Без свидетели

31

Хенри Пенрод помоли съдебните заседатели да излязат, за да изложи Морган молбата ни до съдията да инструктира заседателите при произнасяне на присъдата. Противно на обещанията на Морган да вика и крещи, на него му отне само минута, за да представи проформа нашето становище. Когато Хаузър понечи да се изправи, съдията вдигна ръка, за да покаже, че не желае да изслуша обвинението.

– Мисля, че вие определено дискредитирахте свидетелката Тревисо, мистър Морган, но всеки разумен човек би ѝ повярвал и затова смятам, че съдебните заседатели ще трябва да произнесат присъдата. Да ги поканим отново в залата.

Преди съдията да успее да каже каквото и да е друго, Морган заяви:

– Призовавам Лора Скот, ваша светлост.

Знаех, че причината за неговата припряност беше желанието му да разобличи напълно мексиканката, преди думите ѝ да улегнат в съзнанието на съдебните заседатели.

Мисис Скот описа какво се е случило. Разказа, че познава Травис Едингтън, откакто майка му го довела в магазина преди години, когато той още бил малко момче. После обрисува как момичето, заело свидетелското място преди нея, дошло в магазина заедно с Травис малко преди той да умре. Травис показал на мексиканката различни видове бельо, които тя не харесала. Но когато ѝ предложил бодито, тя го одобрила. Когато си мислела, че мисис Скот не ги гледа, тя се сгушила в Травис, а той я целунал.

– Предлагам доказателство номер едно на защитата да бъде приложено към свидетелските показания – заяви Морган.

– Мистър Хаузър?

– Мога ли да задам един въпрос, господин съдия?

– Да.

Хаузър погледна свидетелката с презрителна усмивка.

– Откъде сте толкова сигурна, че това е бельото, което сте продали на Травис Едингтън?

– То носи нашия етикет и е единствената бройка, която някога сме имали в толкова голям размер.

– Доказателството е приложено към показанията.

В ложата на съдебните заседатели се чу леко кикотене и когато се обърнах, видях как Гай Бъкли сръгва с лакът своя съсед мистър Савока. Двамата мъже се усмихнаха. Други заседатели също се засмяха. Мисис Мендоса гледаше строго свидетелката.

– Нямам други въпроси – обяви Морган.

Хаузър се изчерви, но продължи.

– Мисис Скот, кога разбрахте, че Травис Едингтън е бил застрелян?

– Прочетох го във вестника в деня след убийството – отвърна тя.

– Тогава защо не уведомихте властите за случката, която току-що описахте? – Мисис Скот се сепна. – Е, мисис Скот, защо изчакахте чак до днес, за да ни ощастливите със своя разказ? – Хаузър се усмихна надменно. Като че ли той искаше да предаде своето презрение към свидетелката ни на съдебните заседатели. – Чакаме отговора ви, мисис Скот.

– Не казах на никого, защото уважавах майка му.

– И мислите, че…

– Нямаше да я споделя с никого, ако този млад мъж не бе дошъл при мен.

– Един момент, мисис Скот.

– Смятам, че свидетелката отговори на въпроса на обвинението, господин съдия – прекъсна го меко Морган.

– И аз мисля така, мистър Хаузър – добави съдията.

– Но, ваша светлост…

– Ако имате други въпроси, задайте ги на свидетелката.

Хаузър седна и съдията обяви почивка до другия ден.

– Е, какво мислиш? – попита ме Морган, след като съдебната зала се опразни и вътре останахме само ние двамата и Рита.

– Никой няма да повярва и на дума от показанията на Тревисо. Беше очевидно, че лъже. Направо невероятно! Тя просто седеше там и лъжеше и всички в залата разбраха. – Обърнах се към Рита. – Нали никога не си казвала на Травис, че ще го убиеш, ако още веднъж те докосне?

Морган сложи ръка пред устата на клиентката ни.

– Хайде – каза той остро. – Да изпием по нещо.

По-късно, докато вечеряхме, Морган ми разясни реда, в който смяташе да призове свидетелите на следващия ден.

– Предпочитам да започна и да свърша с Рита. Знам, че нямаме право, но нейните показания са изключително важни. – Както през повечето време, той говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен. Накрая като че ли стигна до някакъв компромис. – Ще помоля Гидиън Епстийн да вземе самолета и да кацне тук по обяд. Има един полет от Лос Анджелис, който пристига в дванайсет и половина. Така ще имам причина да помоля Хенри да разместя последователността на свидетелите. Ще се опитам да го вмъкна между сутрешните и следобедните показания на Рита. Ще разпитам останалите рано сутринта. Много бързо.

Сдъвках парче от дебелия стек, полят с бял сос, и го прекарах с глътка силно червено вино. Морган едва бе докоснал храната. Вечеряхме в „Етиен“, скъп френски ресторант в Скотсдейл. Кристалните чаши проблясваха и свещите блещукаха, свиреха Бах и сервитьорите палеха цигарите на Морган. Слушах го внимателно, а Морган продължи да обяснява колко много иска Рита да свидетелства точно преди разпускането на съда в петък следобед, така че показанията ѝ преди кръстосания разпит на Хаузър да улегнат добре в главите на съдебните заседатели през уикенда.

– Наистина ли смяташ, че това би променило нещо?

– Разбира се, по дяволите – каза Морган.

На следващата сутрин, верен на своето обещание, Морган разпита набързо предварителните си свидетели. Първо призова помощник-шерифа, който се бе опитал да освободи Миранда от затворническата килия. Беше едър мъж на име Барет. Имаше големи мускулести ръце, но създаваше впечатлението, че е много мил, докато описваше дилемата, с която се е сблъскал въпросната сутрин.

– Не знаех какво да правя – каза той. – Тя не помръдваше. Просто лежеше, сплела ръце около решетката. После дойде психиатърът.

– Той помогна ли ви, мистър Барет?

– Обясни ни, че ако искаме да я извадим, ще се наложи да стопим пръчката на решетката.

– Какво направихте?

– Директорът се обади на техниците и те изпратиха оксиженист с горелка.

– Стопихте ли пръчката?

– Да. Или по-точно оксиженистът. Аз му асистирах. Страхувахме се да не изгорим малкото момиче.

– Нека ви попитам нещо, мистър Барет. Защо просто не раздалечихте ръцете ѝ, за да я откопчите?

– Дори не посмях. Беше толкова вцепенена, че се притеснявах да не я нараня, ако се опитам да разтворя ръцете ѝ.

– Как ви се стори тя? – попита Морган.

– Напълно вкочанена. Вцепенена. Дори повече от това. Когато се опитвах да дръпна ръката ѝ в едната посока, тя натискаше силно в другата.

– Какво се случи, след като я извадихте?

– Психиатърът повика линейка, а щом дойде, ние я изнесохме и я сложихме в нея.

Лекарят, дошъл в затвора, не беше точно психиатър, поне не с нужната квалификация. По онова време работеше от една седмица в психиатричното отделение на щатската болница в Аризона. Въпреки това когато се яви пред съда, той ни увери, че може да разпознае пациент, страдащ от кататония. Съдията заключи, че възраженията на Хаузър относно квалификацията на лекаря се отнасят по-скоро до тежестта, отколкото до надеждността на неговата преценка.

– Класически случай на кататонен ступор. Като по учебник – каза лекарят на съдебните заседатели.

– Какво направихте с нея? – попита Морган.

– Заведох я в щатската болница, където се опитах да уредя приемането ѝ. Там се поинтересуваха от най-близките ѝ роднини и като разбраха, че майката на Миранда е в затвора, а баща ѝ е мъртъв, се обадиха на дядо ѝ. Хората на шерифа знаеха къде да го открият. Дядото помоли да я закараме в болницата „Кемълбек“. Отначало оттам не искаха да приемат пациентка, която не се нуждае от спешна медицинска помощ. После обаче се съгласиха да вземат малката. Очевидно дядо ѝ е влиятелен човек.

Дори и надеждността на младия доктор да бе поставена под въпрос, нямаше и следа от съмнение относно следващия ни свидетел – д-р Конрад Харди, лекуващия лекар на Миранда. Възпитаникът на Харвард, който беше уважаван психиатър, зае отново свидетелското място в залата на Хенри Пенрод. Този път съдията поомекна и разреши на Морган не само да го разпита за диагнозата на пациентката, но и да поиска кратко описание на състоянието на Миранда, поне доколкото сведенията, предоставени от доктора, не се основаваха на разговорите му с момичето или преглеждането на медицинската документация. Адвокатът на Миранда Джейкъб Ашър беше и този ден в залата и изтъкна същите възражения, които бе представил на предишното заседание. Сега обаче, в присъствието на съдебните заседатели, той беше доста сдържан.

От уважение към своя стар приятел Ашър правеше възраженията си пред самия подиум, така че съдебните заседателите да не могат да чуят съображенията му, свързани с намеренията на Морган да навреди на клиентката му.

Въпреки че съдията беше доста либерален в решенията си, лекарят не пожела да говори за пациентката си, а когато Морган го попита за диагнозата на Миранда, д-р Харди се запъна.

– Не можете да си спомните диагнозата ли, докторе? – попита Морган. Доктор Харди погледна към съдията. Преди той да успее да продума, Морган се доближи до подиума. – Настоявам доктор Харди да бъде обявен за злонамерен свидетел и да ми бъде разрешено да задавам насочващи въпроси по време на прекия разпит.

– Смятам, че интересите на доктор Харди противоречат достатъчно на тези на подсъдимата, за да бъде обявен за злонамерен свидетел. Задавайте въпросите си като на кръстосан разпит, мистър Морган.

– Миранда Едингтън е в кататонен ступор, нали, докторе? – попита Морган авторитетно.

– Да.

Такова ли е състоянието ѝ в момента?

– Да.

Морган направи няколко крачки и се наведе над ложата на съдебните заседатели.

– Тя лежи в леглото си във вцепенена поза, нали?

– Да.

– И не говори?

– Точно така.

– При Миранда се наблюдава така нареченият подчертан негативизъм. Вярно ли е, сър?

Конрад Харди наклони глава и изгледа подозрително Морган.

– Да, вярно е.

– Моля, обяснете на съдебните заседатели какво означава това.

– Ако някой я накара да направи определено нещо, тя често е склонна да стори противоположното. Например, ако се опитате да натиснете ръката ѝ надясно, тя ще я дръпне наляво. Ако я помолите да отвори очи, тя ще ги стисне още по-силно. Това се има предвид под „подчертан негативизъм“.

Морган направи две крачки назад и седна небрежно на масата ни.

– Докторе, някога чували ли сте термина „восъчна гъвкавост“, използван, за да опише състоянието на пациент в кататонен ступор?

– Да.

– При това положение ръцете и краката на пациента могат да бъдат поместени, но се долавя лека съпротива, която създава усещането, че човекът е направен от восък. Така ли е?

– Да, така е.

– Изразът „восъчна гъвкавост“ може да бъде употребен за състоянието на Миранда Едингтън през повечето време, нали?

– Да.

– Изражението на лицето ѝ принципно може да се характеризира като каменно. Последното отговаря ли на истината?

– Да. Изражението ѝ е каменно.

– Един последен въпрос, докторе. Как храните Миранда?

– Оставаме я сама за няколко минути. Тя яде и после отново става неподвижна.

Когато Морган седна на мястото си, Макс Хаузър заяви, че няма въпроси към свидетеля. Наблюдавах как лекарят напуска съдебната зала, размишлявайки върху факта, че състоянието на Миранда е действителност. То съществуваше като самостойна реалност, която трябваше да бъде обяснена по някакъв начин.

– Призовавам Рита Едингтън – съобщи Морган.

Започва се.

Тя трепереше, като се изправи. Използва рамото ми за опора, преди да тръгне към свидетелското място. Беше облечена със светлосинята рокля, която Ан ѝ бе избрала. За разлика от нея обаче Рита носеше сутиен отдолу. Русата ѝ коса с ягодов оттенък падаше свободно върху раменете. Като се доближи до мястото, където трябваше да положи клетва, забелязах нещо, което ми се стори странно, нещо, което сякаш не бе на място в иначе безупречната ѝ женственост. Рита ходеше напълно изправена, без да поклаща тялото си. Походката ѝ беше като на каубой – твърда и уверена. Преди не бях забелязал това. За миг си помислих, че е леко кривокрака, но когато спря, за да заеме свидетелското място, разбрах, че греша. Видях единствено красивите извивки на прасците и глезените ѝ, както и елегантните обувки, които разкриваха изящното ѝ стъпало и пръстите, оформени в перфектен педикюр. Зачудих се как успява да ги поддържа в затвора. Тя изкачи двете стъпала и се закле да говори истината, след което седна и отпусна ръце на облегалките на стария дървен стол.

Морган се изправи, отиде до края на масата близо до съдебните заседатели и се наведе напред, леко подпирайки се на пръсти.

– Убихте ли съпруга си?

– Не, не съм. Не съм убила Травис – каза Рита напълно спокойно. Тя остана неподвижна и задържа погледа си върху Морган, без да мигне.

Слънчева светлина се процеждаше през прозорците на южната стена на залата, точно зад ложата на заседателите. Лъчите се пречупваха през щорите и падаха на хоризонтални линии върху лицето на Рита. Вероятно над съдебната палата имаше облаци, тъй като отблясъците сякаш танцуваха по лицето ѝ.

Тази светлина ми напомни на една вечер преди много години. В гимназията в Меса, щата Аризона, имаше огромна зала за танци с учудващо подходящото име „Мезона“. Подобно на повечето такива места, от тавана на „Мезона“ се спускаше голямо кълбо, облепено с парченца огледало. Когато то се въртеше, из стаята се движеха петънца от светлина. Една вечер, когато бях на шестнайсет, се бях облегнал на пилона в средата и наблюдавах как светлината от въртящото се кълбо играе върху телата на съучениците ми, докато те се блъскаха на дансинга. Аз бях твърде срамежлив, за да поканя някое момиче на танц или поне не смеех да попитам онова, което ме интересуваше тогава. Ако момчетата в родния ми град искаха да пожънат успехи сред противоположния пол, те трябваше не само да са били състезатели по американски футбол, но и да са играли в атака. (Разбира се, това важеше за онези, които не участваха в родео.) Тогава прекарвах доста време в самосъжаление – бях нисък, дебел и пристрастен към голфа, игра, измислена само за да гарантира, че никоя мажоретка няма да се качи на задната седалка на моя първи тийнейджърски форд, модел 1951 г. Докато стоях до пилона, размишлявайки дали вече не съм дисквалифициран от надпреварата за откриване на истинската любов, чух името си. Обърнах се и видях Рита Торонто.

– Ще танцуваш ли с мен, Дъг? – попита тя.

– Моля? – казах сподавено.

– Надявах се, че ще искаш да танцуваме.

Изправих гръб и поведох на дансинга най-красивото момиче от последния випуск на гимназията. Наблюдавах как светлината от огледалното кълбо танцува по великолепното ѝ лице, съзнавайки, че всяко едно момче от училище ни гледа. Когато казах на Дан Морган, че Рита Едингтън е най-милото момиче, което някога съм познавал, подсъзнателно имах предвид вечерта, в която тя отне част от болката на ученическите ми години. Сега наблюдавах как пречупените лъчи трептят върху прекрасното ѝ лице в съдебната зала на Хенри Пенрод.

