Без свидетели

63

На следващата сутрин Морган, Миранда и аз седнахме на масата до ложата на съдебните заседатели в безличната зала на Елдън Фелпс. И този път Морган нареди прилежно документите пред себе си, а потенциалните заседатели заприиждаха през входа зад нас. Както и преди, зачакахме появата на Максимилиан Хаузър. Обърнах се към Миранда, която седеше до мен и гледаше невинно напред. Морган също се бе втренчил пред себе си, а очите му не трепваха. Накрая Макс Хаузър се появи в залата, а аз се огледах притеснено, очаквайки да зърна Рита Едингтън. Но Рита не дойде. При нас влезе единствено Хаузър, който сложи куфарчето си на масата. Изглеждаше уморен и самотен. Очевидно щеше да води делото без чужда помощ.

Приставът отвори вратата и обяви, че съдията иска да ни види в своя кабинет. За разлика от залата тук имаше прозорци – тесни, вертикални късове стъкло. През тях не се виждаше добре, но поне пропускаха някаква светлина. Помещението беше огромно, почти колкото съдебната зала.

– Е, господа, трябва ли да разрешим някакви въпроси, преди да преминем към избора на съдебни заседатели? – поинтересува се Елдън Фелпс.

– Аз имам един въпрос – отвърна Хаузър.

– Седнете. Седнете. – Съдията помаха с ръка и ние заехме места пред него. – Кажете, мистър Хаузър.

– Става дума за избора на заседателите, ваша светлост. Обвинението държи вие да го проведете и да задавате въпросите.

– Да – потвърди съдията. – Точно това възнамерявам да направя. – Отговорът дойде толкова бързо, че изненада и самия Хаузър, който бе на път да обоснове молбата си.

– Моля? – извика Морган.

– Да. Аз ще задавам въпросите на заседателите, мистър Морган.

– Но това е нередно, господин съдия.

– Аз съм човекът, който определя кое е редно в моята съдебна зала, мистър Морган.

– Ваша светлост, тази практика не е често срещана. Не и в такава инстанция. Подобна е процедурата във федералния съд, но не и тук.

– Така стоят нещата в моя съд, мистър Морган. Имам опит с хитри адвокати, които се опитват да повлияят на заседателите още преди да са държали встъпителната си реч. Няма да позволя това да се случи в моя съд.

Морган побесня.

– Моля, повикайте съдебния секретар.

– Добре, мистър Морган. Ваше право е да запишете разговора ни в протокола – заяви съдията.

В стаята влезе съдебният секретар и Морган му продиктува дългото си възражение.

– Нямам какво да допълня – каза той накрая.

Съдията се обърна към него с неочаквано приятелски тон.

– Мистър Морган – започна той, – съзнавам, че не сте длъжен да ми отговаряте, но се чудех дали можете да ме уведомите по какъв начин смятате да изградите защитата си.

Морган го погледна смутено, извърна се към Хаузър и после пак към съдията.

– Първо, ако позволите, бих искал да чуя как той ще докаже, че клиентката ми е виновна.

Морган посочи Макс Хаузър.

– Мистър Морган – намеси се съдията, – вие вече сте доказали, че клиентката ви е виновна.

Морган впи пръсти в бедрата си. Челюстта му се раздвижи.

– Не и в настоящото дело, ваша светлост. Не и в настоящото дело.

– Не възникват ли въпроси доколко участието ви в това дело е уместно, мистър Морган?

– Преценихме, че не съществуват такива.

– Е, виждам, че никоя от страните не е подала молба за отстраняването ви, а съм далеч от мисълта да поставя под съмнение преценката на престижна адвокатска фирма като вашата. Да продължим ли? – Елдън Фелпс стана и се пресегна към тогата си. Всички се изправихме. Съдията ни погледна. – Но аз имам проблем с това, мистър Морган. Аз имам проблем.

– Бих искал да повдигна един въпрос от името на защитата – обяви Морган.

Съдията, облякъл единия ръкав на тогата си, извърна глава.

– Моля ви – продължи Морган – да инструктирате мистър Хаузър да не представя доказателства от предишното дело или да споменава за него по време на встъпителната си реч. Искам също така да разпитате насаме всеки потенциален съдебен заседател и да се уверите, че той не е запознат с предишното дело. Насаме, ваша светлост. Както вече сте разбрали, ние сме на мнение, че никой не е в състояние да отсъди справедливо, ако познава първия процес или неговия краен изход.

