Без свидетели

19

Галахър отстъпи. Щом разбра, че Морган няма да промени мнението си, той се съгласи да изпълни молбата на своя стар приятел и му съобщи, че ще бъде до него във Флорънс в ужасния ден. За съжаление той не успя да отърве мен. Огромните метални врати се затръшнаха зад нас и ни заключиха в помещение с високи бетонни стени. Морган и Галахър се втренчиха право напред. Аз погледнах към безоблачното синьо небе и видях дъха си. Забелязах надзирателите, които носеха пушки и обикаляха по коридорите над главите ни. Стоманените врати пред нас се отвориха и Галахър и Морган минаха през тях. Поколебах се за миг, но после направих три бързи крачки и чух затръшването на тежките решетки зад себе си.

Озовахме се в двор, по чиито краища се бяха наредили затворници. Някои от тях стояха, други се бяха облегнали на стената на ниска постройка, а трети седяха на земята. Затворниците носеха сини дочени панталони и приличаха на разхайтени моряци. По-късно научих, че не е трябвало да са там във въпросната сутрин. Тъй като при екзекуция има опасност от безредици, всеки затворник трябва да бъде заключен в килията си. Но поради някакво разбъркване в графика на една групичка бе позволено да излязат навън този ден. И същите мъже наблюдаваха как навлизаме в територията им. Погледите, които отправяха към нас тримата, облечени в сини костюми, колосани бели ризи и копринени вратовръзки, потвърдиха съмнението ми, че кръвта кипи във вените им. Галахър се доближи до мен и прошепна така тихо, че само аз да го чуя:

– Какво, за бога, правим тук?

Един униформен надзирател се приближи и каза:

– Оттук, господа.

Последвахме го през двора, подминавайки огромното затворническо отделение вляво от нас и ниската постройка от дясната ни страна. Някакъв затворник, който седеше недалеч от нас, посочи Дан Морган и каза нещо на мъжа до себе си. Другият погледна Морган и двамата се изправиха. Усетих как чакълът скърца под краката ми. Докато вървяхме, станаха и други затворници и всички се втренчиха в нас. Враждебността, която бях видял в очите им, изчезна, а когато Морган мина покрай тях, ми се стори, че всички кимат в знак на уважение. Сцената напомняше на военен парад. Морган последва надзирателя, видимо безразличен към отдадената му почит.

Зад ниската сграда завихме вдясно и пред нас се разкриха други постройки, зад които, в най-отдалечения край на затвора, се издигаше малък бетонен блок.

– Къщата на смъртта – прошепна мрачно Галахър.

Морган забави крачка. Ние всички, дори и надзирателят, направихме същото. Като че ли се движехме на забавен каданс. Запълзяхме към малката сграда, сякаш теглени напред от затворническия служител. Морган изглеждаше твърде блед. Лицето му беше още по-бяло, отколкото на слизане от кадилака на Галахър минути по-рано. Същата сутрин, като ми се обади, за да ме събуди, Морган ми се бе сторил наред. Беше добре и докато закусвахме в Апачи Джънкшън. Тогава ми разказа за футболния мач, който бе гледал по телевизията предишния ден. А и целият път до затвора в кабриолета на Галахър ми се стори доста приятен – просто едно чудесно пътуване през пустинята на зазоряване. Никой от нас не бе споменал защо отиваме във Флорънс. Но сега, като гледах Морган, осъзнах, че дни наред не бе мислил за нищо друго. Беше на края на силите си. Той спря и се загледа в малката сграда. За момент си помислих, че ще се върне. Но той продължи да върви, а ние с Галахър го последвахме.

Вратата се отвори и отвътре излезе мъж в официален костюм.

– Добро утро, мистър Морган.

– Добро утро, господин директор – отговори сухо Морган.

– Мистър Галахър?

Том се здрависа с мъжа.

– Мистър Маккензи?

– Да, сър – казах нервно и го поздравих.

Той се обърна към надзирателя.

– Опразнете двора – заповяда той. – Искам всички затворници да бъдат заключени в килиите си. Искам всеки надзирател да бъде въоръжен и да заеме позиция. Когато приключите, доведете Роубък. Ще бъда в кабинета си, в случай че губернаторът се обади.

Двамата мъже се разделиха, а Морган, Галахър и аз влязохме в малката невзрачна постройка.

Всичко вътре беше в бледозелено – цвета, с който боядисват училищните дъски и който трябва да действа успокоително. Спомням си добре цвета и проветривата стая. В средата, оградена с въже като музеен експонат, се издигаше малка шестоъгълна кутия от стомана, напомняща на космическа капсула. Около нея се бяха събрали няколко журналисти. Всички те познаваха Морган и нямаха търпение да разговарят с него. Той отговори на въпросите им, като през цялото време изглеждаше спокоен.

Газовата камера беше с прозорци от всички страни. Вътре се виждаше единствено метален стол с колан, който напомняше на седалка на влакче в увеселителен парк. Докато Морган разговаряше с журналистите, Галахър и аз разгледахме камерата.

– Как функционира това проклето нещо? – попита Галахър надзирателя, който стоеше до въжето.