– Къде срещнахте Травис Едингтън за пръв път? – попита Дан Морган клиентката ни.

– В ранчо „Едингтън“, където майка ми беше започнала работа.

– На колко години бяхте тогава, мисис Едингтън?

– На четиринайсет.

– Помните ли първата ви среща?

– Да. Беше в деня, когато пристигнахме. Майка ми и аз пренасяхме багажа си в къщата, която мистър Едингтън, бащата на Травис, беше приготвил за нас. Травис дойде на кон и ни се представи.

– Какво се случи после?

– Казах му, че конят е красив. Беше от породата „Апалуза“. Той ме покани да пояздим заедно. Обясних му, че никога не съм се качвала на кон. Той се наведе към мен и рече: „Дай ми ръка.“ После извади крака си от стремето и добави: „Сложи крака си върху моя.“ Помогна ми да се кача зад него и пояздихме из ранчото. Така се запознахме.

– На колко години беше Травис?

– На седемнайсет.

– И после сте прекарали доста време заедно?

– Той ме научи да яздя. Разбираше много от коне. Подари ми един. Травис беше най-красивото момче, което бях виждала – заяви Рита. Тя обясни, че се влюбила в Травис Едингтън и родила дете от него. – Миранда беше много хубаво бебе. – Преустроили старата къща, в която преди е живял дядото на Травис. Били много щастливи, докато не разбрали, че нещо не е наред с красивото им дете.

– На колко години беше Миранда, когато осъзнахте, че има проблем? – попита Морган.

– На седем.

– Как забелязахте това?

– Стана много буйна. Не беше лошо дете. Просто се държеше буйно и неконтролируемо. Безразсъдно.

– Можете ли да дадете примери на съдебните заседатели?

Рита се обърна към хората в ложата.

– Когато беше на седем – каза тя, – Миранда се научи да язди коня на дядо си. Той беше много едър жребец. Преди нея само мистър Едингтън можеше да го язди. Миранда обаче препускаше с него из цялото ранчо. И то без седло. Научи го да прескача огради. Когато стана на осем, подкара пикапа на баща си и отиде с него до Чандлър, за да си купи сладолед. Знаехме, че не можем да я заключим в къщата. Но колкото и пъти да ѝ казвахме, че ще се нарани, ако продължава така, тя не слушаше. Не беше лошо дете. Никога не е наранявала някого. Просто се държеше неконтролируемо в някои отношения. Когато беше на девет, се опита да обязди един от расовите бикове на дядо ѝ. И какво ли не още.

– Успя ли да се задържи на него за осем секунди? – попита Морган и се усмихна.

– Не – отвърна сериозно Рита. – А и не се опита да го направи отново.

– Какво стана после?

– По-късно същата година стана неприятен инцидент, при който тя нарани човек. Едно момче от училище, с година по-голямо от Миранда, удари неин съученик. Момчето беше едро за възрастта си и си падаше хулиган. Миранда се нахвърли отгоре му с бейзболна бухалка. Наложи се да го приемат в болница. Това беше първият път, когато тя прояви насилие.

– Какво направихте?

– Чувствах се безпомощна. Травис дори не искаше да признае, че имаме сериозен проблем. Накрая говорих с мистър Едингтън, бащата на Травис, който ѝ уреди час при психиатър. След този ден Миранда отсъства цели две години.

– Къде отиде?

– Първо я приеха в клиниката „Майо“ в Рочестър, щата Минесота. След това я преместиха в „Менингър“ в Канзас. После тя се върна. Остана вкъщи няколко месеца и получи тежък нервен срив. Лежа около осем месеца в болницата „Кемълбек“ тук, във Финикс, а после я изпратиха обратно в „Менингър“.

– Имахте ли възможност да я посещавате, докато лежеше в тези клиники?

– Травис не го направи нито веднъж. Аз я видях няколко пъти, но лекарите не го одобриха.

– Ще ни опишете ли взаимоотношенията на Миранда с баща ѝ, докато тя си беше у дома?

– До миналата година си мислех, че Травис просто е дистанциран, но после…

Гласът ѝ заглъхна.

– Случи ли се нещо?

– Ваша светлост, не виждам връзка с делото – възрази Хаузър.

Морган го пренебрегна и изгледа мълчаливо Рита.

– Изхождайки от встъпителната пледоария на мистър Морган и адвокатското досие, което ми бе представено, ще допусна известно отклонение – заяви съдията. – Не прекалявайте, мистър Морган.

– Какво се случи, мисис Едингтън?

Рита зарови глава в ръцете си.

– Случи ли се нещо миналата година?

Рита изпъна гръб и се хвана за парапета, без да изпуска от поглед Морган.

– Случи ли се нещо?

– Да.

– Какво?

По бузите ѝ се стекоха сълзи.

– Случи се през август – започна тя. – В един от последните дни на месеца. Беше още горещо. Прибрах се вкъщи следобед, тъй като навън беше прекалено топло за езда. Влязох във всекидневната. Миранда изтича към мен от кабинета на Травис. Беше гола и крещеше.

– Извика ли нещо? – попита Морган.

Хаузър понечи да стане.

– Да – отговори Рита.

– Моля, кажете ни какво.

Хаузър скочи на крака.

– Възразявам. Очевидно това са показания, основани на чутото от друго лице, и мистър Морган го знае много добре.

– Ще подкрепя твърденията с допълнителни доказателства, ако позволите. – Съдията кимна и Морган продължи: – Казвате, че Миранда е крещяла?

Рита взе носна кърпичка от кутията до себе си и избърса очите си.

– Да.

– Няма нужда да предавате думите ѝ. Просто ни разкажете какво е направила и опишете душевното ѝ състояние.

– Тя се затича към мен и се вкопчи в краката ми. Хлипаше и трепереше. Попитах я какво се е случило.

– Не искам да отговаряте на следващия въпрос, докато съдът не вземе решение относно възражението на мистър Хаузър – каза Морган. – Разбрахте ли?

– Да.

– Какво отговори Миранда?

– Протестирам, показанията са основани на чужди думи.

Морган се обърна към съдията.

– Ваша светлост, ако изобщо може да се говори за показания, основани на чужди думи, в което се съмнявам, това е просто изказване, направено в момент на афект и така попада под действието на едно от класическите изключения на правилото.

– Отговорете, мисис Едингтън.

– Каза, че баща ѝ е сложил нещото си в нея.

Морган стоеше като вцепенен пред масата ни и зачака безмълвно. Съдебните заседатели бяха онемели. Единственият звук в залата идваше от сподавения шепот на някои присъстващи.

– Освен ако не искате да продължите, мистър Морган, мисля, че е време за обедна почивка.

Перфектният момент. Нека думите ѝ улегнат добре в съзнанието на съдебните заседатели.

Полетът на Гидиън Епстийн от Лос Анджелис пристигна в дванайсет и половина. Морган и аз го чакахме на пистата в Скай Харбър. Самолетът спря на известно разстояние от изхода, пътниците заслизаха по спуснатата стълба и се отправиха към нас. Огледах се за Гидиън Епстийн, но не можах да го открия сред тях. Тъкмо когато започнах да се притеснявам, видях, че Морган се здрависва с някакъв мъж, но той не беше човекът, когото трябваше да посрещнем. Нямаше ги златните гердани, панталонът „чарлстон“ и италианските ботуши. Дори къдравата му коса беше изчезнала. Пред мен стоеше мъж със сив фланелен костюм, заострени обувки, закопчана риза и раирана вратовръзка. Късата му коса беше разделена на път отляво и той носеше очила с рогови рамки вместо пилотските. В ръката си държеше кожено куфарче и аз си помислих, че човекът пред мен спокойно може да мине за старши партньор в „Прайс, Уотърхаус“.

– Здравейте, Маккензи.

– Здравейте, доктор Епстийн.

В университета ни учеха колко е важно да подготвиш свидетелите преди процеса. Необходимо беше да се отделят часове и дни, а понякога дори цели месеци. Подготовката на д-р Епстийн се проведе във форда на Морган на път от летището за съда.

– Имате ли доказателства за хроничната депресия на момичето? – попита свидетелят.

– Не – отвърна Морган. – Нали си спомняш, че се опитахме да вземем медицинското ѝ досие, но съдията ни отказа? Забраната важи и за обвинението. Не разполагаме с нищо друго за историята на заболяването ѝ, освен с показанията на майка ѝ, според които на седем години Миранда е станала буйна и неконтролируема.

– В какъв смисъл буйна?

Морган преразказа думите на Рита.

– Интересно – замисли се Епстийн. – Но нямате доказателства за депресията?

– Не – отговори Морган.

– Добре. Хубаво е да не се споменава, че тя страда от хронична депресия, докато ме разпитва обвинението.

– Досега никой не е споменал нещо подобно.

– А какво трябва да очаквам от мистър Хаузър?

– Бъди предпазлив, Гидиън. Той е злобно копеле и никак не е глупав.

Инструкциите приключиха. Докторът се обърна назад и ме погледна. После се усмихна и ме потупа по коляното. Предположих, че Морган и той не попадат за пръв път в подобна ситуация.

Хенри Пенрод ни позволи да разместим реда на показанията, тъй като докторът трябваше да се върне спешно в Калифорния. Ако квалификацията на д-р Харди беше впечатляваща, то тази на д-р Епстийн беше направо блестяща. Морган прекара повече от половин час в представянето ѝ – образование, получено в института „Джонс Хопкинс“, лекарска специализация в Европа, преподавателски позиции в Харвард и Станфорд, стаж в „Майо Брадърс“ и „Менингър“. Той бе написал множество учебници и бе участвал като консултант в редица правителствени комисии. Беше автор на повече от триста статии за различни психични разстройства. Тринайсет от тях бяха за кататонията. Освен това беше свидетелствал стотици пъти в щатски и федерални съдилища.

– По принцип кататонията се разглежда като форма на шизофренията – заяви нашият експерт, след като изслуша хипотетичните обяснения на Морган за състоянието на Миранда и се съгласи с диагнозата на д-р Харди за кататонен ступор.

– Шизофренията вид психоза ли е? – попита Морган.

– Да.

– Това означава ли, че човек, страдащ от шизофрения, е невменяем?

– Невменяемостта е по-скоро правно, отколкото медицинско понятие – каза докторът. – Мога обаче да ви уверя, че ако имате предвид общоприетата представа за лудост, шизофрениците най-вероятно биха попаднали в тази категория. Същото важи особено за страдащите от кататония, независимо дали са в състояние на ступор или възбуда.

– Знаете ли какво предизвиква кататонния ступор?

– Според преобладаващото мнение ступорът настъпва, когато пациентът осъзнае, че притежава потенциала да проявява насилие. Състоянието на ступор се смята за начин да се предотврати това насилие. Кататонният ступор е вид защитна реакция. В литературата, посветена на кататонията, съществува един известен цитат. – Докторът свали внимателно роговите си очила, извади друг чифт за четене и отвори една книга.

– Възразявам! Свидетелят възнамерява да прочете страничен материал – каза Макс Хаузър.

– Какъв е текстът, докторе? – попита съдията.

– „Учебник по обща психиатрия“, ваша светлост. Той е основен…

– Да – прекъсна го съдията. – Познавам го. Смятам, че попада под действието на изключението за достоверни научни източници. Разрешавам ви да се позовете на него, докторе.

Гидиън Епстийн разтвори книгата, нагласи очилата си и прочете пред съдебните заседатели:

– „Под неподвижната фасада се крие кипящ вулкан от потенциално насилие. Той може да изригне всеки един момент под формата на кататонна възбуда, предизвиквайки убийство, самоубийство, самонараняване и обща деструктивност.“

Лекарят затвори учебника и свали очилата. Морган застина, оставяйки показанията на свидетеля да улегнат в съзнанието на съдебните заседатели. Помислих си за нощта, в която Морган и аз се промъкнахме в болницата „Кемълбек“ и си спомних колко се страхувах да не ни хванат. Страхът ми е бил насочен не към когото трябва. Миранда ми се стори нежна като малка кукла, когато докоснах крака ѝ. „Ако детето се събуди, до олеандровите храсти има само петдесетина метра“, бе казал Морган. Дали тогава е бил запознат с „Учебника по обща психиатрия“? Разбира се. Погледнах към купчината снимки на трупа на Травис Едингтън.

Когато се посъвзех и отново насочих вниманието си към Гидиън Епстийн, той обясняваше, че ако пациент, страдащ от кататония, е в състояние на възбуда и не получи правилното лечение с медикаменти или шокова терапия, може да умре от преумора. След като нашият експерт приключи с лекцията си, ние всички знаехме разликата между пернициозната и временната кататония. Разбрахме, че болестта може да се лекува с барбитурати. Научихме, че обикновено се проявява във възрастта между петнайсет и двайсет и пет години. Узнахме за негативизма, мутизма и различните пози на болните. Научихме дори за специалната тръба, използвана за храненето им. Накрая разбрахме, че от всички ужасни разновидности на шизофренията кататонията има най-голям шанс за лечение.

Съдебните заседатели попиваха всяка негова дума. Същото правеше и съдията. Рита гледаше право напред. На моменти очите ѝ се пълнеха със сълзи, които бавно се стичаха по бузите.

– Докторе – каза Морган, – ще ви задам последния си въпрос. Но преди да го направя, искам да допуснете два факта – вторият от тях вече е приложен към доказателствата, а първият ще бъде там скоро. Първо, приемете, че едно дванайсетгодишно момиче е изстреляло шест куршума в тялото на баща си и го е убило. Второ, приемете, че един час след случилото се, докато е било заключено само в килията си, момичето е изпаднало в кататонен ступор и е увило ръцете си около решетката толкова силно, че се е наложило да я срежат, за да го освободят. Ако допуснете тези две неща, ви питам: според вас съществуват ли медицински основания да предположим, че убийството на бащата на Миранда би могло да е предизвикало кататонния ѝ ступор?

– Протестирам! Въпросът изисква отговор, отнасящ се до същността на делото, а именно кой е убил Травис Едингтън. Съдебните заседатели трябва да решат това.

– Е, мистър Хаузър – каза бавно Хенри Пенрод с мекия си южняшки акцент, – не смятам, че от доктора се очаква да даде показания. Мистър Морган просто го помоли да допусне този факт. Доколкото разбрах, мисис Едингтън ще бъде разпитана за това по-късно, когато заеме свидетелското място. Така ли е, мистър Морган?

– Да, ваша светлост.

– В такъв случай – противопостави се Хаузър – мнението на лекаря няма отношение към делото. Ако Миранда Едингтън е убила баща си, тя го е направила. Тук не е съществено дали случилото се е предизвикало кататонията.

– Но – отвърна съдията – ако психиатърът потвърди, че тази случка може да е причинила кататонията, тя не става ли по-вероятна, отколкото при отсъствието на лекарското мнение? – Както правеше всеки път, като вземаше трудни решения, съдията прокара ръце през късата си рошава коса и обходи с поглед цялата съдебна зала.

Хаузър отчаяно се опитваше да измисли някакъв отговор. Преди да успее да го формулира, съдията сякаш се предаде на някаква невидима сила вътре в себе си.

