Четвъртата картина

10.

— Съпругът на Кати Фар се обадил в отдел „Изчезнали лица“ в Шерифската служба. Няма да повярваш какво е казал.

Болдуин говореше тихо и Ярдли грабна химикалка и купчина листове от края на бюрото си. Тя чуваше трафика като движение по магистралата.

— Не бил виждал четиринайсетгодишната си дъщеря от предишния ден. Хармъни Фар. Не отговаряла на мобилния си телефон. Никога не била бягала от дома си и това определено не било типично за нея.

Сърцето на Ярдли започна да бие по-бързо.

— Идвам с теб.

— Не мисля, че идеята е добра, Джес. Не точно сега. Ами ако този тип е убил жена си, а сега и дъщеря си? Ако той си помисли, че не вярвам на историята му, нещата може да се объркат.

— Това е малко вероятно, като се има предвид, че има втора жертва, и…

— Категорично не. Непреклонен съм.

Ярдли въздъхна.

— По всяка вероятност момичето е в шок заради смъртта на майка си, затова е решило да избяга.

— Възможно е. Но по-добре да внимаваме, отколкото после да съжаляваме.

— Непременно ми се обади, след като говориш с бащата.

Джесика затвори и започна да отваря на екрана на компютъра си досието на Фар. Искаше да прочете какво пише за семейството на Кати — да види дали дъщеря ѝ някога е бягала — когато мобилният ѝ телефон завибрира. Обаждаше се Анджела Ривър. Ярдли ѝ беше дала номера си, в случай че тя се нуждае от нещо. Правеше го с жертвите от всичките си случаи.

— Джесика.

— Хей, аз съм, Анджи. Извинявай, че се обаждам на мобилния ти. Не те безпокоя на работа, нали?

— Съвсем не. Какво има?

— Току-що си спомних нещо… за онзи ден. Сънувах го снощи, но когато се събудих, осъзнах, че не е сън.

— Ще накарам агент Болдуин да…

— Не. Не ме разбирай погрешно, той е изключително учтив, да не споменавам, че е секси, но не се чувствам удобно… Ще ми е по-лесно да го споделя с жена. Мъжете ме смятат за луда. Прекалено емоционална. И това е техният начин да пренебрегват женското мнение.

— Разбирам. — Ярдли огледа кабинета си. Тя събираше папките си и се готвеше да архивира някои и да предаде други на Джакс. Нямаше много място за сядане, а щеше да бъде по-добре да разговарят лично. — Може ли да се срещнем на „Стрип“?

По обед „Стрип“ не беше претъпкан с туристи, но жегата, която се спускаше от въздуха, се удряше в бетона на улиците и се надигаше обратно с удвоена сила. Ярдли имаше чувството, че се пече във фурна.

— Изглеждаш много добре — отбеляза Анджела Ривър, докато чакаха да пресекат на едно кръстовище. — Иска ми се да имах причина да нося костюм.

— Предпочитам клин и тениска като теб, повярвай ми.

— Да, но се обзалагам, че хората те приемат по-сериозно, когато си облечена с костюм. Аз непрекъснато чувам неприлични подмятания, когато съм облечена така.

Джесика се подсмихна и отвърна:

— И аз чувам такива. Не мисля, че начинът, по който се обличаме, има значение за такъв тип мъже.

Двете пресякоха улицата. Пред едно казино стоеше мъж, който се опита да ги убеди да влязат за безплатно питие. Те учтиво отказаха и той тръгна след тях, но после се обърна към друг минувач.

— Обичам това място, защото е толкова светло — каза Ривър. — Родителите ми се преместиха в малък град в Аляска, когато бях на пет. Зимата там продължаваше десет месеца, затова всяко слънчево място с много пясък е рай за мен.

— Кога дойде да живееш тук?

— Когато бях на седемнайсет. Избягах и не погледнах назад. Първо пътувах на автостоп из Канада, а накрая стигнах до Сан Франциско. Заживях в малък апартамент с един поет. Работех на две места като сервитьорка, за да плащам сметките, а той само седеше и пишеше наистина скапани стихове. — Анджела се засмя и накара Джесика да се усмихне, а после добави: — Потърсих в „Гугъл“ бившия ти съпруг. Бил е художник, нали?

Ярдли трябваше да преглътне, защото устата ѝ изведнъж пресъхна. Тя се втренчи в уличната настилка.

— Извинявай — каза Ривър. — Имам голяма уста.

— Не, няма проблем. Аз не съм свикнала да говоря за него. Той беше творец, като твоя поет, но преуспяващ. — Джесика се вгледа в млада двойка, която мина покрай тях, хваната за ръце. И двамата лъхаха на алкохол. — Когато се запознах с него, бях фотограф и той непрекъснато ме насърчаваше да снимам. Казваше да не работя друго, защото изкуството трябва да те погълне изцяло, за да бъде истинско. Че трябва да му се принесеш в жертва, ако искаш да си уникален.

— Еха! Звучи много дълбокомислено.

Ярдли кимна. Двете спряха на кръстовище близо до „Двореца Цезар“. Над тях се разнасяше хладната мъгла от фонтана.

— Той разбираше хората и мотивите им по начин, на който може да завидят и най-добрите психолози, които познавам. Затова е толкова ужасяващ. Еди знае точно какви сме и заради това можеше да бъде какъвто поиска, но избра да стане убиец. Не е имал нещастно детство, нито са го малтретирали, нито пък страда от психично заболяване. Доброволно е избрал да стане чудовище.