– Да – потвърди Елдън Фелпс, а едната му ръка все още беше пъхната наполовина в тогата, – спомням си, че подадохте такава молба. Но се съмнявам, че един съдебен заседател не може да бъде справедлив само защото е запознат с този случай.

– Е, случаят определено е повлиял на вас, господин съдия.

Елдън Фелпс почервеня и седна изключително бавно. Преди да успее да оправи тогата си, Морган зашепна толкова тихо, че нямаше вероятност съдията да го чуе.

– Мислиш ли, че имаме основателна причина да подадем искане за отвод на този кучи син?

– Не знам – промълвих. – Но той направо ме плаши.

Отначало съдията не успя да намери подходящите думи.

Накрая той заговори много бавно:

– Сега слушайте, мистър…

Изведнъж Морган се извъртя настрани.

– Макс, мисля, че ти си на ред. Като че ли всичко опира до това колко грешки си готов да допуснеш.

– Слушайте! – извика Елдън Фелпс.

– Още не сме чули становището на обвинението по този въпрос, ваша светлост – каза Морган.

Съдията запелтечи и се обърна към Хаузър.

– Какво смятате, мистър Хаузър?

Хаузър помисли дълго, преди да отговори.

– Има нещо вярно в думите на мистър Морган, господин съдия – отстъпи той накрая.

С неговото съгласие бе дадено началото на процедурата, която направо взриви канцеларията, където непрекъснато постъпваха молби все повече и повече граждани да се явят в кабинета на Елдън Фелпс. Там, един по един, те споделяха с нас до каква степен победата на защитата по делото срещу Рита Едингтън, отразена от всички медии, бе повлияла на независимата им преценка.

Не беше никак приятно – Елдън Фелпс не позволи на никого освен него да задава въпроси. Прекарахме цели два дни на столовете си, пържейки се на бавен огън, докато най-накрая той успя да подбере дванайсет човека, които или бяха напълно неграмотни, или съвсем отскоро живееха в щата Аризона, щом не знаеха какво се бе случило. Когато подборът приключи, в ложата заеха места шест мъже и шест жени, които вдигнаха ръце и се заклеха да изпълняват задълженията си. Като погледна назад, осъзнавам, че не помня имената на тези хора. Все още мога да назова заседателите от делото на Рита – Гай Бъкли, Антъни Савока, който носеше обувки с дебели подметки, мисис Мендоса и всички останали. Не помня обаче нищо за дванайсетте човека, останали след подбора на съдебните заседатели от Елдън Фелпс. Не. Помня единствено, че всички те бяха достойни мъже и жени, очевидно взели на сериозно желанието си да сторят правилното нещо.

Когато Макс Хаузър се изправи, за да произнесе встъпителната си реч, аз седях на ръба на стола, очаквайки да чуя обещанието му пред съдебните заседатели, че ще призове Рита. Той не го даде. Вместо това представи снизходително краткото обобщение на онова, което според него се бе случило.

– Ще докажем отвъд всякакво съмнение, че обвиняемата е убила баща си – съобщи той накрая. – Освен това ще докажем, че тя го е убила баща си предумишлено, съзнателно и злонамерено.

С други думи, дами и господа, ще докажем, че подсъдимата е извършила убийство първа степен.

По-късно, в първия ден от процеса, обядвахме в Томс Тавърн. Поръчах си порция боб, а Морган разбъркваше с лъжица телешката си супа.

– Той не е открил Рита – каза Морган, докато разсеяно си играеше с храната. – Видя ли как се гърчеше? Заклевам се, че не я е открил. А знае много добре, че няма да успее да убеди заседателите. – За пръв път от няколко седмици забелязах в него искрица ентусиазъм.

– Слушай, Дан – подхвърлих. – Направих списък с всички неща, за които се сетихме с Франк Менендес. Предположих, че ще е добре да ги прегледаш, за да се подготвиш за кръстосания разпит на Рита. Само в случай че се появи. Мисля, че ако просто я попиташ дали Джоана Барнс я е посетила в затвора на въпросната дата, тя ще разбере, че сме я разкрили, и ще напълни гащите пред съдебните заседатели. А те ще усетят, че лъже.