– Ще дам разрешение – заяви той. – Можете да отговорите, докторе.

– Имате ли мнение по този въпрос, докторе? – попита Морган.

– Да.

– И какво е то?

– Твърде вероятно е убийството на баща ѝ, ако наистина тя го е извършила, да е довело до кататонното ѝ състояние.

– Свидетелят е ваш – каза Морган на Хаузър и се обърна към съдебните заседатели, за да види реакцията им. Всички погледи в ложата бяха втренчени в психиатъра.

Технически погледнато, Епстийн не заяви, че Миранда е убила баща си, а просто, че ако го е направила, убийството би могло да е предизвикало сегашното ѝ състояние. Бях убеден обаче, че Морган бе стигнал по-далеч, отколкото би му позволил всеки един съдия в която и да е съдебна инстанция. Знаех това, защото бях изготвил досието по делото.

Макс Хаузър се изправи агресивно.

– Кататонният ступор може да бъде причинен и от други фактори, освен от страха от проявяване на насилие, нали, докторе? – попита той.

– Точно така – потвърди Епстийн.

– Депресията също предизвиква ступор, нали?

– Да, съществуват няколко надеждни изследвания, според които тя може да доведе до ступор.

– Сега, доктор Епстийн – съобщи Хаузър, – аз ще ви помоля да допуснете нещо. Искам да приемете, че едно дванайсетгодишно момиче е видяло как майка му изстрелва шест куршума в баща му и го убива. Това не може ли да доведе до депресия?

– Твърде вероятно е, да. Но за да сме напълно честни, мистър Хаузър – продължи учтиво д-р Епстийн, – съм длъжен да отбележа, че има и друга причина за кататонията.

Хаузър надигна рязко глава.

– Така ли?

– Да – обясни докторът. – Няколко сериозни научни изследвания показват, че азотният дисбаланс в мозъка може да причини ступор.

– И това е вероятна причина за състоянието на Миранда Едингтън, нали?

– Момичето Миранда Едингтън ли се казва? – попита Гидиън Епстийн.

– Да – отвърна Хаузър.

– В такъв случай, да, азотният дисбаланс е вероятна причина за ступора на Миранда Едингтън.

Морган написа нещо в бележника си и го побутна към мен.

„Спомняш ли си, че по време на кръстосания разпит винаги идва момент, в който трябва да млъкнеш и да си седнеш?“ Сетих се за лекцията му в клуб „Аризона“ и кимнах.

Хаузър се върна към своите записки, търсейки някакво по-силно оръжие. Докато той разлистваше жълтите страници, Гидиън Епстийн продължи.

– Азотният дисбаланс е възможна причина, но според мен е твърде невероятна, тъй като…

– Но е възможна, нали? – изръмжа Хаузър.

Свидетелят замълча, а Морган заговори меко:

– Ваша светлост, ако нямате нищо против, бих искал да разрешите на доктор Епстийн да обясни отговора си, ако той смята това за необходимо.

– Смятате ли, че отговорът ви се нуждае от разяснения, докторе? – попита съдията.

– Ако трябва да съм честен, да – отвърна докторът. Тонът му прозвуча почти проповеднически.

– Тогава продължете.

– Исках да кажа, че вероятността за такова съвпадение – наличието на насилствен акт и последвалата го поява на напълно необоснован химичен дисбаланс – е толкова малка, че следва да бъде отхвърлена.

Хаузър погледна отново бележките си, опитвайки се да продължи, откъдето беше спрял. И този път бодрият глас на свидетеля наруши мълчанието.

– Бих искал да отхвърля вероятността, че ступорът е предизвикан от депресия, поради една друга причина. – Хаузър надигна глава с изражението на ученик, внезапно изваден от сладката си дрямка, за да отговори на въпрос, който не е успял да чуе. Епстийн продължи самоуверено: – Вие изразихте съмнението, че в случая кататонията е предизвикана от остра депресия, възникнала внезапно в резултат на силно травмираща случка. Но в своя опит никога не съм се сблъсквал с подобно нещо. Хроничната, продължителна депресия е тази, която постепенно води до кататония при повечето пациенти. А доколкото съм запознат, научните изследвания категорично потвърждават тази теза. Имате ли доказателства, че Миранда Едингтън е страдала от хронична депресия?

Свидетелят и съдебните заседатели зачакаха мълчаливо отговора.

– Благодаря ви, докторе, но аз задавам въпросите тук – каза Хаузър. Гидиън Епстийн вдигна ръце, за да покаже, че просто иска да помогне. – Що се отнася до насилието, не е ли вероятно едно момиче, което е видяло как майката убива баща му, да изпита агресия към нея?

– Да – заяви Епстийн. – Вероятно е.

Хаузър се обърна към съдебните заседатели, преливащ от самоувереност.

– Но – продължи психиатърът, – аз заключих, че не това е причинило кататонията в случая.

Хаузър направи крачка към свидетелското място. Минаха секунди. Усетих присъствието на хората зад себе си. Мърдане, шумолене на хартия, сподавено кихане. Съдебните заседатели обаче седяха като приковани.

– Защо? – попита Хаузър накрая.

Дан Морган се обърна към Хенри Пенрод, а той отвърна на погледа му. Съдията затвори очи и бавно поклати глава.

– Доколкото знам – продължи докторът, – момичето е било затворено в килия. Обстоятелството само по себе си би я възпряло. Дори вцепенило, ако искате. Тя не е могла да упражни какъвто и да е акт на насилие спрямо майка си. Затова единствената заплаха е била проявата на насилие към самата нея. Ако е убила собствения си баща, е логично тя да има силни самоунищожителни импулси. Единствената обяснима причина за ступора ѝ е страхът от насилието към самата себе си.

Хаузър се обърна към съдията.

– Ваша светлост, настоявам този отговор да бъде зачеркнат като несъответстващ на въпроса.

– Не съм съгласен, мистър Хаузър. И вие зададохте въпроса.

Хаузър се върна към свидетеля.

– Докторе, нали ви плащат, за да свидетелствате тук?

Гидиън Епстийн се наведе напред и за пръв път този следобед различих враждебност в гласа му.

– Не – отвърна той. – Компенсират ме за загубеното време. Покриват и всичките ми разходи.

Хаузър седна, без да поглежда своя опонент.

– Нямам повече въпроси.

– Обявявам петнайсетминутна почивка. Господа съдебни заседатели, моля, не забравяйте инструкциите на съда.

В коридора Морган беше под пара.

– Мисля, че току-що Хаузър те накара да свидетелстваш, че Миранда го е убила – прошепна той на Гидиън Епстийн.

– Имах чувството, че колегата ни ще стигне твърде далеч. Кажи ми, Дан, ако отида до вашия офис, някое от момичетата там ще ми извика ли такси? Може и да успея да хвана полета за Ел Ей в три и половина.

Наблюдавахме как нашият свидетел слиза по стълбите. Морган ме задърпа надолу по коридора. Ръцете му трепереха.

– Току-що не стана ли ясно, че Миранда го е убила?

– Това чух и аз – отвърнах. – Не със същите думи, но смисълът беше такъв. Ако Рита го е извършила, няма причина за ступора на Миранда.

Морган се усмихна и тръгна нагоре по коридора. Изведнъж той се обърна и се върна при мен.

– Старият Хенри за нищо на света не би ми позволил да стигна толкова далеч. Става въпрос за доказателства, касаещи същността на самото дело. Смяташ ли, че съдебните заседатели повярваха на Гидиън или просто го помислиха за шарлатанин?

– Според мен им беше интересно – казах. – Попиваха всяка негова дума.

– И аз мисля така. Обикновено заседателите са много скептични към психиатрите. Мислят, че се занимават с окултни науки и подобни глупости. Но проклетият ступор е истински и причините за него трябва да бъдат обяснени. А Гидиън направи това доста добре. – Морган се втренчи в мен. – Наистина ли смяташ, че го слушаха?

– Да.

– По дяволите, дано копелето свърши по-бързо. Ще призова отново Рита, за да им разкаже какво се е случило, но трябва да стане бързо. Нямам намерение да загубя още два часа. – Морган погледна часовника си, а после мен. – Мислиш ли, че я харесват?

– Да.

И аз. Но не искам да остане на свидетелското място твърде дълго. Не и след Гидиън. Не се нуждаем толкова много от показанията ѝ. Господи, всичко може да се случи. Няколко сълзи в повече, и тя ще си спечели антипатията им.

Морган закрачи нагоре-надолу по коридора. Той се върна при мен и изгаси цигарата си в пода.

– Не знам какво да правя с Ферис – каза той.

– О – отвърнах. – Забравих. Седи ей там.

– Да, видях го. Готов е да свидетелства, ако го помолим.

– Но не съм сигурен. Много е рисковано да го призовем. А имам чувството, че сме на прав път сега.

– Аз също.

– Усещам го – добави той. – Но ако заговорим за характера ѝ и дебелият Макс разполага дори с най-незначителната улика срещу нея, той ще я унищожи. – Изгледах го. Морган се втренчи в тавана, а после в пода. Обърна се и извади цигарите от чорапа си. – Какво мислиш, Дъг? Да го призова ли?

– Ако Ферис Едингтън даде показания в нейна полза, той все едно ще заяви, че е невинна, нали? Човек не би свидетелствал за някого, ако смята, че е убил единствения му син.

– Започваш да се учиш – отвърна Морган. – Но съм убеден, че тази стратегия е адски рискована.

Двамата погледнахме към другия край на коридора, където Ферис Едингтън седеше неподвижно на пейката до вратата на съдебната зала. Морган го изгледа студено, като несъзнателно извади парченце тютюн от устата си. В следващия миг закрачи отново нервно из коридора, изпълвайки го с гъст дим и мърморейки нещо на себе си, докато не се появи съдебният пристав, за да ни покани отново в залата. Когато вратата на стаята на съдебните заседатели се отвори, Морган замлъкна. Те заеха местата си, а той се отпусна на стола си с небрежност, присъща на човек, който очаква да му донесат коктейла в някой бар.

– Ще призовете ли за втори път мисис Едингтън? – попита съдията.

Морган прехапа долната си устна. За пръв път долових трепет в гласа на моя ментор, когато той обяви нерешително:

– Ако ни позволите да направим още едно разместване в реда на свидетелите, бих призовал мистър Ферис Едингтън.

В залата се чу шепот.

– Той тук ли е? – попита учудено съдията.

– Да, ваша светлост.

– Моля, поканете мистър Едингтън да положи клетва – каза съдията на пристава.

Ферис Едингтън, напълно изправен, влезе през вратата и се отправи към свидетелското място. Всички присъстващи в залата го проследиха с поглед.

– Отличен. Превъзходен.

Така Ферис Едингтън определи характера на Рита. Той повтори тези думи и добави „безупречна“, когато Морган го попита за нейната репутация. Това се случи, след като нашият свидетел разказа на Морган за себе си, своята служба в законодателния орган на щата, работата в управата на едно училище и членството си в академичния съвет на университета. Той изреди участието си в много комисии и в ръководството на редица болници и спомена, че името му присъства в Националната зала на славата за каубои в Оклахома Сити. Говори за срещите си с президенти и държавни глави. Сподели и огромната си радост от факта, че единственият му син се оженил за бедната, но прекрасна Рита Торонто.

Морган не загуби много време и стана ясно, че той по-скоро държи да представи на съдебните заседатели произхода на Ферис Едингтън, отколкото да изтъкне характера на Рита. Беше достатъчно, че мъжът, който седеше пред съдебните заседатели, се бе съгласил да заеме свидетелското място. Всичко останало се правеше за заблуда на противника, както се бе изразил Морган. Затова след като Ферис Едингтън изрече думите „отличен“, „превъзходен“ и „безупречна“, Дан Морган седна. Той се втренчи в масата, очаквайки да чуе дали опонентът ни разполага с нещо, което ще унищожи клиентката ни. С крайчеца на окото си забелязах, че Хаузър се изправя, а като се обърнах, видях как Морган прегъва пръсти и ги забива в масата. Когато най-накрая стана, Хаузър просто изгледа Ферис Едингтън. Свидетелят ни излъчваше пълно спокойствие, без следа от неприязън. За разлика от Хаузър, който сякаш преливаше от сляпа омраза.

– Нямам въпроси – каза той.

Чух как Морган въздиша. Погледнах часовника си. Беше четири без петнайсет и оставаше час и половина до прекъсване на заседанието за уикенда. Зачудих се дали Морган възнамерява да проточи показанията на Рита толкова дълго, че съдебните заседатели да могат да преспят три нощи в обмисляне на думите ѝ, преди тя да бъде подложена на кръстосан разпит. Моят въпрос не се нуждаеше от отговор.

– Господа – обяви съдията, – възникна малък проблем. Току-що научих, че няколко адвокати спешно се нуждаят от издаването на временни ограничителни заповеди. Налага ми се да прекъсна заседанието. Може би е по-добре да продължим в понеделник при тези обстоятелства.

– Ваша светлост – каза Морган, преди Хаузър да успее да се изправи, – ако ми предоставите само петнайсет или двайсет минути, бих могъл да привърша с разпита на мисис Едингтън. С удоволствие ще почакам до късния следобед. – Той направи всичко, което зависеше от него. Ако не друго, поне показа на съдията, че възнамерява да приключи. Не знаех какво друго може да стори при тази неблагоприятна ситуация. Морган обаче не спря дотам. – Господин съдия, не знам какво смятат съдебните заседатели. Не съм сигурен дали господата и мисис Мендоса биха искали да изтърпят още една почивка този следобед.

– Е – каза съдията, – защо просто не ги попитаме? Какво ще кажете, господа съдебни заседатели? Смятате ли, че ще понесете още едно прекъсване преди късния следобед?

Заседателите се спогледаха. Някои от тях вдигнаха рамене. Накрая се обади Гай Бъкли.

– Какво пък, бих останал.

Мистър Савока изрази същото мнение и само след миг останалите заседатели се присъединиха.

– Мисис Мендоса? – попита съдията.

– Ще остана, сър.

– В такъв случай се разбрахме. Ще продължим заседанието веднага щом уредя другия въпрос.

След като съдебните заседатели напуснаха залата, Морган прошепна радостно:

– Чу ли? Видя ли? Всички са на нейна страна. Искат да я изслушат. Мамка му, Дъг, мисля, че ще спечелим делото.

Седнахме на твърдата пейка в коридора и пихме кафе, а Морган пуши цигари. В съдебната палата гъмжеше от репортери, журналисти и случайни посетители. От време на време при нас идваха репортери, за да поговорят с Морган – казваха му по някоя насърчителна дума или споделяха с него стари спомени. Някои го потупваха приятелски по гърба, но повечето стояха на почетно разстояние. Други влизаха обратно в съдебната зала, за да си поговорят с колеги.

Отново забелязах колко красива е старата сграда на съда – дървената ламперия, ръчно изрисуваните греди, испанските плочки и месинговото покритие на асансьорите. Изящната извивка на стълбището стигаше до втория етаж, където се намирахме. Изведнъж видях, че по него се изкачва Ан Хейстингс, придружена от Том Галахър, Чет Джонсън и Уолтър Смит.