Той ни заведе до другия край на стаята, откъдето имаше по-добра гледка към вратата на газовата камера. С добре трениран монотонен глас надзирателят ни обясни, че под стола се намира малък контейнер, пълен с киселина. Над него висеше капсула с цианид. Той посочи своя колега, който стоеше до вратата в другия край на стената. До него имаше лост и телефон. В девет часа трябваше да се обади директорът на затвора. Той щеше или да съобщи, че губернаторът е отменил екзекуцията, или да заповяда на надзирателя да дръпне лоста, който задейства падането на капсулата в киселината. Единственият въпрос беше кога човекът, затворен в камерата, ще се задуши.

Вратата зад газовата камера се отвори и в помещението влезе едър чернокож мъж, придружаван от трима надзиратели и един свещеник. Затворникът носеше бели памучни панталони и бяла риза. Беше обут с високи черни обувки. Краката и ръцете му бяха оковани с тежки вериги. Погледът му зашари из цялата стая, сякаш търсеше място, откъдето да избяга. Мъжът видя камерата и си пое дълбоко въздух. Тялото му започна да се тресе. После зърна Дан Морган и прошепна нещо на единия надзирател. Бе му разрешено да се приближи до адвоката си. Морган се опита да каже нещо, но не беше в състояние. Тайрон Роубък заговори пръв.

– Мистър Морган – каза той, – аз само…

– Казах ти да ми викаш Дан – прекъсна го Морган.

– Аз само… Дан… исках да ти благодаря. Ти си единственият човек, на когото някога му е пукало за мен.

Останалите мъже се отдръпнаха от Морган и клиента му, дори и надзирателите. Помъчих се да чуя думите на Морган, но той не каза нищо. Погледнах го отблизо и видях, че по бузите му се стичат сълзи. Тайрон Роубък продължи:

– О, стига, недей така. Ти стори всичко, което можа. Ти си добър човек… Дан.

Надзирателите пристъпиха към тях и внимателно побутнаха мъжа към камерата. Морган продължаваше да плаче. Поиска ми се да избягам – присъствието ни там щеше да го смути. Галахър ме измъкна от ситуацията.

– Боже, видя ли това?

Той посочи стената зад нас. На нея висяха множество снимки. Галахър ме дръпна по-близо. На тях се виждаха хора, екзекутирани в Аризона. По-новите представляваха затворнически снимки – от онези, които се срещат в пощенските станции. Предположих, че мъжете са свършили в газовата камера. По-старите направо показваха затворници, висящи на бесилото. Повечето от тях имаха торби на главите си. Други нямаха. Един от обесените беше с изваден навън език. Въжета, сплетени като примки на палач, ограждаха снимките на обесените. В средата висеше портрет на жена, стар дагеротип. Жената изглеждаше примирена и строга и ми напомняше на моите предшественици мормони.

– Смяташ ли, че не са искали да покажат снимка на обесена жена? – предположих.

– Не – отвърна Галахър. – Знам за този случай. Само да се сетя. Как се казваше тя? – Той щракна с пръсти, опитвайки се да си спомни. – По дяволите, забравих името ѝ. Тя е единствената екзекутирана жена в Аризона. Когато я обесили, главата ѝ се откъснала. Нямало е какво да снимат.

– Няма ли да е странно – промълвих, – ако се окаже, че примките са били използвани при обесването на тези хора?

– Виж – отговори Галахър и посочи стената. От някои въжета стърчаха изсъхнала човешка плът и косми.

Обърнах се. Тайрон Роубък седеше в газовата камера, чиято врата сега бе затворена. Над телефона до лоста висеше часовник. Той показваше точно девет без две минути. Погледнах към Морган. Сълзите му бяха изчезнали.

– Има ли шанс губернаторът да спре екзекуцията? – попитах Галахър.

– Това копеле? – отвърна той.

Галахър отиде до Морган, а аз се втренчих в часовника. Един въпрос не ми даваше мира – можех ли да гледам? Веднъж бях видял как умира човек. Имам предвид самия момент на смъртта. Издъхването му. Беше също чернокож, морски пехотинец, тежко ранен. Докараха го с хеликоптер на кораба. Сложиха го да легне на едно място на палубата, отделено за ранените. Тогава реших, че ще гледам, ако войникът умре, дори и само за да кажа, че съм бил свидетел на този кратък миг, в случай че останех жив. Спомняйки си това, предположих, че ще мога да понеса екзекуцията на Тайрон Роубък.

Изтече една минута. Погледнах Морган и Галахър, които стояха един до друг. Галахър сложи ръка на рамото на Морган. Лицето на Том бе изгубило цвят. Оставаха още трийсет секунди. Питах се дали телефонът няма да звънне. Може би губернаторът ще се обади. Наблюдавах движението на стрелките. Телефонът звънна и надзирателят вдигна слушалката, за да чуе заповедта на директора. Тайрон Роубък подскочи на стола. Погледна надзирателя, но той не му отвърна, а просто дръпна лоста. Роубък се обърна към Морган и вдигна леко ръката си, за да му отдаде почит. Морган направи същото. Роубък се облегна назад и си пое въздух, първо през носа, а после дълбоко през устата.

Не мога да кажа нищо повече за Тайрон Роубък, защото в този момент извърнах глава. Не исках да гледам. Вторачих поглед в бледозелената стена, докато не чух ужасен звук. Когато се обърнах, видях как Дан повръща на зеления линолеум. Галахър изкрещя:

– Помогни ми да го изкарам оттук!