Четвъртата картина

17.

Тръгнаха към Лас Вегас чак привечер. Този път караше Болдуин. Уилсън им беше казал, че ще трябва да вземе архивираните доклади от един склад в жилищната част на градчето и че ще накара секретарката си да ги сканира и да им изпрати по електронната поща всичко, което имат за Тъкър Фар.

— Прекалено лесно е — отбеляза Ярдли. — Тъкър съвсем случайно има две обвинения за отвличане на момичета на годините на Хармъни?

— Може би се опитва да спре и иска да ни улесни. Виждал съм това и преди.

Болдуин си спомни един случай отпреди години за млад баща, прогимназиален учител. Той отвличаше малки момчета и ги удушаваше в мазето си. Оставяше малки предмети или бележки близо до телата и ги покриваше, сякаш се срамуваше. Единият предмет — малък войник — беше ръчно изработен в местния магазин за играчки. Удушвачът подписваше бележките с истинските си инициали. След ареста каза, че искал да спре, но не можел, и се надявал да го заловят.

Не можа да каже защо просто не е отишъл в някой полицейски участък и не се е предал. Каза само, че нещо тъмно и грозно у него не му позволявало да го направи. Най-доброто, което могъл да стори, било да остави инициалите си.

— Ако е Тъкър, тогава каква е ролята на картините? Те нямат нищо общо с млади момичета. — Ярдли поклати глава. — Който и да е, той си играе с нас, и ние нямаме друг избор освен да играем по свирката му. Знае, че трябва да проследим всяка улика за всеки случай. Той си играе с нас, Кейсън. Боя се, че ще направи нещо ужасно с третата жертва. Праща ни за зелен хайвер, докато не приключи.

— И аз имам такова чувство, но ти си права — трябва да проследим всяка улика. Ще видя дали ще мога да взема още някого от полицията или Шерифската служба да помогне с Тъкър, а ние да се съсредоточим върху жертвите. Той ги е избрал умишлено и ако разберем каква е връзката между двете жени, ще го хванем.

— Двете?

— Мисля, че все още не можем да определим официално Хармъни като жертва на Палача. Тъкър каза, че тя не говорела за смъртта на майка си, нито показвала, че това я вълнува особено. На мен обаче ми се струва, че реакцията ѝ е съвсем истинска, нормална след травма. Може би нещо я кара да мисли, че ще е по-добре, ако се махне. Продължавам да мисля, че може да е избягала.

— И двамата знаем, че не се е случило това. Не и след като намерихме телефона и колието ѝ. А липсата на някаква реакция може да означава и липса на съчувствие. Майка ѝ е позволявала да я малтретират години наред. Хармъни може да таи много гняв срещу нея, който ѝ пречи да страда заради смъртта ѝ.

— Може би, но трябва да работим по всички предположения, докато не разберем със сигурност.

— Искаш да кажеш, докато не я намерим да виси от тавана.

Двамата замълчаха. Спряха на червен светофар и Болдуин се прокашля.

— В момента най-полезна информация можем да получим от Анджела Ривър. Ще стане по-бързо, ако някой, на когото тя има доверие, се опита да разбере дали не сме пропуснали нещо.

Ярдли кимна.

— Ще говоря с нея.

Болдуин я остави и ѝ каза, че ще ѝ изпрати по имейла докладите за отвличанията на Тъкър и ще я държи в течение.

— Ще трябва да ги изпратя и на Джакс — добави той.

— Знам. Няма проблем.

— Ще се обадя, ако има нещо друго.

Тара лежеше на дивана и гледаше телевизия, когато Джесика се прибра у дома. Беше по къси панталонки и тениска и не вдигна глава, когато каза:

— Приготвих вечеря. Във фурната е.

— Приготвила си вечеря?

— Помислих си, че ще бъде хубаво.

Джесика отиде при нея и я целуна по косата.

— Оценявам го, миличка. Но тази вечер ще излизаме.

— Така ли? Къде?

— На гости у Анджи.

Тара се протегна и угаси телевизора, а Джесика отиде в стаята си да се преоблече. Обу си дънки и си облече блуза и седна на леглото, за да вдигне циповете на ботушите си, когато влезе Тара. Тя седна до майка си и започна да прехвърля дистанционното управление в ръцете си.