– По дяволите! – възкликна Галахър. – Ако няма да работите, поне да отидем да пийнем по нещо.

– В момента съдията разглежда молба за временна ограничителна заповед – каза Морган, – но ни разреши да приключим с Рита преди края на деня.

– Ще ни издействаш ли места? – поинтересува се Уолтър Смит.

Те попитаха как вървят нещата и Морган им разказа за показанията на Гидиън Епстийн и за реакцията на съдебните заседатели, които бяха решили да изслушат Рита. Описа колко добре е минал разпитът на Ферис Едингтън.

– Никога не съм имал дело, в което всичко се нарежда толкова добре – каза той.

После всички влязохме в съдебната зала, за да си запазим места. Така скромната ни група се подготви да прекара цял час от петъчния ден в изслушване на последните двайсет минути от историята на Рита Едингтън – време, което иначе бихме оползотворили във весела компания с коктейл в ръка. Седяхме в залата и си шепнехме, а пред съдията се вдигаше много шум за някакъв булдозер, който бил на път да събори нечия бетонна стена.

– Купих оръжието в петък – заяви Рита. Беше пет и петнайсет и Морган разполагаше с четвърт час, за да свърши с разпита. – Травис се беше изнесъл от къщи и аз се страхувах, че сме сами двете с Миранда.

Тя сподели пред съдебните заседатели, че решила да заведе Миранда на почивка, преди отново да я изпрати на училище. Служителят от туристическата агенция ѝ препоръчал Кюрасао в Холандските Антили. Затова тя избрала тази дестилация. Рита отрече да се е запознавала с тамошните закони за екстрадиция. Каза, че дори не е знаела къде да търси подобна информация.

– Защо отидохте в къщата въпросната сутрин?

– Трябваше да се видя с Травис. Исках да му кажа къде отиваме и кога ще се върнем.

– Но спряхте по пътя?

– Да.

– И стреляхте с оръжието?

– Беше рано и се опасявах, че ще събудим Травис. Не бях стреляла с револвер преди. Исках да се науча да го използвам. Затова го носех в чантата си. Като видях няколко празни бирени бутилки край пътя, реших да опитам.

– И Миранда ли стреля?

– Да.

– Колко време останахте там?

– Не съм сигурна. Доста време. Изпразнихме две кутии с патрони.

– Вие чухте показанията, дадени от друг свидетел в този съд, че Миранда е застреляла птица същата сутрин?

– Да, така беше.

Малко по-късно Рита предположила, че Травис вече е буден. Ако не друго, то поне изстрелите трябвало да го събудят. Точно както Хуан Менчака беше свидетелствал, двете влезли в къщата. Травис не спял. Според Рита той изглеждал, сякаш изобщо не е заспивал.

– Беше пиян – каза тя.

– Къде се намираше оръжието в този момент?

– В чантата ми.

Морган помоли Рита да слезе от мястото си и да погледне уголемения план на къщата, който Хаузър вече бе прибавил към показанията. Накара я да застане пред съдебните заседатели и да опише движенията си, след като бе влязла вътре. Този път по лицето ѝ не се стекоха сълзи. Като че ли показанията на Гидиън Епстийн ги бяха пресушили и тя разказа спокойно на заседателите какво се бе случило въпросната сутрин.

– Травис седеше тук на канапето. – Рита посочи една от снимките.

– Същото канапе като това на снимката, маркирана като доказателство номер четири на обвинението?

– Да.

– Как се държеше Травис?

– Обиди ме, не искаше да ме изслуша. Опитах се да поговоря с него. Казах му, че заминаваме на почивка. Помолих го да се премести обратно в къщата ни.

– Какво стана после?

– Отидох в кухнята, за да потърся кафе. Помислих си, че ако изпием по едно кафе, ще го убедя да поговорим.

– Къде сложихте чантата си, когато отидохте в кухнята?

– Оставих я във всеки… в предната стая. На пода.

– И излязохте през тази врата? – Морган посочи плана на къщата.

– Да.

– Намерихте ли кафе?

– Да. И кафеварка. Направих кафе. Тоест сложих го на котлона.

– Колко време ви отне това?

– Не знам. Няколко минути.

– Докато бяхте в кухнята, къде беше Миранда?

– Остана в предната стая с баща си.

– Същото помещение, където оставихте чантата с оръжието?

– Да.

– Някой от тях проговори ли през това време?

– Травис каза нещо, но не успях да го чуя.

– После какво се случи?

– Върнах се обратно в предната стая. Но се спрях.

– Нещо ви накара да спрете?

– Да.

Всеки един от съдебните заседатели се наведе напред.

– Какво видяхте?

– Миранда държеше револвера. Беше го насочила към баща си.

– Къде бяхте, когато спряхте?

– Тук – каза тя, показвайки плана.

– До писалището? – попита Морган и вдигна една снимка, на която се виждаше писалище с телефон.

– Да – потвърди тя.

– Вие как реагирахте?

– Стреснах се.

– После какво стана?

– Миранда стоеше, насочила оръжието срещу баща си. Изглеждаше, сякаш се намира в друг свят. Травис беше уплашен. Много уплашен. Започна да ѝ говори. Нещо от сорта на: „Всичко е наред, скъпа.“ Не знаех какво да правя. В следващия миг видях телефона върху писалището. Спомням си, че вдигнах слушалката. Набрах нула. Отговори ми оператор и аз поисках да ме свърже с полицията. Не знам какво точно целях, но поради някаква причина го направих.

– После какво се случи? – По лицето ѝ се стече сълза. – Кажете ни какво се случи, Рита.

– Тя го застреля. Миранда го застреля. След първия или втория изстрел той се опита да стане, но се препъна. Падна по лице. А Миранда продължи да стреля.

Морган стоеше и я гледаше, докато сълзата се спускаше надолу по бузата ѝ. Съдебната зала беше мъртвешки тиха. Долових глухото биене на барабан и точно на най-подходящия удар Морган каза:

– Какво направихте?

– Оставих слушалката. Мисля, че затворих. Никой не ми отговори.

– А после?

– Взех оръжието и излязох.

– На земята ли го хвърлихте?

– Не знам. Сигурно. То лежеше в пръстта, когато Хуан дойде.

– Хуан?

– Хуан Менчака.

– Нямам повече въпроси.

Всичко бе започнало с Хуан. Колкото се отнасяше до нас, всичко бе свършило с Хуан. Оставаше ни само да изчакаме края на уикенда, да изслушаме кръстосания разпит на Хаузър и да произнесем заключителната си реч.

– Освен ако не открие нещо злепоставящо до понеделник сутринта – отбеляза Морган, – той със сигурност няма да ѝ навреди.

Нашата малка компания се отправи към сградата на Първа национална банка. Скоро след това се разположихме в меките червени столове на клуб „Аризона“. Морган си взе бира. Останалите поръчахме коктейли. Спомням си, че Ан Хейстингс седеше до Морган и отпиваше от своя „Гимлет“.

– Хаузър не е добър, нали? – попита Том Галахър.

Морган поклати глава.

– Беше решил да разнищи Гидиън Епстийн този следобед, но получи добър урок. Беше жалък. Чак ми стана гадно за него, а дори не го харесвам.

Морган опита своята бира с такава наслада, сякаш беше някое скъпо вино. Той се пошегува с Ан и разказа на колегите ни за процеса и как всичко е дошло на мястото си. Засмя се и разказа на Уолтър Смит какво се е случило по време на избора на съдебни заседатели. После се изправи и отиде до бара, за да поръча още питиета за всички, и за пръв път от пет дни под мишниците му нямаше петна от пот.

– Дъглас – обърна се към мен Уолтър Смит. Наведох се над масата, за да го чуя в шумната обстановка. – Провери ли в телефонната компания за обаждането, което клиентката ви е направила, докато момичето е държало оръжието срещу Травис?

– Не – отвърнах. – Не знаех, че се е опитала да позвъни, преди да го спомене в съда днес.

– А Морган проверил ли е?

– Не знам. Май не е. – Замислих се. – Защо? Телефонната компания би трябвало да пази запис на разговора, нали?

– Нямам представа – каза Уолтър Смит, докато издишваше дима от лулата си. – Но ако бях на ваше място, щях да проуча нещата.

Морган се върна с един сервитьор и още питиета, а аз си помислих, че трябва да му кажа за телефонната компания, но реших, че моментът не е подходящ, когато той надигна поредната кутийка с бира към устните си. Той се засмя и разказа няколко доста мръсни вица. По-късно към нас се присъединиха други колеги от фирмата, а адвокати от чужди кантори минаваха покрай масата ни, за да ни пожелаят успех. Уискито, което държах в ръка, ми се стори чудесно.

Изведнъж Чет Джонсън каза:

– О, забравих нещо. – Той бръкна в джоба си, извади оттам една бележка и ми я подаде. – Тази жена помоли да ѝ се обадиш, Дъг. Иска да те покани на някакво парти.

Някой на масата извика „Охооо!“ и аз погледнах розовата бележка, на която бе изписано името на моя стара позната, чието приятелство бях пренебрегнал толкова, колкото и отношенията си с Хуан Менчака.

Отправих се по задния коридор на клуб „Аризона“ до читалнята, където се отпуснах в едно от тапицираните кресла и избрах номера. Когато тя вдигна в другия край на линията, чух силен шум – звучеше като оживен ресторант.

– Сидни, аз съм – казах. – Дъг.

– Дори не бях сигурна, че си се върнал! – извика тя по познатия стар начин. – Виждам името ти във вестника всеки божи ден! – Преди да успея да отвърна нещо, тя продължи: – И Рита! Господи! Всичко ми се струва толкова нереално! А и не си виждал новата ми къща. Слушай, Дъг, Върнън и аз организираме купон тази вечер по случай нанасянето ни. – На заден план засвири музика и ми се стори, че Сидни Елзуърт (Сидни Елзуърт Кристенсън, откакто се омъжи за сина на заможен предприемач), дъщерята на най-добрата приятелка на майка ми, която възприемах като своя по-голяма сестра, определено си бе пийнала. – Тук има много твои познати. Всички питат за теб. Трябва да дойдеш, Дъг. Вземи някого със себе си, ако искаш.

За миг си помислих за Ан Хейстингс, но отвърнах:

– Няма кого да доведа.

– Тогава ела сам!

Погледнах питието в ръката си и установих, че Сидни Елзуърт Кристенсън не е единственият замаян човек тази петъчна вечер. Знаех, че не е редно да карам чак до Меса. Казах си, че е по-добре да вечерям и да се прибера, за да поспя. Вместо това обаче попитах:

– Мога ли да бъда облечен със син костюм?

– Абсолютно.

Новата френска провинциална къща на деветия феъруей на голф клуб „Меса“ се оказа масивна постройка с огромна библиотека, зимна градина и двор. Сервитьори, облечени в официални костюми, разнасяха подноси с шампанско и ордьоври. В двата края на къщата бармани смесваха коктейли. Петчленен оркестър изпълняваше песни от ученическите ни години. Никога преди не бях виждал подобно парти в Меса, щата Аризона. Познавах повечето гости, много от които бяха мои бивши съученици. Всички носеха коктейлни рокли и костюми или сака, съчетани с карирани панталони. Жените бяха с красиви прически. Обстановката там ме накара да си помисля, че Бевърли Хилс се е преместил в моя роден град.

Всички ме посрещнаха като любимеца, който се е завърнал вкъщи – новата знаменитост. Бях адвокатът от Финикс Дъглас Маккензи. Стари приятели ми казваха колко се гордеят с мен и как винаги са вярвали във възможностите ми. Разходих се из просторната нова къща, учуден до каква степен появата на името ми във вестника е повишило репутацията ми. Разбира се, хората говореха и за моя учител.

– Трябва да ми разкажеш всичко за Даниъл Морган – каза Милдред Уорън. – Веднъж бях съдебна заседателна в дело, по което той бе защитник на подсъдимия. Той е най-сексапилният мъж, когото някога съм срещала. Обожавах го.

– Морган или подсъдимият?

– О! – Милдред Уорън ме сръга с лакът. – Морган.

– А подсъдимият? – попитах.

– Беше напълно виновен и ние отсъдихме така.

Пих уиски, обикалях и разговарях с хората, които познавах цял живот. Повечето се интересуваха от майка ми. Някои споделиха колко много им липсва баща ми. Когато Джими Айкида, негов стар партньор от салона за бридж в голф клуба, се просълзи, спомняйки си с каква страст Бил Маккензи е разигравал добрите карти, аз се измъкнах през френските прозорци, застанах пред металната ограда и се загледах в голф игрището, където бях прекарал много часове от детството си. На хоризонта беше изгряла луната и ми направи впечатление колко са пораснали палмите и евкалиптовите дървета, откакто за последно бях играл там. Стоях до оградата, усещайки как уискито прониква в тялото ми, когато чух стъпки зад себе си, а после и гласа на жената, която ме бе поканила.

– Обзалагам се, че гледката събужда доста спомени у теб – каза Сидни.

– Аха.

– Изглеждаш страхотно – добави тя.

– Ти също – отговорих. – Но ми се струваш променена.

– Остарявам, Дъг.

– Ти? В никакъв случай.

– Кажи ми нещо – продължи тя. – Наистина ли вярваш, че бедното момиченце е убило Травис?

Ето че отново ми зададоха въпроса, който изникваше постоянно. Тонът на Сидни съдържаше еднаква доза скептицизъм като този на Франк Менендес, но нейният въпрос не беше реторичен. Знаех, че очаква искрен отговор. Отне ми известно време, за да ѝ го дам.

– Да – отвърнах. – Вярвам, че Миранда го е убила.

– Тя беше толкова чувствително дете – каза Сидни.

– Малките момичета са способни на лоши неща – предположих.

– Чух какво Рита е казала за Травис – продължи Сидни.

– Да – отговорих.

– Трудно ми е да го приема. Той не беше такъв човек.

– А какъв беше?

– Не помня. Но не беше такъв. Беше добър… болезнено срамежлив, но добър.

– Доказателствата срещу Миранда са доста убедителни. Смятаме, че ще спечелим.

– Стана студено.

Сидни и аз влязохме през френските прозорци във всекидневната, окъпана в светлина. Попаднахме сред кръг хора, които говореха за Рита Едингтън.

– Заклевам се, че тя е най-красивото момиче, което някога съм виждала – каза жена на име Рейчъл Робъртс. – Но беше ужасно самотна.

В съседната стая звучеше музика и хората танцуваха. През големия прозорец зърнах другите гости, събрали се около плувния басейн, от чието дъно се процеждаше светлина.

– Винаги е била много мила.

– Страшно я харесвах.

– Проклет да бъда, ако знам какво е харесала в Травис Едингтън.

– Шегуваш ли се? Травис можеше да купи и продаде всеки човек в града. Колкото пъти си поиска. Не ми се сърди, Върнън, но е така.

– Мисля, че е невинна.

– Тя излъга в съда днес.

Вниманието ми бе приковано от последните думи, изречени от непозната възрастна жена. Изглеждаше грозновата и пълна, а косата ѝ бе започнала да побелява. Погледът ѝ беше суров и прям. Настъпи мълчание сред останалите събеседници, докато аз не се включих в разговора за пръв път.

