Без свидетели

52

– Дъглас – каза Джоузефин, – едно момиче остави това за теб. – Тя ми връчи документ с едрия подпис на Максимилиан Хаузър, озаглавен: „Покана за изслушване“.

– Кой, за бога, е Елдън Фелпс? – изкрещя Дан Морган, след като плъзнах листа по бюрото му.

– Когато бях в гимназията, познавах мъж на име Елдън Фелпс, който практикуваше право в Меса – отвърнах. – Беше мормонски свещеник.

– Проклетото копеле!

Докато се усетя, Морган и аз се озовахме в другия край на коридора и заехме места срещу Уолтър Смит, който седеше зад бюрото си, обвит в гъст облак дим.

– Копелето е успяло да скалъпи някаква абсурдна молба до съда за непълнолетни, за да ни разпределят при някакъв мормонски свещеник от Меса. Някой си Елдън Фелпс – докладва Морган на по-възрастния адвокат.

Уолтър Смит се усмихна и почука с лулата по зъбите си.

– Звучи, сякаш е извадил страница от твоята книга, Даниъл.

– Дори не съм чувал за Елдън Фелпс – изсъска Морган.

– Знам, че е съдия – каза Уолтър Смит. – Но досега не съм се явявал пред него. Не мисля, че някога е водил истинско дело.

– Какво си чувал за него? – попита Морган.

– Единствено, че е силно набожен.

– Господи, само това ни липсваше. – Морган въздъхна и се наведе, за да извади цигара от чорапа си.

– Можеш да поискаш отвод още сега – предложи Уолтър Смит. – Необходимо е само да подадеш молба за смяна. Дори не е нужно искане за отвод поради предубеденост. Трябва да го направиш преди първото ти явяване пред него.

– Знам – каза Морган. – Знам.

Последваха куп разсъждения относно съдиите, при които биха могли да ни разпределят, в случай че решим да изхвърлим новака Елдън Фелпс от случая – съдии, за които отдавана се знаеше, че са опасни за подсъдимите по наказателни дела. После се обадихме на няколко адвокати, но никой от тях не знаеше нищо за новия съдия.

По-късно Морган и аз застанахме в коридора на петия етаж в сградата на съда, пред кабинет с ярка табела, която гласеше: „Съдия Елдън Фелпс“. Морган отвори вратата и двамата влязохме в малката чакалня, където имаше още две врати, водещи към залата. Морган открехна едната дотолкова, че да надникне вътре. Той се отдръпна, за да ми направи място, и единственото, което видях през тесния процеп, беше светлата зала и симпатичния мъж на съдийското място. Носеше черна тога, а оредялата му коса беше прилежно пригладена назад. Направи ми впечатление, че се държи любезно с човека пред себе си, когото така и не успях да зърна.

В асансьора Морган каза:

– Какво, по дяволите, можеш да разбереш за някого от външния му вид? – Като излязохме на улицата, той допълни: – Необичайно е да се възползваме от правото си на отвод, а ако го направим и подадем молба срещу този Фелпс, веднага ще назначат друг съдия и той няма да е Хенри Пенрод.

Тогава не осмислих напълно думите му, но сега, след всичките години зад гърба си, мога да назова съдиите, от които той се страхуваше – хората, склонни според Морган да изпратят едно момиченце в газовата камера и после да се хвалят с това в църквата. Именно техните образи изплуваха в съзнанието на Дан Морган, докато стояхме на Джеферсън Стрийт в онази зимна утрин и решихме все пак да приемем високопочитаемия Елдън Фелпс, независимо какво ни очакваше.

След по-малко от час заехме места пред новия съдия в ярката светлина на залата, която по нищо не напомняше на стария кабинет на Хенри Пенрод, обзаведен с пищни мебели, маслени картини и старинни книги. Тя се различаваше рязко и от съдебната зала, в която защитавахме Рита Едингтън. Нямаше го обширното пространство, отделено за посетителите. Липсваше и дърворезбата зад подиума. Не открих медните орнаменти и ръчно изрисуваните греди на тавана.

