдебният секретар я попита дали се заклева да говори истината, а тя просто поклати глава.

– Трябва да го изречете на глас – инструктира я строго той.

– Да, заклевам се да говоря истината – едва успя да прошепне Рита.

– Съобщете ни пълното си име – настоя Хаузър безцеремонно.

Рита не го направи. Тя погледна към мен и по изражението ѝ познах, че мисли единствено за абсурдната ситуация, в която бе попаднала. Не бе имала достатъчно време, за да обмисли нещата в мъжката тоалетна.

– Мисис Едингтън, необходимо е да запишем пълното ви име в протокола.

Мълчание.

– Мисис Едингтън?

Морган бутна назад стола си и се приведе към мен зад гърба на Миранда.

– Нали каза на Ан, че съществуват само два такива шала в целия свят? – прошепна той с приведена глава.

– Точно така. И този принадлежи на Джоана Барнс. Навярно е забравила да уведоми Рита, че съм го виждал. Рита не би го носила, ако знаеше.

– Боже господи!

– Франк Менендес беше прав за всичко – казах.

– Правил ли си записки за кръстосания разпит?

– Да.

– Дай ми ги. Аз ще я разпитам.

– Но ще успееш ли…

– Просто ми ги дай, по дяволите!

Връчих му жълтия бележник, а той се намести на стола и започна да чете. Както виждате, всичко беше една жестока шега. Даниъл Морган за нищо на света не би оставил неопитния Дъглас Маккензи да води кръстосания разпит на единствения съществуващ свидетел по дело за убийство. Не и когато свидетелят е толкова злонамерен, колкото Рита.

– Мисис Едингтън, налага се да ви попитам за името ви.

Отново мълчание. Наблюдавах как Морган чете и се превръща в желязо. На два пъти той се приближи към мен зад гърба на клиентката ни, за да уточни някои подробности около събитията като датата, на която едрата жена бе посетила Рита в затвора, и точния адрес на Джоана Барнс на Валехо Стрийт в Сан Франциско. Морган приключи с четенето, погледна към тавана и си пое дълбоко въздух. Той надраска на една бележка: „Свършил си добра работа. Ако всичко това я изненада, сме я хванали натясно.“ Зарових глава в ръцете си.

– Мисис Едингтън, моля, кажете ни пълното си име.

Морган прокара пръсти през косата си и очите му зашариха из съдебната зала – първо се спряха на съдията, а после на заседателите и препълнената зала зад нас. Накрая той се обърна и прикова поглед в Рита Едингтън. Тя продължаваше да гледа в мен. Усетих всички очи върху себе си – на съдията, Хаузър и заседателите. Втренчих се право напред. Знаех едно: Рита трябваше да проговори, преди някой да намери основание да ме арестува заради държанието ми в коридора. (Въпреки че бях адвокат, имах право да запазя мълчание – виж делото „Спевак срещу Клайн“). Знаех обаче, че Рита няма да проговори. Спомних си за страха, който витаеше в конферентната зала в деня, когато Ферис Едингтън негласно бе обявил, че няма да плати сметките си, ако не се съгласим да защитаваме внучката му. (Поне тогава си мислехме, че Миранда е негова внучка.) Всички адвокати се страхувахме от него, но чувствата ни нямаха нищо общо с тези на Рита Едингтън, докато седеше на свидетелското място и гледаше в мен. Онова, което усещаше, сякаш излизаше през всяка пора от тялото ѝ и танцуваше на зеления килим около нас. Думите „Изглеждаш страхотно“, които бе изрекла в коридора, щяха да бъдат единствената ѝ лъжа този следобед.

– Ще ни съобщите ли пълното си име, мисис Едингтън?