– Какво казахте?

Жената ме погледна право в очите и се усмихна строго и безрадостно.

– Рита Едингтън излъга в съда днес. – Тя отпи от шампанското си, наблюдавайки ме през чашата си. Почувствах внезапно стягане в гърдите.

– Какво искате да кажете? – настоях. Разговорът за Рита Едингтън се бе превърнал в диалог между мен и жената, а останалите гости в стаята станаха неволни наблюдатели. – Какво искате да кажете? – повторих, този път леко изнервено.

– Тя свидетелства, че е позвънила на полицията онази сутрин, но това не е истина.

– Какво ви кара да мислите така? – попитах и сърцето ми заби силно, като си спомних за въпроса, който Уолтър Смит ми бе задал по-рано тази вечер, докато Морган поръчваше напитки на бара.

– Работя в „Маунтин Бел“. В телефонната компания не е имало такова обаждане. – Жената посмекчи тона си и се приближи към мен. Несъмнено бе усетила притеснението ми.

– Но откъде знаете, че не е имало такова обаждане? – попитах.

– Защото, ако се беше обадила, разговорът щеше да е записан. А той не е.

– Откъде знаете?

– Проверихме тази вечер.

– Защо?

– Човекът от обвинението…

– Хаузър?

– Да, Хаузър. Той и още няколко мъже дойдоха в офиса ни. – Гласът ѝ се промени напълно. Тя любезно обясни политиката на телефонната компания: когато някой им се обади и търси полицията, операторът е длъжен да остане на линия, докато се убеди, че връзката е осъществена. Всички подобни обаждания се записват. В деня на убийството на Травис Едингтън не е бил отбелязан такъв разговор.

– Не е ли вероятно – предположих, – операторът, приел обаждането на Рита, да е забравил да го запише?

– Извикаха всички колеги, които са били на смяна тогава. Никой не си спомня такъв разговор. Мистър Хаузър им връчи призовки за заседанието в понеделник.

Ръката ми затрепери и „Джони Уокър“ черен етикет се изсипа от чашата и се разби като вълна на белия килим на Сидни. Опитах се да измисля някакъв достоен начин да напусна мястото. Не успях. Обърнах се и се отправих към входната врата. Малко след това карах със сто и трийсет по Макдауъл Роуд към Финикс.

Морган бе действал изключително предпазливо и точно, показвайки на Рита всяко едно доказателство, с което разполага обвинението, за да не възникнат противоречия, докато тя разказва перфектно изплетената си история. Той обаче сбърка в едно – забрави за телефонната компания. Уолтър Смит веднага разбра за неговия пропуск, а не бе минало и много време, преди Макс Хаузър да хване Рита в лъжа. Не можех да преценя до каква степен това ще ѝ навреди. Знаех единствено, че ситуацията е изключително сериозна, и натиснах по-силно педала на газта.

Задържах пръста си на звънеца на Морган цели две минути. Нищо. Изтичах надолу до апартамента ми и се обадих в клуб „Аризона“.

– Той беше тук.

– Знам! – изкрещях. – Още ли е там?

– Не. Тръгна си преди около час.

Съзнавах, че няма да мога да заспя и затова реших да се отбия в офиса. Исках да направя някои проучвания. Надявах се да намеря законови основания, с които да опровергая доказателствата на Хаузър, че обаждането никога не се е състояло. Сетих се, че бях чел за едно дело за отровен боб в Бостън. Обвиняемият представил доказателства, че никой не се е оплакал от продукцията му, преди един прокурор да се натрови. Съдът в Масачузетс бе отхвърлил показанията му като основани на чужди думи. Тази вечер, вероятно заради уискито или покачения адреналин, случаят ми напомни силно на нашия. А дори да не беше така, може би щях да открия причина да възразя на Хаузър, докато той разпитваше телефонните оператори. Такива неща ми минаваха през главата, когато влязох в кантората.

Не стигнах до библиотеката. В края на коридора видях светлина, идваща от кабинета на Морган. Като се приближих до вратата, зърнах Морган, който седеше неподвижно на стола си, втренчил поглед в стената. В ръката си държеше кутийка бира. В пепелника догаряше неизпушена цигара. Погледах го за миг – като че ли беше изпаднал в транс, а очите му се рееха в пространството.

– Дан.

Той се обърна рязко.

– Какво, по дяволите, правиш тук?

Разказах му всичко.

– Да тръгваме!

Половин час по-късно паркирах колата си пред офиса на телефонната компания в Меса и последвах Морган вътре. Един мъж от охраната повика шефа на смяната, жена на име Джийн.

– Не бяхте ли тук по-рано? – попита тя.

– Посетили са ви юристите, представляващи другата страна по делото – отвърна Морган.

– Вие на чия страна сте?

– Защитаваме обвиняемата.

– Вие сте адвокатите на мисис Едингтън?

– Да.

– А онзи Хаузър е прокурорът?

– Да.

– Не го харесвам.

Джийн разреши на Морган да огледа в сградата всичко, което пожелае. Това обаче не ни помогна особено. Бяхме го загазили, независимо от чара на Морган и отзивчивостта на Джийн.

– Мистър Морган, очевидно е, че тя не се е обаждала онзи ден.

Морган присви очи и я погледна през гъстия цигарен дим.

– Книгата с обажданията за октомври тази година ли е?

– Да. Ето вижте, тук съм записала разговорите, проведени на пето число от месеца.

Морган разлисти бързо страниците и после отново се върна в началото. На няколко дати този месец бяха записани обаждания, но не и на двайсет и първи октомври, деня на убийството на Травис Едингтън.

Загубил търпение, Морган изгледа жената.

– Джийн, тя се е обадила. Трябва да има някакво обяснение. Какво може да се е случило?

– Не знам. Казаха ми, че са говорили с всички колеги, които са били на смяна тогава. Искате ли да ви покажа записките от техните обаждания?

След като Морган прегледа бележките, предоставени от компанията по молба на Макс Хаузър, всички седнахме в стаята за почивка и пихме от кафето, което Джийн приготви. Морган потърка очи.

– Знаеш ли колко ще ни навреди това? – попита той.

– Не съм сигурен – казах.

– Много – отговори Морган. – Страшно много. – Той отпи от кафето. – По дяволите, Джийн, тя се е обадила. – Големият адвокат въздъхна тежко.

Въпреки че за нищо на света не бих го споделил с Морган, аз стигнах до по-различен извод. Рита не се бе обаждала никъде. Неоспоримо доказателство бяха документите, които проучихме толкова внимателно. Докато седяхме в офиса на телефонната компания и пиехме кафе с жена на име Джийн, осъзнах, че не просто съм стигнал до различен извод, но и че започвам да възвръщам разума си. Рита не само не се бе обаждала никъде – тя ни беше лъгала още от началото. Морган направи възможното, за да си съчини правдоподобна история, но безобидната лъжа за телефонния разговор не бе нищо друго освен слабото място в целия разказ, което щеше да излезе наяве в понеделник сутринта, и всичко отиваше по дяволите. Миранда Едингтън не беше убила баща си и независимо колко пари бе пръснал Морган по евтини психиатри, той не можеше да промени този факт. Хуан Менчака го знаеше. Сидни Елзуърт го знаеше. Франк Менендес също. Сигурен съм, че Уолтър Смит и дори Том Галахър го знаеха. А сега го разбрах и аз. Всъщност го осъзнах още на предварителното изслушване, когато видях изражението на Рита Едингтън, докато лежах на пода на съдебната зала и се преструвах на умрял.

– Съжалявам – каза Джийн.

Изпихме кафето и се изправихме, за да си тръгнем. Джийн ни изпрати до вратата. Тя си пое въздух, но се спря.

– Какво? – попита Морган.

– О, нищо.

– Не – отговори Морган. – Щяхте да кажете нещо. Какво има?

– Просто се замислих. През есента назначихме едно момиче на половин работен ден. Мисля, че беше студентка. Понякога заместваше някои колеги. Но тя не е била на смяна въпросната сутрин. В противен случай щеше да бъде отбелязано, а и тя би записала обаждането. Както споменах, не е от значение.

– Как се казва момичето?

Джийн се почеса по врата, сякаш за да извлече спомена за името ѝ от съзнанието си.

– Забравила съм.

– Моля ви, Джийн – настоя Морган. – Опитайте се.

О, стига, Морган. В понеделник сутринта ще се изправим пред Хаузър и цяла армия от телефонни оператори. По-добре е да прекараме времето си в търсене на правни основания, с които да отхвърлим доказателствата им, отколкото да го губим в безсмислени надежди за свидетел фантом.

Джийн отиде до телефона и набра някакъв номер. После се извини на жена на име Ейми за безпокойството в този късен час на нощта.

– Спомняш ли си момичето с луничките, което работеше при нас на половин ден преди време? – Джийн направи кратка пауза. – Да, онова, което искаше да стане архитект. – Отново пауза. – Точно така, Джоана. Името ѝ беше Джоана Барнс.

– Къде можем да я намерим? – попита Морган, преди Джийн да остави слушалката.

– Ще погледна – каза тя и извади друг тефтер. – Всичко, което имаме, е адрес за кореспонденция в Сан Франциско. – Тя го записа на едно листче и го подаде на Морган.

– А телефонен номер?

– Няма, но мога да проверя. – Джийн проведе друг разговор, за да разбере номера на Джоана Барнс. – В телефонния указател на Сан Франциско фигурират две лица с името Дж. Барнс. Но не и Джоана. И в двата случая малките им имена не са изписани.

– Ще ни дадете ли номерата им, Джийн?

– Не и без съдебна заповед.

На излизане Морган помоли Джийн да не споменава пред никого, че сме били там.

– Няма да кажа и дума – прошепна тя съзаклятнически. – Искам да я отървете от затвора. Чух какво е причинил съпругът ѝ на детето.

Морган прехвърляше през пръсти бележката с адреса на Джоана Барнс, докато пътувахме към Финикс в тихата нощ.

– Не разполагаме с много, нали?

– С нищо, ако питаш мен – отвърнах.

Подминахме Товри Касъл, преди някой от нас да продума отново, а аз заговорих пръв само защото мълчанието ми тежеше ужасно.

– За какво мислиш? – попитах. Морган не отговори. Той просто гледаше напред в ступор на апатично отчаяние. – Нали няма да изпаднеш в кататония? – казах, опитвайки се да се пошегувам.

– Мисля, че ще е хубаво да отидеш в Сан Франциско.

– Моля?

– Завий наляво.

– Какво?

– Чу ме. Завий, по дяволите! – Пред летището Морган каза: – Ето. – Той ми подаде своята кредитна карта „Америкън Експрес“ и петстотин долара в брой. – Можеш да си купиш дрехи и четка за зъби, щом стигнеш.

– Толкова много пари ли носиш със себе си? – попитах, докато наблюдавах как прибира в джоба си поне същото количество банкноти, което ми беше дал.

– Спечелих ги на покер в клуб „Аризона“. Мислех, че имам късмет, докато ти не се появи тази вечер. Ще се погрижа за колата ти.

Когато първият самолет за Сан Франциско излетя, беше започнало да се съмва. Седях свит на тясната седалка, пред която имаше твърде малко място за краката, синият ми костюм изглеждаше, сякаш съм спал с него, и имах най-тежкия махмурлук от много време насам. В джоба си носех последния известен адрес на телефонната операторка, работила на половин ден в компанията, името на частен детектив, който според Морган се бе преместил в Сан Франциско, както и координатите на негов познат адвокат там.

Не беше невъзможно да я открия. Но трябваше да прелетя повече от хиляда и шестстотин километра, за да я помоля да си спомни едно-единствено сутрешно обаждане, проведено в ден, когато дори не е била на работа, и разговор, който не е бил записан, както би трябвало да стане, ако изобщо някога се бе състоял. Предстоеше ми абсурдна мисия, а аз определено не бях в кондиция да я предприема.

Отново се замислих за показанията на Рита. Зачудих се защо Морган не се досети за телефонната компания (вероятно е очаквал, че Рита ще спомене за проведения разговор) и накрая отговорът изникна съвсем ясно в съзнанието ми. Той се страхуваше от истината. Нима проблемът не беше именно в това? Дълбоко в себе си Морган съзнаваше, че Рита лъже от самото начало, точно както той самият бе искал. Тя го бе спечелила (а може би той нея) за съюзник в своята мръсна игра – хвърлянето на вината за убийството върху едно малко момиче, което преживяваше огромна трагедия и беше невинно и безпомощно. Навярно Морган беше твърде честен, за да предприеме такова подло начинание, ако осъзнаваше напълно истината. Точно заради това той не бе проверил верността на показанията ѝ за телефонното обаждане, преди тя да свидетелства пред съда. Може би ставаше дума за типична фройдистка грешка.

Една стюардеса ми предложи закуска, но аз поисках само кафе.

– Тежка нощ? – попита тя.

Изгледах я мълчаливо и тя продължи към другите пътници.

Взех под наем шевролет кабрио на летището в Сан Франциско, а момичето от агенцията ми обясни как да стигна до адреса на Дънкан Стрийт, който ни бе предоставила Джийн.

– Намира се в Даймънд Хайтс – каза тя. – Мисля, че е пряка на Кастро Стрийт.

Познавах града, тъй като бях живял там предишната година, и се отправих нагоре по Маркет Стрийт покрай западналите киносалони и бездомниците, след което завих наляво по Кастро Стрийт и подминах мнозина млади мъже, които се държаха за ръце, и както ми бе описало момичето на летището, накрая се озовах на Дънкан Стрийт. Открих номера на сградата, където вероятно живееше Джоана Барнс. Беше малка и модерна, с изглед към високите небостъргачи в далечината. В десет часа въпросната съботна сутрин почуках на вратата и зачаках. След като почуках още три или четири пъти, отвътре не се чу никакъв звук, дори и шумолене. По тротоара се зададоха две симпатични възрастни жени.

– Знаете ли кой живее тук? – попитах.

– Двама мъже – каза едната.

– Виждали ли сте момиче на около двайсет и осем години тук?

Жените се спогледаха заговорнически и се усмихнаха.

– Не. – Те се закикотиха тихо. – В тази къща никога не е имало момиче.

Така се озовах до стръмната улица на върха на хълма в прекрасната утрин, която бе хладна, но много слънчева. Главоболието ми беше изчезнало, но бе оставило в мен чувство на празнота и безпомощност. Убеден, че няма никой в къщата на Дънкан Стрийт, отпътувах към „Уест Портал“, където си купих пяна за бръснене, самобръсначка, четка и паста за зъби. После продължих нагоре през парка „Сейнт Франсис Удс“, покрай зоологическата градина и езерото „Мърсед“. Накрая стигнах до дългата алея пред голф клуб „Олимпик“. Слънцето се бе скрило. Гъста мъгла се разстилаше над игрището и кипарисите.

Чак когато паркирах, влязох в магазина на клуба и надникнах в огледалото, разбрах в какво състояние съм. Изглеждах по-зле, отколкото очаквах, стоейки до редиците от кашмирени пуловери и стикове за голф – по-лошо от Дан Морган, когато го срещнах за пръв път в „Сан Маркос“. Знаех, че е по-лесно да останеш незабелязан в този вид в Чандлър, щата Аризона, отколкото на мястото, където се намирах в момента. С известно безпокойство се приближих до продавача, който стоеше зад щанда.

