Без свидетели

34

Натоварих обувките и сака в багажника на мустанга, свалих гюрука, нагласих ските и щеките между седалките и се отправих на север. Като стигнах Флагстаф и боровите гори, стана студено и аз спрях, за да облека кожуха, който си бях купил в Хонконг. Продължих да карам през индианската провинция, а радиаторът сгряваше краката ми. Избрах стария път през моста „Навахо“ към езерото Джейкъб и Фредония. Спрях на моста и хвърлих камък във водата. Броих до петнайсет (винаги отнемаше толкова време), преди да видя как той потъва в река Колорадо. Като стигнах Канаб, стана толкова студено, че се наложи отново да сложа гюрука. Продължих през мормонските градчета с червени тухлени къщи, които изглеждаха като дома на баба ми. Беше нощ, когато стигнах в Солт Лейк Вали, а като подминах затвора, започна да вали сняг.

Завих на изток и при устието на каньона Литъл Котънуд снегът падаше на огромни парцали от черното небе. Нямаше вятър. Спрях и сложих вериги на гумите. Когато се изправих, протегнах ръка и се загледах в снежинките, които започнаха да се трупат върху нея. Единственият звук идваше от клокочещата рекичка, която още не бе замръзнала. Духнах леките снежинки от дланта си и продължих пътя си през каньона.

Валя цели седем дни, в които не излезе вятър. Прекарах ги в каране на ски в дълбок, пръхкав сняг, който хвърчеше около раменете ми. Нито веднъж не се наложи да спрат съоръженията. Всяка сутрин се събуждах от звука на сто и пет милиметрови безоткатни пушки, които за щастие не успяха да предизвикат лавина.

Настаних се в хотел „Ръслър“, където бях помощник-управител преди пет години. Там срещнах момиче на име Джейн Бартоломю, което работеше като рецепционистка. Преди да дойде тук, била състезателка по ски в младежкия национален отбор. Определено умееше да кара в дълбок сняг. Веднага я харесах – приличаше много на Джоана Барнс. Беше висока, с розов тен и лунички. Прибираше косата си в тежка плитка, която се полюшваше на гърба ѝ, докато се спускаше по склоновете. Всеки ден наблюдавах как косата на Джейн се поклаща наляво-надясно, докато я следвах по пистите с имена като „Мерникът“, „Каменотрошачката“ и „Конекрадецът“.

Един път след вечеря Джейн и аз отидохме до хотел „Алта“. Снегът бе толкова студен, че скърцаше под краката ни. Тя ме хвана под ръка и се сгуши в мен, докато слизахме по заснежените стълби на хотела. Влязохме в бар „Зицмарк“ и седнахме до прозореца близо до камината. За пръв път тази седмица облаците се разсеяха и луната огря планината. Облегнах се на стола и погледнах нагоре към голите склонове.

– Добре ли си? – попита Джейн.

– Изморен съм. Ти ме изтощи.

– А може би си прекарал твърде много време в офиса – отвърна тя.

– Работих по едно съдебно дело – обясних. – Много важно дело. – Бях на път да ѝ разкажа за Дан Морган и Рита Едингтън, както и за пътуването ми до Сан Франциско, където открих свидетелката, която приличаше на нея и ни помогна да спечелим. Но в следващия миг забелязах, че Джейн Бартоломю изобщо не ме слуша – тя гледаше към бара. Там стоеше едър ски учител, който пиеше текила и говореше с австралийски акцент.

На следващата сутрин тръгнах обратно към Финикс.