Рита не откъсна поглед от мен. Тя не премигна и не отговори на въпроса, въпреки че този път го бе задал самият съдия. Долових раздвижване до себе си и забелязах, че Миранда Едингтън е вперила очи в майка си. Миранда трепереше. Бях дотолкова погълнат от собствените си страхове, че съвсем забравих за малката ни клиентка. Сега видях, че е на път да се разплаче. Прегърнах я и я притиснах до себе си, а тя сграбчи ръката ми така силно, че ме заболя.

– Не се притеснявай – прошепнах. – Няма защо да се страхуваш. Тя не може да ти навреди сега.

Рита все още ме гледаше и се опитваше да подреди мислите си. Трябваше да вземе някакво решение. Изведнъж тя стана и се разплака.

– Съжалявам, мистър Хаузър. Не мога да го направя. – Тя слезе от свидетелското място. – Миранда е моя дъщеря – каза Рита на Хаузър, докато излизаше от съдебната зала.

Хаузър онемя, очевидно шокиран, и остана така цяла минута. Морган го изгледа е ехидна усмивка. През тази една минута цареше пълна тишина. После няколко журналисти зад нас започнаха да си шепнат и постепенно в залата стана много шумно. Съдията реши да върне мистър Хаузър към процедурата.

– Мистър Хаузър, доколкото разбирам, мисис Едингтън е получила призовка да се яви тук.

– Моля? – попита Хаузър.

– Мисис Едингтън получила ли е призовка?

– О, да, ваша светлост.

– Не е ли редно да издам заповед за принудително довеждане?

– Да, господин съдия. Направете го.

Съдията се обърна наляво и обяви:

– Господа съдебни заседатели, обявявам трийсетминутна почивка. Моля, не забравяйте инструкциите на съда.

Половин час по-късно Максимилиан Хаузър обясни на Елдън Фелпс, че не може да открие Рита Едингтън.

– Тя просто изчезна, ваша светлост.

– Разполагате ли е други свидетели, мистър Хаузър?

– Ваша светлост, възнамерявах да призова жена на име Джоана Барнс, но току-що научих, че и тя е изчезнала.

– Доколкото знам, делото не може да бъде разгледано от съдебните заседатели, ако нямаме показанията на мисис Едингтън – отбеляза съдията.

Ако с това процесът бе приключил, ако, след като стана ясно, че Рита Едингтън няма да свидетелства, Елдън Фелпс просто бе прекратил делото и освободил заседателите и Миранда Едингтън, вероятно нямаше да имам угризения за думите, които казах на Рита в коридора същия ден. Справедливостта щеше да възтържествува, а Дан Морган и аз щяхме да отидем в клуб „Аризона“. Там той щеше да се наслади на бирата си, а аз на шампанското и огромната почит, с която щяхме да бъдем посрещнати от всички. Но събитията не се развиха по този начин.

– Ваша светлост, съществува една възможност – чух гласа на Макс Хаузър и замръзнах, а съдията се приведе заинтригувано напред. – Разполагаме с преписи от показанията на мисис Едингтън и мис Джоана Барнс от предишния процес. Взети заедно, те доказват категорично, че Миранда Едингтън е виновна по повдигнатите срещу нея обвинения. И двете жени, макар и да са призовани от обвинението, не могат да свидетелстват в момента. Предлагам предишните им показания да бъдат прочетени на съдебните заседатели.

– Но, мистър Хаузър – прекъсна го съдията. – Това са показания, основани на чужди думи.

– И още как, мамка му! – извика Морган.

– Такъв език е неприемлив в този съд, мистър Морган.

– Съжалявам, сър, но сте напълно прав.

– Ваша светлост, позволих си да проуча въпроса – каза Хаузър и подаде на съдията дебела справка.

Съдията се зачете ревностно, а Хаузър връчи друго копие на Морган. Елдън Фелпс вдигна очи от документа и обяви двайсетминутна почивка, в която трябваше да се подготвим за дискусия.

В коридора Морган запрелиства ожесточено справката на Хаузър, обръщайки страниците така бързо, че не смогнах да ги прочета.

– Това са пълни глупости – каза той.

