Четвъртата картина

55.

Небето беше тъмносиво. Болдуин се беше изтегнал върху капака на колата си и слушаше птиците в клоните на близките дървета и бръмченето на мухата, която от време на време прелиташе покрай него. Спомняше си един случай отпреди години, когато млада майка беше убита в този парк, докато бутала количката с бебето си. Изглежда, ако си бил в тази професия достатъчно дълго, започваш навсякъде да виждаш призраци.

Детектив Кристън Рийс пристигна няколко минути по-късно със синия си шевролет и слезе от колата. Беше облечена с черен панталон и червена риза. Пистолетът ѝ беше в лъскав кобур под мишницата. Тя облече сакото си и попита:

— Пак ли спиш в работно време?

— Човек трябва да спи, когато може. — Болдуин стана и разкърши врата си. — Е, кой е този тип?

— Каза само, че името му е Ленард и има информация за Хармъни Фар. Обадих ти се веднага, след като говорих с него.

— Знам, и съм ти много благодарен. Много ченгета не биха го направили.

— По дяволите, вие мъжете винаги си мерите на кого му е по-голям! Затова трябва само жени да бъдат полицейски шефове и шерифи. Ние искаме само да се свърши работата.

— А кой ще прави кафе и понички, ако вие ръководите?

Тя го перна по рамото.

— Не ме карай да те гръмна в задника.

Болдуин се засмя.

— Липсва ми времето, когато се мотаехме с теб.

— И на мен. Между другото, къде беше, по дяволите?

Двамата тръгнаха през паркинга и навлязоха в една горичка близо до голяма детска площадка. Между дърветата се виеше бетонна пътека.

— Шефът, за когото ти казах. Накара ме да издирвам хора, които издават фалшиви чекове и други такива тъпотии. По дванайсет часа на ден. Това отнема цялото ми време.

— Наистина ли?

— Наистина. Тук съм в извънработно време.

— Мамка му! Е, това е гадно.

Той повдигна рамене.

— Така е. Какво да се прави? И без това може би е време да се захвана с нещо друго. Винаги съм искал да държа бар. Мислиш ли, че ще ме бива в тази работа?

— Мисля, че с тази външност ще изкарваш доста бакшиши.

Болдуин се усмихна самодоволно и пъхна ръце в джобовете си, докато вървяха през парка.

— Не знаеш нищо за този тип, така ли? — попита той.

— Не.

— Изглежда странно, че си хукнала насам, вместо първо да го привикаш за повече информация.

— Нали видя досието по случая? Не разполагаме с нищо. Когато новината за отвличането стигна до медиите, започнаха да ни се обаждат разни откачалки и добри самаряни, но дори те спряха след няколко дни. Вече на никого не му пука. Всяко чудо за три дни. Не е интересна на никого. Тя беше новина за един следобед, сега вече не е. Ако не открия нещо през следващите няколко седмици, случаят ще бъде прехвърлен при отворените и нерешените, и Хармъни Фар ще потъне в забрава, защото никое ченге няма да се разрови отново в случая ѝ.

Болдуин кимна. Протоколът във ФБР беше същият. Щом минеше определено време, случаят се затваряше и повече не мислеха за него. Не го забравяха само семейството и близките.

— Свързах се с един информатор от средите на сексуалните насилници, който ми е давал информация. Споразумяхме се аз да дам показания в негова полза на изслушването за промяна на категорията му, ако той ми намери информация за Хармъни.

— И той откри ли нещо?

— Не. Каза, че търсил навсякъде, но не намерил нищо. Абсолютно нищичко. Само обичайните извратеняци, които пускат отвратителни коментари в тъмната мрежа, но нищо, което хората да не са чули по новините. Похитителят ѝ вероятно не е от тази общност и се укрива добре.

Рийс спря на една поляна. Пред тях бяха тоалетните. Вдясно имаше още една детска площадка, а от другата страна — футболно игрище с пълни размери. Зад тях се намираха павилиони, пейки и маси.

— Ленард каза, че ще се срещнем тук.

Двамата седнаха на пейка близо до детската площадка.

— Понякога не ти ли писват тези гадости? — попита Болдуин.

— Хм. Че на кое ченге не му писват?

— Тогава защо не напуснеш? Имаш и други възможности, нали?

Рийс вдигна рамене.

— Баща ми има успешен бизнес. Продава развлекателни превозни средства като лодки, джетове и атевета. Може да отида да работя за него. Но не се виждам на друга работа. Може би не искам да виждам снимки на изчезнали деца в Инстаграм и да си мисля, че бих могла да направя нещо, но вместо това продавам джетове на богати тъпаци.

Болдуин се засмя.

— Понякога с удоволствие бих вземал по-малка заплата, само за да мога да стоя в магазин и да продавам джетове на богати тъпаци.

— Понякога — отвърна Рийс и го погледна, — но се обзалагам, че не всеки ден. — Тя извади никотинова дъвка от джоба си и я пъхна в устата си. — Защо са ти дали финансови престъпления? Ти си разследващ убийства.