– Тя няма да се яви.

– Но ако все пак го направи? Не искаш ли да се подготвиш?

– Може би по-късно – отвърна той.

Върнахме се в съдебната палата.

– Можете да повикате първия си свидетел, мистър Хаузър – обяви Елдън Фелпс.

– Обвинението призовава доктор Робърт Уолас, ваша светлост.

Морган въздъхна и се отпусна на стола. Въпреки че се оказа прав що се отнася до явяването на Рита, Морган беше толкова нервен, колкото и аз самият при мисълта, че тя може да влезе в залата. Разпитът на окръжния съдебен лекар не представляваше заплаха за нас. Той се яви единствено за да потвърди, че Травис е мъртъв. Показанията му не предизвикаха спор. Морган и аз се отпуснахме.

Следващият свидетел беше експертът по балистика. По средата на неговите показания вратата зад мен се отвори и аз инстинктивно се обърнах. Възрастна бездомница седна шумно на една пейка до красива телевизионна репортерка. Експертът говори безкрайно и все още не бе слязъл от свидетелското място, когато прекъснахме заседанието за обедната почивка.

Хуан Менчака седеше в коридора.

– Ти пак ще го разпиташ – нареди ми Морган.

Приближих се до Хуан.

– Хуан – попитах, – спомняш ли си, че на първото дело ти не беше сигурен дали Рита е стреляла с оръжието?

– Да.

– Ще кажеш същото за Миранда, нали?

– Да – обеща Хуан.

Обиколих целия пети етаж и се върнах при Морган, който седеше прегърбен на една бетонна пейка, опрял лакти на коленете си и с цигара в ръка.

– Видя ли Рита?

– Със сигурност не е на този етаж – отвърнах. – Проверих навсякъде, дори в женската тоалетна.

– Трябва да внимаваш. Понякога там има съдебни заседатели.

В съдебната зала Хаузър прекара още половин час в обсъждане на балистични въпроси – ъгъла, под който бяха влезли куршумите, позата на жертвата, разстоянието до извършителя. Започнах да се чудя дали той не си е съчинил нова теория, нещо, което според съдебната експертиза да доказва, че Миранда е стреляла с оръжието. Надрасках съмненията си на една бележка и я подадох на Морган, а той ми я върна с отговора: „Печели време. Все още се опитват да намерят Рита. Затова няма никой с него на масата на обвинението. Всички са се впуснали да я търсят.“ Изведнъж той придърпа към себе си жълтия бележник и прибави: „Той знае, че здравата го е загазил.“

Вратата на съдебната зала изскърца. Обърнах се. Беше Хуан Менчака. Хаузър го призова да заеме свидетелското място и след четирийсет и пет минутен директен разпит аз зададох единствения си въпрос.

– Мистър Менчака, от онова, което сте видели – казах, без гласът ми да трепне, – не можете да кажете дали Миранда Едингтън или майка ѝ е стреляла с оръжието, нали?

– Точно така – отвърна Хуан просто и кратко.

– Благодаря, мистър Менчака.

Отправих се към мястото си. Тъкмо щях да седна, Хуан добави още нещо.

– Ако някой го е убил, то е била Рита.

Вдигнах очи. Бях по-изненадан, отколкото при спонтанната му подкрепа в защита на Рита. Не вярвах на ушите си. Нито пък и самият Макс Хаузър, който седеше като прикован на стола си.

– Рита го е направила – натърти Хуан.

Хаузър се съвзе и скочи на крака.

– Възразявам! – избухна той.

– Приема се!

Хуан обаче продължи.

– Това са глупости! Миранда не е убивала никого.

– Сър! – изкрещя Елдън Фелпс. – Съдът прие възражението на обвинението! Замълчете!

– Но това е смешно. Направо…

– Мистър! – извика Елдън Фелпс и го посочи с пръст.

Но Хуан не спря. Той продължи да говори за абсурдността на процеса, а заседателите и аз го гледахме недоумяващо. Усетих как Морган застава зад мен. Той ме побутна внимателно, за да седна. После зае мястото си и ми сигнализира с ръка да не се намесвам в спора. Кимнах, а той ми намигна. Двамата вперихме поглед в Хуан, който се мяташе като едра риба, а Елдън Фелпс приличаше на рибар с прекалено малка въдица. Докато Хуан се бореше със съдията, осъзнах, че той се опитва да се поправи заради това, че бе преиначил истината по време на първото дело. Преиначаването беше незначително, но и двамата го бяхме усетили, а сега той се чувстваше виновен.