– Не съм сигурен – отвърнах. – Има нещо в новите…

– О, стига, Дъг. Глупости са. Рита няма да свидетелства и ние ще си тръгнем оттук.

– В новите „Федерални правила за доказателствата“ пише за използването на показания, дадени под клетва в предишно дело. Условието е всички страни във втория процес да са били представлявани по време на първия. Просто не се бях сетил за това, преди Хаузър да го спомене. Знам, че професор Клиъри – авторът на новите правила – проведе дебат на тази тема, когато бях в университета. Тогава двете страни се позоваха на дела от щатски и федерални съдилища.

– Господи! – възкликна Морган. – Но ние имаме конституционното право на очна ставка. И на кръстосан разпит.

– Хаузър проведе кръстосания разпит.

– Не се брои. Той беше напълно безрезултатен. Хаузър наруши всички правила. Това е безумие, Дъг. Ако Фелпс го допусне, Върховният съд със сигурност ще анулира решението му.

Гласът на Морган не прозвуча така уверено, както думите му, и докато влизахме обратно в съдебната зала, се почувствах ужасно потиснат. В залата Морган изкрещя:

– Правото на обвиняемия да иска очна ставка между свидетели е фундаментално, ваша светлост! Правото на кръстосан разпит е еднакво важно като всяко…

– Да, мистър Морган. Съжалявам, че ви прекъсвам, но мисис Едингтън вече е била подложена на кръстосан разпит от мистър Хаузър.

– Но не е била разпитана от името на Миранда Едингтън.

– Почакайте, мистър Морган. Показанията са били дадени, когато мисис Едингтън и вие, сър, сте искали да докажете, че Миранда Едингтън е виновната страна по делото. Тогава интересите на мистър Хаузър са били идентични с тези на вашата клиентка сега.

– Той не беше неин адвокат.

– Не разбирам къде е разликата.

– Разпитът му беше безполезен.

Хаузър се извърна рязко.

– Той би трябвало да се срамува, ваша светлост – каза Морган, без да сваля поглед от обвинителя. Хаузър се изчерви.

– Е – заяви съдията, – известно ми е, че вие адвокатите умирате да се заяждате помежду си. Всички си имате своята гордост. Своята собствена арогантност…

– Арогантност? Глупости! Той е некадърен! Защо, мислите, че спечелихме първия път? Трябва да му отнемат разрешителното. Онова, което направи, не може да се нарече кръстосан разпит!

Хаузър тръгна към Морган, а аз дръпнах бързо Миранда в ъгъла. Приставът успя да се намеси между двамата юристи, преди да започнат да си разменят юмруци. Когато нещата се поуспокоиха, съдията изпробва друга тактика.

– Мистър Морган, ще ви кажа кое според мен отличава настоящото дело и го прави по-подходящо за предложенията на мистър Хаузър от всички други случаи, цитирани в неговата справка. Вие сте адвокатът, извлякъл показанията от мисис Едингтън, които мистър Хаузър предлага да прочете днес. Имали сте моралното задължение да не допускате лъжесвидетелство. Не е уместно сега да протестирате срещу показания, които очевидно вие сте съчинили!

– Не съм ги съчинил!

Преглътнах и си спомних колко внимателно Морган бе подготвил сцената за представлението на Рита.

– Вие сте ги извлекли от нея, мистър Морган. Имали сте моралния дълг да не го правите, освен ако не са били истина. А ако са били истина, тогава те все още са истина и един нов кръстосан разпит само би изопачил истината.

– Вие тълкувате грешно моралния ми дълг, казвайки, че не е трябвало да допускам лъжесвидетелство! – извика Морган. – Моят дълг е да не допускам показания, за които съм знаел, че са лъжесвидетелство.

– Това, сър, е едно доста жалко разграничение! – изкрещя в отговор съдията.

– Ваша светлост, сега знаем неща, за които не подозирахме тогава. Бих могъл да ги използвам, за да докажа, че тя е излъгала. Но нямам възможността да го направя, защото не съм в състояние да разпитам един безжизнен документ.