— Какво има? — попита Джесика.

— Защо питаш?

— Не само ти можеш да четеш мислите ми, госпожичке. Какво не е наред?

— Тревожа се за Анджи.

— Защо?

Тара повдигна рамене.

— Прочетох статията в „Сън“. Странно е, че тя е оцеляла, нали? Защо Палача не е проверил пулса ѝ и не се е уверил, че е мъртва? Сякаш е нарочно.

— Сякаш е нарочно? — ухили се Джесика. — Мисля, че гледаш твърде много „От местопрестъплението“.

Тара наклони глава настрана, сякаш мислеше как да изрази с думи какво мисли.

— Видя татуировката на лявото ѝ рамо, нали? Тя какво ти каза, че означава?

— Каза, че е руна, която означава нещо от сорта „някой, който сам кове съдбата си“.

— Познах руната и затова я проучих. Това не е буквалният превод. Буквалният превод е „някой, който се бори със съдбата“. Защо това е толкова важно за нея, че да си го татуира?

— Може би Дестини2 е името на момиче, което е мразила в гимназията.

— Говоря сериозно, мамо!

Джесика вдигна циповете на ботушите си и се обърна с лице към дъщеря си.

— Аз също. Много съм ти благодарна, че винаги се грижиш за мен, миличка, но мога и сама да се пазя. От теб искам само едно: да развиеш пълния си потенциал. Затова положих толкова много усилия, Тара. Работех на две места и учех, без да спя. Гладувах и носех окъсани дрехи втора употреба. Направих всичко това, за да имаш най-добрия шанс да успееш в живота. Ако наистина искаш да ми помогнеш, бъди щастлива и постигни всичко, което знам, че можеш.

Тара кимна, сякаш вече знаеше всичко това.

— Никога не сме говорили какво стана с Уесли.

Джесика се втренчи в дъщеря си. Във волевите черти на лицето ѝ, които криеха проницателна интелигентност, но и парализираща несигурност. Тя все още не знаеше коя е, нито беше намерила своето място в света, и с бясна скорост летеше към съзряването. Нямаше друг избор — баща ѝ беше чудовище, а майка ѝ се беше заблудила дотолкова, че да допусне в живота им неговия имитатор.

— Не е необходимо да говорим за това. Стореното — сторено. Няма смисъл да го обсъждаме отново. Но, Тара… никога повече не го прави. Не искам да знаеш нищо за случаите, по които работя, затова престани да четеш статиите за тях. Съсредоточи се върху ученето и работата си.

Тара хвърли дистанционното на леглото зад гърба си.

— Знам. Но… аз си имам само теб.

Каза го с такава тъга, която прониза Джесика. Тя протегна ръце към дъщеря си, но Тара вече беше станала и излизаше от стаята.

Къщата се намираше в центъра на града, недалеч от Лас Вегас Стрип. Беше на два етажа и имаше голяма морава и алея за коли във формата на конска подкова. Един мерцедес беше паркиран отпред.

— Хубава е — отбеляза Тара, докато вървяха към входната врата. — Ако ще се сприятеляваш с някого, увери се най-напред, че е богат, нали?

Стигнаха до вратата и Джесика предупреди Тара:

— Моля те, дръж се прилично, госпожичке.

— Какво, ти да не мислиш, че ще се напия и ще набия някого?

— Понякога се забавляваш, като си играеш с хората. Вселената не ти е дала тази интелигентност, за да си играеш с другите. Затова, моля те, не тук.

— Вселената? Еха, ти наистина прекарваш много време с Анджи, нали?

— Само се дръж добре. Моля те.

Джесика натисна звънеца на вратата. Отвори мъж с бяла риза. Слаб и с къдрава кестенява коса, той приличаше на политик консерватор. Изобщо не отговаряше на представата на Ярдли за приятеля на Анджела.

— Ти сигурно си Джесика — каза той и протегна ръка. — И Тара, нали?

— Да — отвърна тя с най-добрата си престорена усмивка.

— Майкъл Закари. Много ми е приятно да се запознаем. Влезте.

Вътре къщата беше хубава както отвън. Голямо преддверие, вито стълбище, което водеше към втория етаж, и картини на южноазиатски художници. На бяла колона до вратата имаше статуя на Буда, а на отсрещната страна — друг Буда, направен от мед.