– Ако си купя дрехи от вас – попитах, – мога ли да използвам съблекалните?

– Можете да се преоблечете тук – каза той учтиво. – Имаме пробна.

– Трябва да си взема душ. – Надявах се, че независимо от измачкания му вид моят костюм „Брукс Брадърс“ щеше да му подскаже, че не съм поредният скитник.

Продавачът ме огледа от горе до долу.

– Добре – съгласи се той накрая. – Няма проблем.

Избрах си панталони, риза и пуловер. Прибавих към тях и чифт нови чорапи и обувки, преди да му подам кредитната карта на Морган. Взех си душ и се обръснах. Облечен с новия си пуловер, върху който бе избродирана буквата „О“ с криле, излизащи от нея, обиколих голф игрището. Бях ужасно уморен и разходката щеше да ме освежи.

Теренът на голф клуб „Олимпик“ е най-красивото място, което някога съм виждал. Той се извиваше, издигаше и снишаваше сред мъглата. На моменти, докато се опитвах да прогоня махмурлука си в съботната сутрин, мъглата се разсейваше и слънчевите лъчи докосваха големите стари дървета, които като че ли ограждаха цялото игрище и създаваха илюзията, че е закрито. Процеждащата се светлина събуждаше у мен чувството, че се намирам в катедрала. Обърнах се към осмия грийн и ресторанта на клуба. Спрях поглед върху терасата, която гледаше към осемнайсетия грийн. Спомних си деня, в който обядвах с двама партньори от „Бробек, Флехър и Харисън“ на същото място. Тогава те ми предложиха работа. „От всички адвокати в нашата кантора се очаква да членуват поне в един голф клуб – бе казал по-възрастният, който носеше очила с телени рамки и папийонка. – Много от младите ни колеги предпочитат това място.“

Замислих се отново защо бях дошъл в Сан Франциско. Сетих се за малката лъжа на Рита, станала причина за абсурдната ми мисия, а после и за голямата лъжа, която тя беше изрекла. Обмислих приноса на Дан Морган към съчиняването на последната. Дали в прекаленото си усърдие той не бе принудил Рита да лъжесвидетелства? Анализирах и собствената си роля в коварното ни начинание. Докато стоях сам и наблюдавах как мъглата постепенно обгръща величествените дървета и се спуска над яркозелената трева, си спомних как Хуан Менчака бе изопачил своите показания. В този миг пред очите ми изплува образът на Миранда Едингтън, която лежеше неподвижна и безпомощна в болничната си стая.

Именно там, сред гъстата мъгла, обвиваща святото бойно поле, Дъглас Маккензи най-накрая бе изправен пред вечния основен въпрос: как може един адвокат да защитава човек, за когото дълбоко в душата си знае, че е виновен? Отговорът, ако изобщо съществуваше такъв, нямаше нищо общо с празните, абстрактни обяснения, с които се бях опитал да заблудя моята баба Бел. Ако имаше отговор, той гласеше, че Дъг Маккензи не е в състояние да направи това, че независимо колко изкусна е реториката и колко благородна изглежда обвивката, бизнесът си остава мръсен и много по-користен от принципите на всеки достоен човек.

Наблюдавах голф игрището и с болка в душата си се запитах защо не бях останал в този град и не бях заел полагащото ми се място сред добросъвестните хора, които живееха почтен живот.

Спомних си за глупавата и безсмислена мисия, на която ме бе изпратил Морган, и излязох от своя унес. Когато се върнах на Дънкан Стрийт, в къщата все още нямаше никой. Затова отидох до центъра и си взех стая в хотел „Клифт“. Там избрах номера на частния детектив, който ми бе дал Морган. Включи се автоматично съобщение, според което телефонът не съществуваше. Обадих се в офиса на познатия адвокат на Морган. Очевидно той не работеше в събота следобед и когато позвъних на информацията, за да открия домашния му номер, ми казаха, че той не фигурира при тях. Хората от „Клифт“ бяха любезни да намерят телефонен указател на града, но в него не намерих нито адреса на Джоана Барнс, нито този на адвоката или детектива. Обадих се в офиса на „Бътлър и Менендес“. Морган не беше там и аз му оставих съобщение относно развоя на събитията. После реших да поспя около час.

Като се събудих, навън беше тъмно. Часовникът ми показваше осем. Според него все още беше събота и аз заключих, че съм спал шест часа. Отново изглеждах, сякаш не съм свалял дрехите си, и се отправих към Дънкан Стрийт. Беше станало по-студено и гъста мъгла обгръщаше Даймънд Хайтс.

Този път в къщата светеше. Може би все пак щях да науча нещо – вероятно човекът, записал адреса на Джоана Барнс, бе сбъркал, но и това щеше да бъде някакво начало. Натиснах звънеца. Отвътре се чуха стъпки и един неестествено писклив глас.

– Влизай, влизай. – Вратата се отвори широко, а пред мен застана висок и красив чернокож мъж, увил кърпа около голото си тяло. – Извинете – каза той. – Помислих ви за някой друг. – Стояхме и се гледахме, а аз стигнах до извода, че той е прекарал доста време във фитнес залата. – Предполагам, че сега е моментът да ви попитам – заяви мъжът театрално. – Мога ли да ви помогна?

– Търся момиче на име Джоана Барнс.

Мъжът ме огледа подозрително от горе до долу, карайки ме да се чувствам неудобно, и аз изведнъж започнах да разказвам защо трябва да говоря с нея. Успях да му представя кратката версия на историята за телефонното обаждане.

– О, това е невероятно! – възкликна той. – Джери! О, Джери, Пол Дрейк е тук по поръчка на Пери Мейсън.

Влязохме вътре и към нас се присъедини белокож мъж, също толкова красив. Беше облечен с колосана риза на червено-бяло райе и бежови панталони. На краката си не носеше обувки. Разказах му същата история, леко разкрасена в сравнение с предишното ми изпълнение.

– Заповядайте – покани ме той.

– Е, познавате ли я? – попитах, следвайки го към помещение с блестящ дървен под, персийски килими и множество антични предмети.

Джери ме погледна безизразно.

– Тя ми е сестра.

Чернокожият мъж влезе наперено в стаята. Вече бе обул панталони.

– Това не е ли най-щурата история, която някога си чувал?

– Млъкни – отряза го Джери. – Важно е.

– Трябва да поговоря с нея – заявих.

– Знам. Искате ли нещо за пиене, докато ѝ се обадя?

– Не, благодаря.

Джери вдигна слушалката и набра някакъв номер.

– Джоана? – Той ми подаде телефона и за трети път ми се наложи да обясня набързо защо съм дошъл в Сан Франциско.

– Да, да. Спомням си това обаждане.

– Шегувате се! – Едва не изпуснах телефона.

– Не, помня го. Беше около седем часът…

– Седем без петнайсет – уточних.

– Да. На двайсет и първи октомври. Една жена се обади и извика: „Свържете ме с полицията“ или „Трябва ми полицията“. Докато се опитвах да установя връзка, тя каза някакво име, което звучеше испанско.

– Миранда? – попитах.

– Да, точно така. Миранда. Тя изрече името и извика „Недей!“. После чух силен шум и връзката прекъсна.

– Мога ли да дойда при вас, за да поговорим? Моля ви!

– Не искам да идвате в апартамента ми – отвърна тя.

– Да, разбирам. Нека се срещнем на някое обществено място. Много е важно.

– Има един бар, „Хенри Африкас“ – каза тя. – Намира се на Ван Нес Авеню.

– Знам го. Ще ви чакам там след двайсет минути.

Погледнах към брата на Джоана Барнс.

– Значи го е чула – предположи той.

Чернокожият мъж се върна, облечен с черен кашмирен пуловер, панталони и мокасини в същия цвят.

– Какво става? – попита той, докато си сипваше питие.

– Да – казах. – Чула го е. Не мога да повярвам.

На тръгване чернокожият отново ме заговори.

– Господин адвокат – каза той. – Ще ми позволите ли да ви дам един съвет?

– Разбира се – отговорих.

– Пуловерът ви не става. Изобщо не става.

Влязох в бар „Хенри Африкас“ и седнах на старинна маса под тежка лампа „Тифани“, заобиколен от бостънска папрат. Разбърках с пръст кубчетата лед в чашата с бърбън и се заслушах в пианиста на сцената, който вяло изпълняваше мелодията от „Доктор Живаго“. Музиката беше в тон с настроението ми. Спомних си за чувствата, които бях изпитал към Морган – особено за онези, над които размишлявах на голф игрището. Без особен успех се опитах да ги отдам на чудовищния си махмурлук. В този миг в бара влезе едро мускулесто момиче.

– Добър вечер, Джоана! – извика пианистът с глас, по-дрезгав от този на Джейк Ашър.

– Как я караш, Хари? – попита тя.

Стилът ѝ на обличане със сигурност би срещнал одобрение в къщата на брат ѝ – ботуши от мека кожа, дебела, права пола и блуза с дълги, широки ръкави. Около кестенявата си коса Джоана беше вързала син шал, изработен от най-фината коприна, която някога бях виждал. Лицето ѝ беше червендалесто, с множество лунички, и тя изглеждаше като човек, който прекарва доста време сред природата.

Близо до масата стоеше сервитьор и Джоана Барнс поръча кампари и сода, след което седна до мен.

– Запознали сте се с Джери – каза тя.

– Да.

И с Кларънс?

– Да.

– Не разбирам напълно за какво става дума – заяви тя. – Казахте, че работите по съдебно дело?

– Да – потвърдих. – Процес за убийство.

– О – възкликна тя, видимо впечатлена. – Какво общо има той с обаждането, което споменахте?

– Жена на име Рита Едингтън е обвинена в убийството на съпруга си. Вчера тя свидетелства, че е позвънила на полицията точно преди мъжа ѝ да е бил убит от друг човек.

– Все още не разбирам, но мога да ви уверя, че при нас бе получено такова обаждане в сутринта на двайсет и първи октомври, ако това е важно.

– Много е важно. Кажете ми едно – откъде си спомняте точната дата?

– Беше последният ми ден в Аризона. Същия следобед заминах за тук. Беше неделя.

– Аха! – казах. – Това обяснява всичко.

– Кое?

– Защо не сте отишли в полицията, за да докладвате обаждането. Около случая се вдигна много шум, но вие едва ли сте чули за него или прочели нещо в тукашните вестници.

– Предполагам, че е трябвало да съобщя на някого за разговора, но бях твърде заета с преместването си. А и всичко се случи толкова бързо.

– Защо не записахте обаждането в книгата? – попитах.

– Коя книга?

Обясних ѝ подробно всичко.

– Не знаех, че съществува – заяви тя.

Разказах ѝ за политиката на компанията, според която операторите са длъжни да задържат обажданията, докато установят връзка с полицията, както и да ги записват след това.

– Знаех, че трябва да изчакаме, докато установим връзка, но не ми беше известно, че има книга, в която се записват разговорите.

– Документите в офиса не показват, че сте били на смяна онази сутрин.

– Знам. Не искахме да го отбележим.

– Защо? – попитах.

Тя отпи глътка от питието.

– Предпочитам да го запазите за себе си. Може ли?

– Не знам.

Тя си поръча още едно.

– Просто ви моля да не казвате на никого, освен ако наистина не се наложи.

– Добре – обещах.

– Замествах една жена, прекарала нощта с човек, с когото не биваше да бъде. Разбирате ли какво имам предвид?

– Предполагам – отвърнах.

– По-добре е да не ви казвам името ѝ. В противен случай тя ще загази много.

– Осъзнавам, че е малко късно за този въпрос – казах, – но има ли някакъв шанс да ме придружите до Финикс утре? Бихте могли да спасите невинна жена от присъда за убийство.

– Е, това определено звучи романтично, нали?

– Истина е – отвърнах. – Всичко е истина. А в онзи щат все още екзекутират хора.

– Откъде да знам, че сте искрен? – попита тя. – А не някой психопат?

– Ще се обадим на разни хора – отговорих. – Съгласен съм да обиколим целия град, за да намерим екземпляр от „Аризона Рипъблик“. Можем да позвъним в която и да е телевизия. За процеса се говори във всички новини. – Бях дори принуден да покажа адвокатската си карта, благодарение на която ме пуснаха в затвора на окръг Марикопа.

– Трябва да уредя някои неща – каза тя, очевидно приемайки единственото доказателство за моята самоличност. Погледнах я. – На работното ми място – добави тя.

– О, разбира се.

– А ако ми откажат? – попита тя.

– Е – отвърнах, – вероятно ще се наложи да отложим делото, докато по някакъв начин не ви издадем призовка от калифорнийски съд.

– Сигурна съм, че ще ме пуснат. Ще дойда.

Преглътнах и си поех дълбоко въздух.

– Мога ли да ви почерпя още едно питие?

– Благодаря, пих достатъчно.

– Сега трябва да направя самолетните резервации.

– Добре – отговори тя.

– Не си отивайте.

– Няма.

Върнах се възможно най-бързо и за мое огромно облекчение тя все още седеше там, разбърквайки със сламка леда в чашата си.

– Най-ранният полет, който успях да намеря, е утре в четири следобед. Резервирах ви билет за връщане за шест и половина в понеделник вечерта. Удобно ли ви е?

– Да.

Седнах и извиках на бармана:

– Още едно, моля. Не, почакайте, вие не искате друго питие, нали?

– Поръчайте ми само сода.

– И една сода – добавих.

В този миг и на това място изчезна махмурлукът ми. Погледнах часовника си. Беше девет и половина. Отпих глътка от новия бърбън, облегнах се на стола и се протегнах.

– Не съм ял нищо от два дни – казах.

– Има едно малко заведение на Полк Стрийт, където можете да си купите сандвич.

– Предполагам, че и вие сте гладна?

– Бих изпила чаша кафе – предложи Джоана Барнс.

Пресуших бърбъна и платих сметката. На път към вратата залитнах леко, но когато стигнахме Полк Стрийт, възвърнах контрол върху тялото си, ободрен от уискито и свежия нощен въздух на Сан Франциско. В кафенето Джоана поръча кафе и кроасан. Аз се спрях върху омлет с четири яйца и бира. Тя ми разказа, че е израснала в северната част на щата Ню Йорк и е следвала архитектура в Ню Йорк и Европа, след което се преместила в Скотсдейл, за да работи в института „Франк Лойд Райт“ в прочутата сграда „Талийсен Уест“. Там обаче не ѝ плащали достатъчно, за да финансират слабостта ѝ към скъпите дрехи, и тя пътувала тайно до Меса, за да си заработи допълнителни пари в местната телефонна компания.

– Накрая приех предложението на „Скидмор, Оуингс и Мерил“ тук, в Сан Франциско – добави тя.

Разказах на Джоана за Дан Морган. Не скрих дори, че си бях тръгнал от голф игрището, за да му помогна за случая.

– Опишете ми жената, за която искате да свидетелствам, Рита…

Обрисувах ѝ цялата история – убийството, процеса, отношенията ми със семейство Едингтън и партито на Сидни Елзуърт. Казах ѝ за абсурдната ми мисия в Сан Франциско.