– Е, щом разполагате с факти, които потвърждават, че мисис Едингтън е излъгала, предполагам, че можете да докажете вината ѝ с помощта на външни доказателства.

– Нямаме свидетели, ваша светлост.

– В такъв случай ми се струва, че можем да пренебрегнем вашето възражение.

Морган беше изумен, а съдията се обърна към Хаузър.

– Готов ли сте да прочетете преписите от показанията на двете жени?

– Да, господин съдия.

– Тогава повикайте обратно заседателите. – Елдън Фелпс направи кратка пауза. – А сега, мистър Морган, не виждам как бих могъл да скрия от тях случилото се до момента.

Съдията разказа на съдебните заседатели всичко за първия процес и те приковаха очи в нашата маса. Някои от тях гледаха към момичето до мен, но повечето изучаваха мъжа, който седеше от другата страна на детето. Неговата челюст се движеше неконтролируемо и той се бе втренчил в човека е черната тога. Погледите, които заседателите отправяха към Морган, приличаха доста на онези, които Морган пращаше към съдията.

Макс Хаузър не прочете преписа от показанията на Рита. Той повика една млада жена от неговия офис, която зае свидетелското място и изчете отговорите на Рита, след като Хаузър ѝ зададе въпросите на Морган. Жената, която далеч не бе толкова красива като Рита, изпълни безупречно ролята си на свидетел. Въпреки че не успя да се разплаче на подходящите места, думите ѝ звучаха еднакво достоверно, колкото и тези на Рита по време на оригиналното ѝ представление. Забелязах, че Хаузър чете по-добре въпросите на Морган от своите собствени.

Докато слушах как младата жена, облечена в син костюм от габардин, изрича думите на Рита Едингтън, постепенно осъзнах какво наистина се бе случило. Бяха ни отнели правото да подложим Рита на кръстосан разпит. Лишиха ни от възможността да я атакуваме с всички факти, които знаехме за нея и Джоана Барнс, и да я попитаме откъде е купила шала си. Не разполагахме с конкретни доказателства, които свързваха Рита с Джоана Барнс и нейното лъжесвидетелство. Можехме единствено да изненадаме Рита и да оставим съдебните заседатели сами да преценят държанието ѝ. Ако те бяха видели същата реакция, на която станах свидетел по-рано, щяха да узнаят истината.

Но нещата не се развиха по този начин. И то само защото Дан Морган не бе поискал да прозре истината. Стига, Дъглас! Всичко стана заради теб – ти беше прекалено страхлив, за да я предизвикаш в съдебната зала. Вместо това го направи в коридора и тя отиде в мъжката тоалетна. И успя да не се издаде пред заседателите. Погледнах към Миранда и Морган. Точно там, на стола в съдебната зала, разбрах какво означава да умираш от срам.

– Накарайте го да прочете и моя кръстосан разпит. – Морган бе скочил на крака.

– Ваша светлост, по време на моя кръстосания разпит не бяха представени съществени доказателства.

– Имаме правото да го чуем, ваша светлост.

– Доколкото си спомням, мистър Морган, вие заявихте, че кръстосаният разпит на мистър Хаузър няма никаква стойност.

– Искам да го прочете!

Съдията изпълни желанието на Морган и с извинителен тон нареди на Хаузър да го прочете. Той го послуша и леко се изчерви.

Когато дойде ред на показанията на Джоана Барнс, Хаузър повика друга актриса – пълна жена, която приличаше повече на една от телефонните операторки, отколкото на истинската свидетелка. Преди да се усетя, те приключиха и Джоана Барнс успя от разстояние да направи онова, за което така и не бе събрала смелост.

– От името на щата Аризона обвинението няма повече въпроси, ваша светлост.

– Можете да призовете първия си свидетел, мистър Морган.

За Морган това беше единственият свидетел.

– Призовавам подсъдимата, ваша светлост.