— Наистина ли го вярваш? Че сам го е избрал? Не мислиш ли, че се раждаме такива, каквито сме? Може би вселената ни прави такива, каквито иска да бъдем.

Ярдли поклати глава.

— Еди убиваше, защото това му доставяше удоволствие, не защото го е принудила вселената. — Тя погледна статуята на Октавиан Август и добави: — Предпочитам да говорим за нещо друго, ако не възразяваш.

— Мила, не исках да любопитствам. Наистина. Съжалявам.

— Няма проблем. Само… Някои дни са по-неподходящи от други да говоря за това.

— Е, тогава да сменим темата. Ти каза, че имаш деца, нали?

— Една дъщеря. На седемнайсет години.

— Що за човек е тя?

— В момента учи за докторска степен в Университета на Лас Вегас. Тя е направо гениална. Високофункционален вундеркинд, както ги наричат. — Джесика се усмихна. — Според мен дъщеря ми смята, че работата ѝ е да се грижи за мен.

Анджела се умълча и наведе глава.

— Не съм сигурна дали ще имам деца. — Тя погледна група млади мъже, които се возеха в кадилак и крещяха на минувачите. — Искаш ли да ти кажа какво сънувах?

— Ако си готова да говориш за това.

Ривър кимна.

— Беше кошмар. Когато се събудих, нощницата ми беше залепнала за мен. Мокра от пот. Никога не ми се беше случвало.

— Какво сънува?

— Когато излизах на паркинга в търговския център, беше десет вечерта. Беше тъмно, но бях паркирала до една от лампите. Стигнах до колата и отключих вратата. После почувствах странна болка отзад на главата и всичко се завъртя неконтролируемо пред очите ми. Свестих се върху една маса с бинтовано лице. Мислех си за онази секунда точно преди да почувствам болката и го видях ясно в съня си.

— Какво видя?

— Погледнах в стъклото на колата, докато се канех да се кача… и видях нечие отражение зад мен.

Стомахът на Ярдли се сви на топка, но тя не каза нищо и остана външно спокойна.

— Видя ли лицето му?

Ривър поклати глава.

— Не. Стана много бързо. Зърнах го само за миг. Когато се събудих, помислих, че съм сънувала кошмар, но той беше твърде реален. Знам, че беше нападателят ми.

— Как беше облечен?

— Не знам. Мисля, че с нещо черно, но го зърнах само от гърдите нагоре.

— Забеляза ли цвета на кожата му? Или расата му?

— Не. Видях, че ръката му се движи, и това беше всичко. Не видях нищо, което може да ми помогне да го опиша. — Ривър се замисли за миг. — На паркинга имаше и други хора. Той се приближи до мен, без дори да ги погледне. Избра ме. — Ръцете ѝ започнаха да треперят. — Мамка му! — каза тя и ги скръсти на гърдите си.

— Всичко е наред, Анджи.

Анджела поклати глава.

— Аз уча учениците си на душевен мир и хармония и как да използват енергията на вселената, за да се лекуват, а не мога да говоря за това, без да се разтреперя.

— Не зависи от теб. Това е реакция на мозъка. Твоят мозък все още преработва травмата и онова, което преживяваш, е напълно нормално.

— Не го чувствам нормално. — Анджела изпусна шумно дъха си. — Ами ако той ме е наблюдавал преди това? Това означава, че знае коя съм и вероятно къде живея и какво работя. Ще ме нападне пак, нали?

Джесика не отговори веднага.

— Не знам. Но говорих с Шерифската служба и днес ще ти изпратят охрана. Нямали достатъчно хора и едва сега намерили някого. Затова ще имаш денонощна охрана.

— Но ти как мислиш? Ще се опита ли да ме нападне отново?

Ярдли облиза сухите си устни.

— В много случаи като този, по които съм работила… не. Неизвестният извършител не се завръща. Твърде рисковано е. Но има един тип престъпници, които… са откъснати от реалността, така да се каже. Понякога не знаят какво правят, дори не съзнават, че го правят. Този тип престъпници понякога се връщат за… — Ярдли щеше да каже „жертвите“, но размисли. — За свидетели, оцелели при нападението им.

— Моят нападател такъв тип ли е?

— Не знам. Понякога ми се струва методичен, а в следващия миг — напълно дезорганизиран и извън контрол. Не знам, Анджи.

Ривър кимна.

— Какво ще направиш, ако го намериш?

— Аз почти не участвам в разследването. Главната ми задача е да се погрижа всичко да мине гладко, за да може да бъде съден, когато го заловим. Може да се каже, че работата ми започва чак след ареста.

Анджела се усмихна.

— Няма как работата ти да започва след ареста. Тя започна в момента, когато ти прояви загриженост към мен. — Ривър се вгледа в преминаващите коли. — Какво да направя, ако се върне за мен? Как да се защитя от такъв човек?

Ярдли можеше да ѝ каже да си вземе пистолет и куче, и алармена система или че известно време ще има охрана и всичко ще бъда наред, но това не беше вярно. Истината беше, че ако някой наистина иска да нарани друг човек и не му пука за последиците, то никой не може да го спре.

— Не можеш — отговори тя. — Единственият начин да му попречиш, е да го заловиш или да го убиеш.