– Бях убеден, че Рита лъже и Морган я е принудил да го направи. Чувствах се доста зле. Тя е добър човек и винаги е била много мила с мен.

– Е, щом твърдя, че съм приела обаждането, това означава, че тя не лъже – увери ме Джоана.

Помислих си колко ли ще се вдигнат акциите ми в „Бъглър и Менендес“, като им съобщя за сензационните си открития. Поръчах още една бира и си представих как ще впечатля Ан Хейстингс, когато тя получи неоспоримото доказателство, че Дан Морган не е изпратил в Сан Франциско някакво неопитно момче.

– Това е най-красивият шал, който някога съм виждал – казах, докато опитвах от омлета.

– Благодаря.

– Познавам една жена, на която много ще ѝ отива. – Пиех третата си бира и започвах да усещам отрезвяващия ефект на новата доза алкохол.

– Майка ви? Сестра ви? Или може би някоя друга? – Тя се усмихна.

– Друга.

– Аха – промърмори тя. – Опишете ми я.

– Красива е. Много интелигентна. И изключително добър адвокат.

– Ако искате, мога да ви заведа до магазина, откъдето купих шала, утре, преди да тръгнем.

Вероятно се дължеше на бирата или по-скоро на бърбъна, който бях изпил преди нея, а може би на приповдигнатото ми настроение от факта, че бяхме намерили своя спасител в лицето на едрото мускулесто момиче.

– Бихте ли го направили? – попитах Джоана Барнс.

Събудих се в луксозната стая на хотел „Клифт“ с поредния махмурлук. Беше по-лек от предишния и една чаша кафе се оказа достатъчна, за да го преборя. Обадих се в дома на Морган и този път той отговори.

– Дан?

– Докъде стигна?

– Намерих я и тя си спомни обаждането. Ще бъдем при теб в шест часа.

– Господи! – Той въздъхна. – Ще ви чакам на летището.

Все още не можех да повярвам напълно, че Джоана Барнс ще ме придружи до Финикс същата вечер. Беше прекалено хубаво, за да е истина. В действителност я бях открил толкова лесно, колкото и мисис Скот в „Суицърс“. Отново вдигнах слушалката.

– Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано. Просто бях малко притеснен заради…

– Шефът ми се съгласи – отвърна Джоана. – В момента си приготвям багажа. Можете да ме вземете в два часа.

– Сега ще ми кажете ли адреса си?

– Валехо Стрийт номер 1134. Намира се под върха на Рашън Хил.

Напуснах хотела. Отправих се към Северния плаж и си поръчах бекон с яйца в едно малко кафене на Уошингтън Скуеър, където прелистих последния брой на „Кроникъл“, за да видя кой е излязъл начело във финалното класиране от турнирите на Професионалната голф асоциация. Изчетох всичките клюки в рубриката на Хърб Кейн, въпреки че не познавах хората, за които ставаше въпрос, а и материалът ми се стори леко блудкав. После се спрях на колонката на Чарлс Маккейб, който изтъкваше предимствата на сапуна и четката пред пяната за бръснене и възхваляваше някаква английска горчица. Като приключих с четенето, все още ми оставаха два часа до срещата с Джоана Барнс. Отидох с колата до Сосалито и се разходих край водата. Разгледах витрините на магазините и пих бира на терасата на един хотел, откъдето се виждаше целият залив на Сан Франциско. Седях щастливо, наблюдавайки красивия светъл град, който се открояваше на фона на синия океан и безоблачното небе. Единственото нещо, което засенчваше перфектната утрин, беше лекото ми притеснение, че няма да заваря Джоана Барнс, когато пристигна пред дома ѝ.

Тя беше в костюм. Остави малката си чанта на задната седалка на кабриолета, който бях наел, и попита:

– Може ли да свалим гюрука?

Тръгнахме по Бродуей към изхода за магистралата.

– Не забравяйте шала – каза тя.

– Моля?

– Нали ви обещах да ви заведа до магазина.

– О! – възкликнах. – Наистина бях забравил.

– Имахте чудесна идея вчера. Би било жалко да не я изпълните. Искате ли да отидем?

– Имаме ли време?

– Да, достатъчно. Намира се на Мейдън Лейн.

След десетина минути се озовахме на място, пълно с лъскави дамски облекла. Магазинът беше кръгъл и елегантна стълба се извиваше към втория му етаж.

– Мистър Райт е проектирал сградата – каза Джоана, докато влизахме.

– Моля?

– Франк Лойд Райт.

Джоана не успя да намери шала. След малко при нас дойде жена с плътен глас и силен акцент.

– Джоана, скъпа. – Двете жени си размениха любезности и Джоана я попита за шала. – Мисля, че ни остана още един – каза продавачката. – Ако не се лъжа, бяха само два. Хелга ги донесе от Сингапур. Ушити са в Китай.

Жената ни заведе в задната част на магазина, под витата стълба, където намери шала, сложен в малка прозрачна кутия.

– Казахте, че има само два такива? – попитах.

– Да. – Тя ни обясни, че шаловете са произведени в Китай. Два от тях били изнесени за Сингапур, където ги открила собственичката на магазина.

– Трябва да го купите – настоя Джоана. – Така ще съм сигурна, че никоя друга жена в Сан Франциско няма да носи същия.

– Ще го взема – казах. После погледнах цената. Помислих, че съм прикрил добре реакцията си, но и двете жени започнаха да ме убеждават.

– Повярвайте ми – каза продавачката. – Заслужава си всеки цент.

– Болката ви ще изчезне много преди тя да спре да го носи – допълни Джоана.

Беше твърде късно да се откажа. Подадох на продавачката кредитната карта на Морган.

– Можете ли да го увиете като подарък?

Час по-късно, на летището, платих билета на Джоана Барнс със същата карта. След двучасов полет кацнахме във Финикс. Морган ни очакваше.

– Знам всичко за вас – каза Джоана и му подаде ръка.

– Аз пък знам достатъчно за вас – отвърна Морган. – Адски съм щастлив, че сте тук.

Отидохме в хотел „Адамс“ и след като регистрирахме Джоана на рецепцията, се отбихме в бара за по едно питие. Морган я разпита обстойно за телефонното обаждане. Разказът ѝ съвпадаше безупречно с показанията на Рита, но Джоана си спомняше повече подробности, отколкото Рита. Тя бе чула как Рита панически извиква името на Миранда. Морган се успокои и ни покани на вечеря в ресторанта на хотела. Разговаряхме за неща, които нямаха връзка със случая „Едингтън“. През повечето време Морган и Джоана обсъждаха теми от архитектурата. За моя изненада Морган знаеше много. Вероятно е имал дело, свързано с нея. Или съпругата му го е научила. Споменаваха се имена като Мийс, Корбюзие, „Баухаус“ и „Фолингуотър“. Морган разказа за сградата „Талийсен“ и хотел „Империал“ в Токио.

Изпратихме Джоана до асансьора на хотела с уговорката да се срещнем в офиса следващата сутрин, после Морган се обърна към мен.

– Ела, Дъг. – Последвах го обратно към бара, където той поръча още напитки. – Е, какво мислиш?

– За кое? – попитах.

– За думите на момичето.

– Предполагам, че те доказват невинността на Рита.

Морган запали цигара. Той дръпна и разтърка окото си, което бе раздразнено от пушека. След това всмукна повторно от нея, докато димът още излизаше от ноздрите му. Издиша и провлече едно:

– О, по дяволите.

Морган избълва гъст цигарен дим. Този път разтри с пръсти и двете си очи и изпусна нов облак. Изглеждаше ужасно уморен, а когато ме погледна, очите му бяха зачервени.

– Защо? – попитах. – Нима Джоана не потвърди, че Рита е казала истината?

– Знам, че Рита ни каза истината. Знам го от самото начало. Просто не съм сигурен, че Джоана Барнс го доказва.

– Защо? – зачудих се.

– Нека те попитам следното – отвърна Морган. – Какво ще стане, ако Рита, а не Миранда е насочила револвера срещу Травис, докато се е обаждала по телефона?

– Не разбирам.

– По дяволите, не е ли възможно Рита да го е убила и да е провела телефонното обаждане, за да си осигури свидетел в своя полза точно преди да дръпне спусъка?

– Не бях помислил за това – отговорих. – Почувствах огромно облекчение, като разбрах, че не е излъгала. Ако някой се досети, че тя може да го е направила, тогава нещата изглеждат като…

– Да – потвърди Морган. – Започват да изглеждат като предумишлено, предварително планувано убийство.

– Но ти не смяташ да се откажеш от Джоана?

– Не съм сигурен какво смятам – отвърна той. – Оставих колата ти в гаража на Луърс Билдинг. Ще се видим утре сутринта.

Не знам къде отиде Морган, след като си тръгна от хотела тази вечер. Спомням си, че си легнах, без да чуя колата му пред Кендъл Хаус, а когато се събудих на следващия ден, тя не беше на паркинга. Но като пристигнах в офиса, Морган седеше в конферентната зала, облечен с изгладен костюм и колосана риза. Заедно с него бяха Том Галахър и Уолтър Смит и тримата водеха оживен разговор.

– Страх ме е, Уолтър – каза Морган. – Мисля, че съдебните заседатели са на страната на Рита, но може да не ѝ вярват. Ако се окаже така и аз призова Джоана Барнс, има вероятност да решат, че Рита се е обадила нарочно, за да превърне нищо неподозиращата телефонна операторка в свой съучастник. В такъв случай това е предумишлено убийство първа степен. Няма да имаме никакъв шанс за втора степен. Или непредумишлено убийство.

Уолтър Смит почука с лулата по зъбите си. Той прокара леко пръсти по устните си и се замисли. Дръпна си няколко пъти от тежкия английски тютюн и отпи от кафето.

– Лош театър – заяви той накрая. – Искаш да призовеш момичето, за да помогне на Рита, а всичко ще изглежда нагласено.

– Точно от това се опасявам – заяви Морган.

– Но – добави Уолтър – ако я извикаш чак след като Хаузър докаже, че обаждането изобщо не се е състояло, мисля, че няма да имаш проблеми. Просто ще защитиш Рита от неверни доказателства. Така ще си осигуриш по-добър театър. Мистър Хаузър ще играе глупака в твоята пиеса.

– Ами ако Хаузър е разбрал за Джоана Барнс? – изохка Морган. – В такъв случай не би представил никакви доказателства за обаждането. А аз ще загубя Джоана Барнс като свидетел.

– Откъде би научил за нея?

– Не знам, но всичко е възможно.

– Не можеш ли да я призовеш, след като видиш дали Хаузър ще повика някого от телефонната компания? – попитах, прекъсвайки двамата партньори.

Морган ме изгледа.

– Какво, по дяволите, предлагаш? Да се въздържа? А когато Хаузър обяви, че няма повече свидетели, аз просто да извикам: „О, господин съдия, забравих да призова свидетелката, която е толкова важна, че трябваше да отидем чак до Сан Франциско, за да я намерим.“

Беше пределно ясно, че Морган не очаква да отговоря. Уолтър Смит беше по-мил с мен.

– Ако Морган беше някой неопитен адвокат – каза той, – съдията би му позволил да го стори. Но Хенри Пенрод няма да разреши на Дан да мине с такъв евтин номер.

– Трябва да действаш инстинктивно – намеси се Том Галахър. – Ако я призовеш сега, рискуваш да не ти свърши много работа и дори да ти навреди. Ако изчакаш, тя може да се превърне в експлозив, но има вероятност да я загубиш като свидетел.

Морган погледна умолително Уолтър Смит.

– Не знам какво да правя, Уолтър.

– Щастлив съм, че не ми се налага да взема това решение.

– Аз също – добави Том Галахър.

– Благодаря, че дойдохте толкова рано – каза Морган и двамата излязоха от стаята, за да се върнат към обичайните си задължения в понеделник сутрин.

Морган и аз останахме сами. Решението беше изключително тежко и въпреки че облеклото и прическата му изглеждаха безупречно, Морган ми се стори уморен.

– Мамка му – изстена той. После изведнъж се успокои. – Какво пък, няма как копелето да се е досетило за нея. Ще изчакаме. Ще изчакаме, докато призове всички служители от телефонната компания, и после ще заврем мис Барнс в самодоволния му дебел задник. – Морган вече не изглеждаше толкова уморен. – Искаш ли ти да я разпиташ? – предложи той.

– Какво?

– Искаш ли да ѝ зададеш въпросите? – Не бях в състояние да отговоря. Той ме хвана напълно неподготвен. – Все пак ти откри проблема с телефонната компания. И намери Джоана. В деня на голф турнира ти обещах, че ще ти дам възможността да разпиташ свидетел.

– Но нали вече разпитах Хуан Менчака?

– Той не се брои – каза Морган. – Все още ти дължа един.

– Тя е прекалено важна за нас. Мога да се изложа.

– Нещата са доста сигурни – отвърна той. – Джоана няма да ти създаде проблеми.

– Предполагам – казах, – че дори Хаузър да не представи доказателства за липсата на обаждане, съдията ще ми позволи да я призова заради неопитността ми. Ще изглежда, сякаш съм забравил за свидетелката.

– Не разчитай на това. Но ако искаш да я разпиташ, направи го. Изборът е твой.

– Ако спечелим, всички ще кажат, че победата ни се дължи на нейните показания.

– Точно така. И ти ще бъдеш първото лице във вечерните новини.

– Ще го направя.

Прекарахме следващия час в подготовка за процеса. Първо обсъдихме въпросите, които щях да задам на Джоана Барнс, а после ги изрепетирах с Джоана, докато Морган ме учеше на кои места мога да я напътствам и кога е по-добре да се въздържа. Като свършихме, аз я заведох до съда и оглеждайки се нервно, за да се убедя, че никой не ни е видял, я скрих в кабинета на съдебния секретар, както бях сторил и с мисис Скот. Дори заключих вратата, за да се подсигуря. После седнах на масата на защитата и зачаках, опитвайки се да запазя спокойствие.

Когато съдебните заседатели влязоха, Рита отново зае свидетелското място, а жуженето в залата стихна, съдията обяви:

– Мистър Хаузър, можете да започнете с кръстосания разпит.

– Вие сте купили веществено доказателство номер едно – каза Хаузър, вдигайки револвера, с който бе извършено убийството.

– Да – отвърна Рита.

– Носили сте доказателство номер едно в чантата си. Вярно ли е?

– Да.

– Носили сте го в утрото на двайсет и първи октомври.

– Да.

– Носили сте го, докато сте вървели към къщата, в която е умрял съпругът ви, нали?

– Да, точно така.

– Внесли сте оръжието в къщата.

– Да.

– Извадили сте го от чантата си.

– Не, не съм правила това.

– И сте го насочили към съпруга си, нали, мисис Едингтън?

– Не, не съм.

– Държали сте го срещу него.

– Не е вярно.

– И сте дръпнали спусъка.

– Не!

– Застреляли сте съпруга си с шест куршума.

– Не!

– И сте го гледали как умира.

– Не е вярно, мистър Хаузър.

– Никога не сте се обаждали по телефона, нали, мисис Едингтън?

– Напротив. Обадих се.

– Сигурна ли сте?