Миранда Едингтън, облечена със синя памучна рокля, се отправи свенливо към свидетелското място и оттам разказа историята, която бях чул толкова пъти. Тя сподели със заседателите какво се бе случило, а те гледаха в нея и като че ли я слушаха, но очите им често се спираха върху мъжа, който задаваше въпросите, при което лицата им ставаха строги. Показанията не отнеха много време и когато Морган обяви, че няма повече въпроси, съдията освободи заседателите до следващата сутрин, когато трябваше да изслушат заключителните речи на двете страни.

Всичко свърши. Оставаше ми единствено да изчакам до сутринта и да изслушам речта на Морган. Спомням си как, докато вървяхме с него по Първо Авеню, ми мина през ума, че ако не друго, то Миранда поне разполагаше с най-добрия съдия за заключителната реч. Мисълта обаче се изпари бързо, тъй като в съзнанието ми отново изплуваха каменните лица на заседателите, които гледаха как Морган разпитва клиентката си толкова гладко и професионално. Помислих, че ще ми прилошее за втори път този ден. Докато вървяхме, забелязах, че Морган е пребледнял. Зачудих се дали не се е досетил, че съм сторил нещо, за да прогоня Рита, че именно аз бях човекът, който го бе поставил в тази ситуация. Той почти не бе продумал от обяд и това ме притесняваше. Продължихме към Луърс Билдинг и когато я наближихме, той заговори:

– Дъг.

Извърнах се рязко.

– Мислиш ли, че Върховният съд би отменил присъда, основана на онези преписи?

Въздъхнах.

– Не знам – отвърнах. – Но мога да проуча.

– По-добре започни веднага – каза той тъжно. – Нямаме никакъв шанс пред съдебните заседатели.

Отначало исках да се прибера и да си легна, защото не бях мигнал предишната нощ. Но после осъзнах, че няма да мога да заспя. Затова, след като разбрах, че Морган е изчезнал от офиса, се отправих сам към „Дюрантс“. Смятах да си поръчам едно питие, да вечерям и да си отида вкъщи. Първият бърбън обаче ми се услади толкова, че изпих още два. Спомних си за последния път, в който седях на същия бар, и там случайно се появи Ан Хейстингс. Позволих си да помечтая, че тя ще дойде и тази вечер. Разбира се, това не се случи, и аз бях принуден да изпия уискито сам, чувствайки как алкохолът постепенно притъпява сетивата ми. Помислих, че най-големите ми страхове са станали действителност. Рита Едингтън се бе върнала и по законите на някаква велика ирония ни бе унищожила. После си спомних как Миранда трепереше, докато гледаше майка си на свидетелското място.

Върнах се назад към дълбокото прозрение, което ме бе осенило на святото за мен игрище в голф клуб „Олимпик“. Тогава бях стигнал до извода, че е недостойно за един почтен адвокат да защитава човек, ако знае, че той е виновен. Що за фалшив морал?! Дори не бях формулирал правилно въпроса, какво остава за самия отговор. Въпросът не е дали един адвокат може да живее с чиста съвест, ако защитава човек, за когото знае, че е виновен. Въпросът е как успява да заспи нощем, ако знае, че клиентът му е невинен.

Поръчах си ново питие и се опитах да си внуша, че вината не е в мен, че само ако Морган ме бе послушал – не, не мен, а Франк Менендес, – никога нямаше да се стигне дотук. Той можеше да се подготви и да унищожи Рита. Щеше буквално да я разнищи. Каквото и да бе направила в мъжката тоалетна този следобед, тя трябваше да го направи пред съдебните заседатели. Те щяха да оневинят Миранда, медиите щяха да разтръбят надлъж и нашир колко добри адвокати сме, а ние щяхме да си организираме парти, на което някой щеше да извика, че Франк Менендес би се гордял с нас. Но това така и не се случи и аз нямах повече сили да мисля. Затова довърших питието и поръчах още едно.