Нямаше ги прозорците. Масата ни се намираше непосредствено до ложата на съдебните заседатели в тясното помещение, което бе облицовано с имитираща махагон ламперия. Кантовете на дървото бяха в скучен черен цвят, а подиумът ми се стори твърде малък. Единствената украса се състоеше от герба на съда, който висеше на стената, и знамето на щата Аризона. Мъжът с черната тога и оредялата, пригладена назад коса ни наблюдаваше от своето място и изглеждаше объркан.

– Господин прокурор, не съм сигурен, че разбирам целта ви.

– Ваша светлост – каза загрижено Макс Хаузър и се изправи, – ситуацията е деликатна, тъй като става въпрос за обвинения, повдигнати срещу непълнолетно лице. Според нас би трябвало да одобрите отказа на съда за непълнолетни от юрисдикция, преди да започнем с подготовката за процеса. Като чиста формалност, ваша светлост.

– Що за глупости? – прошепна ми тихо Морган.

– Но – отбеляза съдията – от протокола на съда за непълнолетни става ясно, че и двете страни по делото са съгласни обвиняемата да бъде изправена пред този съд. Ако трябва да съм честен, не виждам…

– Така е, мамка му – промълви Морган. – Хаузър прави това само за да си спечели симпатиите на съдията. С какви очи копелето предявява подобни искания?

– Казахте ли нещо, мистър Морган? – попита съдията.

– Не, ваша светлост. Просто се консултирах с моя колега.

Новият съдия не каза нищо, но очите му останаха приковани в Морган. Погледът му беше лишен от топлина и изпълнен с подозрение.

Докато Макс Хаузър обясняваше, че изисква формалното потвърждение на съда като „допълнителна предпазна мярка“, Морган надраска набързо нещо на една бележка и ми я подаде: „Щом Хаузър го харесва толкова много, може би трябва веднага да подадем молба за смяна на съдията, преди той да поеме случая. Ако подпише съдебната заповед, сме вързани с него.“

Вдигнах ръце, показвайки, че не знам какво да правим. Погледнах към съдията, а оплешивяващият мъж от Меса продължаваше да ни наблюдава безизразно. Дан Морган започна да дъвче нервно молива си, а Макс Хаузър все още се опитваше да ни разясни целта на нашата среща.

– Може би има смисъл – заяви накрая съдията – да го направим като допълнителна предпазна мярка. Мистър Морган, имате ли нещо против да подпиша заповедта, изготвена от мистър Хаузър?

Морган едва не счупи молива със зъби, преди да отговори:

– Не, ваша светлост, нямам възражения.

– Смятам – продължи Елдън Фелпс, след като подписа документа и така се превърна в човека, на когото щяхме да бъдем подчинени следващите седмици, – че моментът е подходящ да назначим ден за начало на процеса. Имате ли някакви искания против това, мистър Морган?

– Засега не, ваша светлост.

– В такъв случай – заяви Хаузър – бих искал да определим дата за процеса, ваша светлост.

– Колко време ще ви е необходимо да се подготвите, мистър Морган?

– Ние сме готови още сега, господин съдия.

Подскочих. Имахме нужда от време, или поне аз мислех така, за да открием какво точно се бе случило между Рита Едингтън и Джоана Барнс.

– Клиентката ни е малолетна – допълни Морган. – Делото ще бъде трудно за нея. Тя е невинна и има право на бърз процес, за да бъде установена невинността ѝ. Затова моля да изберем най-скорошната дата, ваша светлост.

Предположих, че няма нужда да се допита до мен. По същия начин, както беше настоял да приключи с делото на Рита, преди Миранда да се събуди, сега той настояваше да изправят Миранда пред съда, преди Рита да се завърне у дома. Или може би преди Макс Хаузър да я намери.

– Ще пледирате ли за невинност, мистър Морган? – чух гласа на съдията. – От документите по делото стана ясно, че вече сте доказали вината ѝ. – Съдията се усмихна, но очевидно не му беше много смешно. Морган не отвърна. Той стисна зъби и погледна към Елдън Фелпс, без да продума. Макс Хаузър се подсмиваше зад него.

– Три седмици достатъчни ли са? Втори януари? – попита съдията, след като хвърли на Морган пронизващ поглед, който показваше, че новият съдия от Меса не вярва на опитния адвокат от Финикс. – Ще разгледаме делото на мис Едингтън в понеделник сутрин, девет часа.