Рита изгледа е любопитство опонента ни.

– Да – каза тя. – Сигурна съм.

– Колко сигурна, мисис Едингтън?

Рита впери поглед в събеседника си, но този път не с учтиво любопитство, а с подчертано недоверие. Аз се наслаждавах на факта, че Хаузър е на път да се хване в капана ни.

– Обадих се – повтори Рита. – Убедена съм.

– Нямам повече въпроси – обяви Хаузър.

Това беше всичко. Нямаше компрометиращи разкрития. Нямаше изпепеляващи, неловки въпроси. Нямаше изненади. Чухме единствено безобидните въпроси на прокурора в подкрепа на неговата теория по делото, които бяха учтиво отречени от свидетелката. Хаузър положи прецизно основите за предстоящото унищожение на подсъдимата чрез показанията на служителите от „Маунтин Бел“. Едно нещо беше ясно. Морган бе изгубил много време в ненужната подготовка на Рита за кръстосан разпит, който така и не се състоя. Той заяви, че няма въпроси към свидетелката.

– Ваша светлост, защитата няма какво да добави.

Когато Морган изрече последното, имах усещането, че той затръшва невидима врата, и чак в този миг осъзнах напълно какво бе преживял. Едва тогава, в последвалата зловеща тишина, ми стана съвършено ясно, че случаят е приключил. Всичко свърши. Ако Макс Хаузър не бе повдигнал отново въпроса за телефонното обаждане, Джоана Барнс нямаше да свидетелства по делото „Щатът Аризона срещу Рита Едингтън“. А ако тя не се явеше в съда, щяхме да изгубим единствения свидетел, който ме караше да вярвам безрезервно, че Рита Едингтън не е убила съпруга си. И Морган бе рискувал да направи подобна жертва само заради театъра, в името на малко повече драматизъм.

– Разполагате ли с още свидетели, мистър Хаузър? – попита съдията.

Хаузър се изправи бавно. Видях как Морган се хваща за коляното под масата, за да спре треперенето. Стиснах толкова силно молива си, че щях да го счупя.

– Да, ваша светлост. – Прокурорът се обърна към съдебните заседатели, преливащ от самоувереност. – Обвинението призовава мисис Естер Крокет от телефонната компания „Маунтин Бел“.

В залата се чу шумолене, а моливът ми се счупи, като го изпуснах на масата.

Към свидетелското място се отправи едра жена. Хаузър сложи пред нея книгата с обажданията и тя заяви, че в нея обикновено се въвеждат всички проведени разговори. Политика на компанията била такава. Вписванията ставали в момента на обаждането или малко по-късно, а служителите, които го правели, били наясно със съдържанието на отбелязаните разговори. Хаузър разпита свидетелката най-подробно в стремежа си да избегне заплетеното правило за показанията, основани на чутото от друго лице.

– Мисис Крокет, ако някой се е обадил на телефонния оператор в Меса, Аризона, на двайсет и първи октомври тази година и е поискал да бъде свързан с полицията, според рутинната практика на вашата компания обаждането трябва ли да е било записано в книгата пред вас, маркирана като доказателство номер четиринайсет на прокуратурата?

– Да.

– Предлагам доказателството да бъде приложено към показанията, ако съдът е съгласен.

– Нямам възражения – каза Морган.

Изричайки тези думи, Морган се позова на подробната справка, която Ан Хейстингс бе изготвила, докато аз търсех Джоана Барнс в Сан Франциско. Според нея книгата с обажданията попадаше под действието на изключението от правилото за показания, основани на чутото от друго лице, което касаеше бизнес документацията. Въпреки това доказателството можеше да бъде приведено, тъй като то бе защитено от конституционно го право на очна ставка. Документът показваше недвусмислено, че Макс Хаузър има право да подложи на кръстосан разпит всеки служител от телефонната компания, който е бил на смяна в съдбоносната сутрин. Не беше достатъчно, че цял куп свидетели фантоми бяха готови да свидетелстват за едно незаписано обаждане. Предстоеше изслушването на всички служители, работили тогава. Проблемът беше, че Хаузър можеше да призове всички, ако се наложеше.

– Наистина ли не възразявате, мистър Морган? – попита изненадано съдията.

– Да, ваша светлост – отвърна Морган, като обърна справката от Ай Хейстингс с лицето надолу.

– Доказателство номер четиринайсет на обвинението е приложено към показанията.

– Мисис Крокет, в книгата записан ли е такъв разговор във въпросната неделна сутрин?

– Не, сър. Очевидно е, че обаждането никога не се е състояло.

От пейките зад нас се разнесе глух тътен. Хвърлих бърз поглед към съдебните заседатели, а изражението по лицата им бе същото като в първия ден на делото, когато при избора на заседатели Морган заяви, че Рита ще хвърли вината за убийството върху единственото си дете. Те започнаха да се обръщат към красивата жена до мен, а Рита Едингтън надраска няколко думи на жълтия бележник пред себе си. „Наистина се обадих.“

Морган сложи ръката си върху нейната и се усмихна.

– Знам – прошепна той.

Макс Хаузър погледна към Морган с ехидна усмивка.

– Свидетелят е ваш, господин адвокат.

– Мисис Крокет, чували ли сте за жена на име Джоана Барнс? – попита Морган, без да се изправя.

– Да.

– Понякога тя е замествала ваши колеги в телефонната компания, нали?

– Да, точно така.

– Нямам повече въпроси, ваша светлост.

Несъмнено това беше първият сигнал за Макс Хаузър, че нещо не е съвсем наред. Като чу думите на Морган, усмивката изчезна от лицето му.

– Ваша светлост – заяви Хаузър, – готов съм да призова всички оператори, които са били на смяна във въпросния ден, и те могат да потвърдят, че обаждането, за което ни разказа мисис Едингтън, никога не е било получено. Не знам дали мистър Морган… – Той сякаш търсеше подходящите думи.

– Господин съдия – прекъсна го Морган. – Мога да докажа, че никой от хората, с които е разговарял мистър Хаузър, не е приел обаждането на мисис Едингтън онази сутрин.

– Е – отвърна съдията, – така бихме спестили време. Господа съдебни заседатели, приемете за неоспорим факт твърдението, че никой от служителите, разпитана от мистър Хаузър, не е приел обаждането, за което става въпрос тук.

Гай Бъкли и мисис Мендоса се усмихнаха – вече бяха разбрали накъде отиват нещата.

– Имате ли други свидетели, мистър Хаузър?

– Не, ваша светлост. – Хаузър седна и вместо язвителната усмивка отпреди няколко минути на лицето му се изписаха тревога и обърканост.

– Значи нямате какво да добавите, мистър Хаузър?

– Моля? А, да, обвинението се въздържа.

– Повикай я – нареди ми Морган достатъчно силно, за да го чуят съдебните заседатели.

– Защитата призовава Джоана Барнс, ваша светлост. – Дори не бях нервен, когато го казах. В следващия миг обаче си спомних, че аз съм единственият, който знае, че тя е заключена в кабинета на съдебния секретар. – О, извинете. Нуждая се от разрешението ви да доведа свидетелката.

Хенри Пенрод кимна. Излязох бързо от съдебната зала и се затичах по коридора. Почувствах внезапно притеснение. Ами ако вратата заяде? Исках просто да съм сигурен, че в кабинета няма да влязат други хора. Какво ще правя, ако не мога да отключа? А ако Джоана е трябвало да отиде до тоалетната? Ако я заваря свита на пода в агония? Или по-лошо, ако не мога да я измъкна отвътре?

Почуках колебливо и вратата се отвори.

– Дойде ли моят ред? – попита тя.

След като положи клетва, аз ѝ зададох няколко въпроса за живота ѝ – защо е дошла в Аризона, кога е работила в „Талийсен Уест“ и как е получила работата в „Маунтин Бел“. Стана ясно, че тя е била на смяна в утрото на двайсет и първи октомври и е заминала за Сан Франциско по-късно същия ден.

– Постъпило ли е при вас обаждане от някого, който е помолил да го свържете с полицията?

– Протестирам! – изрева Хаузър. – Въпросът е насочващ.

Реакцията му дойде неочаквано и аз подскочих, оглеждайки залата в търсене на отговор.

– Отхвърля се.

– Ваша светлост, мисля, че имам право да насочвам свидетелката при встъпителните въпроси.

– Вече отхвърлих възражението, мистър Маккензи. Продължете.

– Приехте ли такова обаждане, мис Барнс?

– Да.

– От жена или мъж?

– Беше жена.

– Моля, опишете ни всичко, което ви каза тя.

– Възразявам! Показания, основани на чутото от друго лице.

Този път не подскочих, а се втренчих право в Макс Хаузър, който се бе изчервил и изглеждаше много притеснен.

– Господин съдия, смятам, че показанията на мисис Едингтън, които изслушахме преди малко, отхвърлят съмненията за фалшификация. – Погледнах към Морган, а той вдигна вежди, демонстрирайки, че е впечатлен.

– Може и да сте прав, мистър Маккензи – отвърна съдията, – но смятам да отхвърля възражението поради простата причина, че мистър Хаузър пръв повдигна въпроса за телефонното обаждане. Освен това изглежда твърде вероятно мис Барнс да е видяла или по-скоро чула случилото се въпросната сутрин.

– Съгласен съм, ваша светлост.

– Благодаря, мистър Маккензи – отговори съдията провлачено. – Продължете с разпита на свидетеля.

– Моля, кажете ни какво чухте онази сутрин, мис Барнс.

Тя се обърна към съдебните заседатели.

– Беше женски глас. Звучеше напрегнато и отчаяно. Извика: „Свържете ме с полицията, трябва ми полицията.“ А после: „Миранда, Миранда, недей, недей!“ След това чух силен шум и връзката се разпадна. Не успях да се обадя в полицейското управление.

– Шумът прозвуча ли като изстрел?

– Протестирам.

– Да, мистър Маккензи, въпросът е насочващ. Моля, формулирайте го по друг начин.

– На какво ви напомни шумът?

– Тогава не обърнах внимание. Не беше много силен. Но сега като се замисля, може да е бил от изстрел.

Джоана разказа, че компанията задължавала операторите да изчакват на линията, докато свържат клиента е полицията, но тя не знаела за съществуването на книга, в която се вписват всички спешни обаждания. Накрая тя призна, че не е споменала за разговора по-рано, тъй като не е подозирала, че се води процес, докато не съм ѝ се обадил в Сан Франциско. Седнах на мястото си, удържайки на обещанието си да не ѝ задам злепоставящия въпрос, който можеше да навреди на жената, която Макс Хаузър несъмнено бе разпитал.

Хаузър изглеждаше сломен.

– Ще ми позволите ли да задам един въпрос, ваша светлост? – Съдията кимна утвърдително и Хаузър попита: – Мис Барнс, от онова, което сте чули, не можете да определите на какво разстояние от слушалката се е случило събитието, предизвикало шума, за който споменахте. Прав ли съм?

Дали Хаузър не бе улучил слабото място на Морган? Нима целеше да докаже, че Рита е застреляла Травис, докато е говорила по телефона?

Джоана помисли за момент.

– Е – отвърна тя след малко, – ако шумът е бил от изстрел, предполагам, че той е бил произведен на известно разстояние от телефона. В противен случай щях да го чуя по-ясно.

– Но не сте сигурна, нали?

– Не – отговори тя. – Но така ми прозвуча.

– Нямам повече въпроси.

Всичко свърши. Предстояха ни единствено заключителните пледоарии на двете страни и инструкциите на съдията към заседателите. Всичко свърши, а Миранда Едингтън все още не се бе събудила.

Съдебните заседатели се оттеглиха в един и половина следобед. Морган и аз пиехме бира от малкия хладилник в неговия кабинет, докато чакахме произнасянето на присъдата. Като пристигна новият брой на „Финикс Газет“, прочетох уводната статия: „По време на разпита, проведен от адвоката от Финикс Дъглас Маккензи, архитектът от Сан Франциско Джоана Барнс свидетелства…“ Препрочетох материала три-четири пъти. Морган седеше отпуснат на стола си, пиеше бира и пушеше цигара след цигара. Когато наши колеги влизаха, за да попитат какъв ще бъде изходът на делото, отговаряше: „Кой знае?“ По едно време, след продължително, самовглъбено мълчание той се обърна към мен и каза:

– Ако я погледнат, докато заемат местата си в ложата, ще я оправдаят. Ако не, ще я обявят за виновна. – Той изгаси цигарата си. – Природен закон.

По-късно, докато гледаше през прозореца, Морган добави:

– Мразя да чакам решението на съдебните заседатели.

Телефонът звънна точно в шест. Морган вдигна слушалката и ме погледна леко уплашено.

– Имаме присъда.

Когато влязоха в залата, осем от съдебните заседатели погледнаха право в Рита. Изненадата, поне според мен, беше изборът на старши заседател. Беше мисис Мендоса, единствената останала жена, след като се бяхме възползвали от правото си на отвод. Тя подаде листа с присъдата на съдебния секретар, а той го връчи на съдията. Хенри Пенрод го погледна и го върна на секретаря, който прочете решението. „По делото „Щатът Аризона срещу Рита Едингтън“, ние, съдебните заседатели, обявяваме подсъдимата за невинна.“

Рита облегна чело на рамото на Морган и промълви:

– Благодаря ти. – После погледна към мен и ме хвана за ръката. – Дъглас – прошепна тя и ме целуна по бузата.

След като съдията завърши благодарствената си реч към заседателите, в съдебната зала настана почти хаос. Навсякъде около нас гъмжеше от журналисти и едва тогава осъзнах колко много хора бяха присъствали на процеса. Някои тупаха Морган по гърба и го молеха за коментар. Един от тях стисна ръката ми и каза: „Добра работа!“ Съдията се оттегли през задната врата. Гай Бъкли докосна Рита по рамото и се усмихна. Зърнах Макс Хаузър, който се бе втренчил в Морган, изпълнен с ярост и омраза. Сигурен съм, че Морган не го забеляза. Беше твърде разсеян от цялата шумотевица. В следващия миг почувствах нечия ръка върху гърба си. Беше на Хуан Менчака.

– Ферис ме изпрати – каза той. – Искаше да се увери, че Рита ще се прибере невредима.

Когато всичко приключи и ние се справихме с множеството камери и микрофони, насочени към лицата ни, се разходихме заедно с Рита и Хуан до клуб „Аризона“ в хладната нощ. Морган поръча питието, което бе обещал на Рита, в случай че спечелим делото – шампанско „Мум“. Той надигна чаша, за да произнесе тост, но не каза нищо. Остави я на масата и се зае с бирата си, докато останалите отпивахме от шампанското. Поглеждайки назад, си давам сметка, че никой от нас не продума тази вечер. Просто седяхме безмълвно, неспособни да нарушим тишината. Накрая неуспешният ни опит да завържем разговор ни накара да се почувстваме неловко и Рита помоли Хуан да я закара вкъщи.

Изпратихме ги до асансьора. Рита беше облечена със синята рокля, която Ан избра за нея в „Голдуотърс“. Преди вратите на асансьора да се затворят, забелязах, че Хуан е остарял. Рита ни помаха с ръка. Тя изглеждаше изтощена и слаба, но както винаги ослепително красива.