Погледнах към Морган. Бе свел глава. Не проявяваше ли внезапно и дълбоко разбиране към Хуан? Споделено чувство на вина, че си бе играл безразсъдно с истината, а оттам и с живота на Миранда? Морган се извърна към заседателите и видя, че никой не гледа към него. И се усмихна.

– Несправедливо е! – крещеше Хуан.

– Подновявам възражението си! – извика Хаузър.

– Има ли причина да задържим свидетеля? – попита съдията.

– Не, ваша светлост.

– Сър, вие сте свободен.

Хуан забеляза, че приставът се приближава към него, и сам слезе от свидетелското място.

– Ще продължим заседанието утре сутринта в девет часа – обяви Фелпс. – Съдебните заседатели са свободни дотогава. Дами и господа, помнете инструкциите на съда. Нямате право да говорите с никого за процеса. Забранено ви е да четете вестници, да гледате или слушате новини по телевизията и радиото. Моля двете страни по делото да останат в залата. Искам да обсъдим някои въпроси. – Съдията ме изгледа студено, докато изричаше последната си заповед.

Заседателите напуснаха залата, а аз се подготвих за предстоящото порицание.

– Мистър Маккензи.

– Да, ваша светлост.

– Не съм напълно сигурен какво се случи току-що. Не знам как стана. Но не бива да се случва никога повече.

– Съжалявам, господин съдия.

– В бъдеще… – Той замлъкна и ме посочи с пръст. Вените на врата му пулсираха. – В бъдеще подготвяйте свидетелите си така, че да не се стига до такива абсурдни ситуации в съда. Ако подобно нещо се случи отново, няма да се поколебая да ви изправя пред съвета на Адвокатската колегия. Не си позволявайте повече грешки, сър.

Изчервих се, усещайки интензивното присъствие на журналистите и телевизионните репортери зад себе си. Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми и то стана яркочервено като на съдията. Исках да се извиня повторно и да обясня, че не съм очаквал, че ще се стигне дотук. Щях да обещая, че няма да допусна подобно нещо друг път. Преди обаче да успея да изрека каквото и да било, Дан Морган изрева:

– Ооо!

Той бавно се изправи и аз бях сигурен, че всички очи в залата са приковани в него.

– Ако съдът позволи – каза той, – бих искал да напомня на негова светлост, че мистър Менчака не е свидетел на мистър Маккензи.

Лицето на съдията почервеня още повече, а Морган продължи:

– Мистър Маккензи зададе един съвсем безобиден въпрос по време на кръстосания разпит. Негова светлост вероятно си спомня, че именно мистър Хаузър прекара повече от час в задаване на мъчителни и подробни въпроси, отнасящи се до събития, които в по-голямата си част не ни казват нищо. Смятам, че щом мистър Хаузър е подготвил своя свидетел да ни отегчава толкова успешно и дълго, мистър Хаузър следва да бъде помолен да инструктира свидетелите си да не ни занимават със своите хипотези за случилото се, ако, разбира се, подобна забележка не е в тежест на съда.

Морган обърна гръб на съдията и погледна към пейките зад себе си. Един репортер от „Аризона Рипъблик“ му се усмихна, а Морган му намигна. Забелязах как и без това поруменялото лице на Макс Хаузър се изчервява още повече. Тогава видях, че съдията е напуснал залата.

Морган тъкмо бе прибрал документите в куфарчето си, когато Макс Хаузър се приближи до него.

– Проклето копеле – изсъска той.

Морган се наведе, извади от чорапа си пакет цигари и сложи една в устата си. Направих няколко крачки, за да застана между тях, но когато наближих, Морган намести цигарата, запали я и остави едрия мъж в гъст облак дим.

На тротоара отвън Морган промърмори нещо. Единствената дума, която успях да доловя, беше „задник“.

– Вероятно просто е изнервен – предположих. – Едва ли щеше да те обиди така, ако наистина беше сигурен в победата си.

– Нямах предвид Хаузър – отвърна Морган. – Мислех си за гадния съдия.