Анджела Ривър излезе от кухнята и извика:

— Хей! — Тя прегърна първо Джесика, а после и Тара. — Много се радвам, че дойдохте.

— Къщата ти е много хубава, Анджи — каза Джесика.

— Всъщност е на Майкъл, но това са подробности.

— Това място е направо трепач — каза Тара и стрелна очи към майка си, която я погледна гневно и неодобрително. — Искам да кажа, че имате прекрасен дом. И чудесна кола. И картините много ми харесват. Всъщност всичко ми харесва. Страхотно е.

— Много си мила. Е, елате да ви покажа къщата.

Анджела ги поведе, а Майкъл се извини, че трябва да навакса с някаква писмена работа в кабинета си. Отидоха в огромната спалня. Леглото можеше да побере осем души и беше заковано за стената — сякаш се рееше във въздуха. Дрешникът беше с размера на малък апартамент, банята беше също толкова голяма. Тоалетната чиния и бидето бяха от светлосин мрамор.

— Две тоалетни чинии? — учуди се Тара.

— Това е биде. Не си ли виждала такова нещо?

— Дори не съм го чувала.

Анджела натисна ръчката и водата заклокочи нагоре в поток.

— О, гениално е! — възкликна Тара.

Трите отидоха до басейна в задния двор. Голям бял правоъгълник с тъмносини плочки и осветление на стените. Водата се диплеше на вълнички и красиво отразяваше светлината под всички ъгли. До стъпалата на басейна откъм плиткия край стояха две статуи.

— Обожавам този басейн! — възкликна Тара.

— Рядко го използваме. Махам покривалото само за да се охлади. Идвай, когато искаш.

— Наистина ли?

— Разбира се. Доведи и приятелки.

— Не трябва да го правиш, Анджи — каза Джесика.

— Знам, но искам. Ще бъде хубаво наоколо да тичат хлапета. — Анджела се прокашля и погледна към къщата. — Вечерята скоро ще е готова. Надявам се, че сте гладни.

Вечерята беше приятна, изпълнена с истории за пътуванията на Анджела по целия свят — за срещи с местни племена в джунглата на Амазонка, сърфиране в крайбрежни води, пълни с големи бели акули в Южна Африка, пушене на марихуана в Амстердам заедно с полицаи в един парк. Всички неща, които Джесика мислеше, че звучат… вълшебно.

Освен това тя научи, че Анджела и Майкъл са говорили за брак и са се разбрали да вземат фамилията на Анджела, а не Закари. Защото, както обясни Анджела, да бъдела проклета, ако позволяла патриархалните порядки да определят името ѝ.

В десет часа Джесика им пожела лека нощ. Анджела я прегърна и каза, че на сутринта ще ѝ пише. Тя прегърна и Тара и повтори, че може да дойде по всяко време с приятелките си да се къпят в басейна.

Майкъл се ръкува с тях и после отново изчезна някъде в къщата. По време на вечерята той, изглежда, се чувстваше неудобно. Джесика забеляза у него някои признаци на обсесивно поведение. Храната му беше подредена симетрично в чинията, салфетката му беше сгъната прецизно под прави ъгли и вилицата му беше винаги вдясно, а ножът — вляво. Джесика се запита дали това има нещо общо с неудобството му заради случилото се с Анджела, за което тя спомена.

Стигнаха до дома си, Джесика паркира колата пред къщата и каза:

— Трябва да се срещна с един човек за малко. Включи алармата веднага щом влезеш.

— Ще отида да спя у Стейси, ако не възразяваш. Пък и къщата ѝ е по-близо до лабораторията.

— Добре. Само се погрижи да…

— Да ти се обадя, ако отида другаде. Да, знам си домашното, Ил Дуче.

— Тара, не е смешно.

Тара се усмихна и слезе от колата. Джесика остана да гледа след дъщеря си, докато тя не влезе в къщата. После се загледа в приложението за алармата на телефона си. Не потегли, докато Тара не включи алармата.

Докато тръгваше, Джесика почувства смазваща тревога. Готвеше се да посети човек, срещата с когото щеше да събуди много спомени, заровени дълбоко в съзнанието ѝ. Не искаше да ги извиква на бял свят. Палача обаче не ѝ оставяше друг избор.