— Шефът ми Дейна Ашли мисли, че това са глупости. Че отдел „Поведенчески анализ“ не заслужава вниманието, което получава, и трябва да имаме само общ отдел „Убийства“. Той не вижда разликата между убийство, извършено от улична банда, и сексуален хищник. За него убийството си е убийство.

— Мамка му! Накарай го да дойде и да върши моята работа една седмица. Да намира деца, напъхани в канализационни шахти с примки на врата, и нека после ми каже, че е същото като стрелба от кола.

Болдуин кимна и се загледа в дърветата, чиито клони се поклащаха на ветреца.

— Не се шегувам, Кристън. Мисля, че приключих. След този случай смятам да се махна от тази работа.

— Ами, каквото и да се случи — каза тя и хвана ръката му, — пак ще извадиш късмет. Ти винаги успяваш.

През детската площадка се приближи мъж. Беше облечен с дълга бяла риза и протрити дънки. Лицето му беше загоряло от слънцето. Изглеждаше нервен и непрекъснато се озърташе, сякаш очакваше, че някой ще го нападне. Вървеше с ръце, пъхнати в джобовете. Спря пред Рийс и Болдуин.

— Ти ли си детектив Рийс?

— Да.

— Кой е този? Казах ти да дойдеш сама.

— Зарежи глупостите и ни кажи какво знаеш. Скоро ще завали и не искам да се намокря.

Болдуин забеляза, че ръцете на мъжа треперят, когато ги извади от джобовете си, и движенията му са нервни. Зениците му бяха разширени. Имаше болнав измършавял вид. Сигурно беше пристрастен към амфетамините. Вероятно смъркаше, защото по зъбите му нямаше тъмни петна като на наркоманите, които ги пушеха от лула.

— Искам двеста. Предварително.

— Двеста какво? Долара?

Мъжът кимна.

— Я се разкарай! — рече Рийс. — Не каза, че трябва да ти плащам.

— Колко струва за теб животът на момичето? Двеста ми се струват малко.

— Какво знаеш за изчезването ѝ? — попита Болдуин.

— Знам къде е.

Болдуин и Рийс се спогледаха и Болдуин попита:

— Жива ли е?

Ленард кимна.

— Не съм говорил с нея. Само видях, че някой я доведе на едно място. Видях снимката ѝ. Сигурен съм, че е тя. Огледах я добре.

— Може да те арестуваме и да те обвиним във възпрепятстване на разследването. И после ще седиш в килия, докато не започнеш да говориш — каза Рийс.

— Не — възрази Болдуин и извади портфейла си. — Имам сто и седемнайсет долара. Ако се окаже, че говориш истината, имаш думата ми, че ще ти дам и останалите.

Мъжът измърмори нещо под носа си.

— Да, добре, дай ми парите.

Болдуин му ги даде и после извади телефона си и отвори приложението за аудиозапис. Включи го и сложи телефона до себе си на пейката.

— Без записи — каза Ленард.

— Може да забравя нещо, към което трябва да се върна по-късно.

Кльощавият поклати глава.

— Не, без записи. Води си бележки, ако искаш, но няма да ти кажа фамилното си име и няма да записваш гласа ми.

— Хей — намеси се Рийс, — виж какво, скапаняко…

— Няма проблем, Кристън — прекъсна я Болдуин, изключи приложението за запис, отвори приложението за водене на записки и показа телефона си на Ленард. — Няма да записвам гласа ти. Само ще си водя бележки.

Мъжът кимна и пак се озърна нервно.

— Е? Започвай да говориш — подкани го Рийс.

— Бях в един бар — „При Хенри“. Знаете ли къде е?

— Не — отговори Болдуин.

— На Четиресет и втора улица и Мейн. Бях там на следващия ден, след като излезе историята за изчезналото момиче. Видях някого с нея на паркинга. В бара не сервират на хора под двайсет и една години, затова той влезе и купи нещо за ядене от грила, а после двамата отпътуваха.

— Къде беше тя в това време? — попита Рийс.

— В колата. Колата беше червена. Малка. Момичето седеше на предната седалка до шофьора и чакаше, а той влезе в бара.

— Имаше ли други хора наоколо?

Ленард кимна.

— Най-малко петима души пушеха отвън. Момичето дори слезе от колата и се поразтъпка, докато говореше по телефона си.

Рийс скръсти ръце на гърдите си и зададе въпроса, за който си мислеше и Болдуин.

— Имала е телефон, така ли?

— Да. Разхождаше се из паркинга и говореше с някого, а после пичът излезе с две стиропорени кутии, качи се в колата и отпътуваха.

— Познаваш ли мъжа? — попита Болдуин.

Ленард поклати глава.

— Не го бях виждал дотогава. Висок колкото мен и носеше бейзболна шапка с емблемата на „Сан Диего Падрес“.

— Върни парите, преди да те арестувам! — заплаши го Рийс.

— Какво? Защо?

— Тя няма телефон. Намерихме нейния.

— Тогава не е бил нейният, защото, казвам ви, момичето говореше по телефона. И не изглеждаше да е отвлечена. Можеше да извика за помощ и десетина души щяха да се отзоват. Но тя не го направи. Беше там по собствено желание.

— Хмм — измънка Рийс и го огледа от глава до пети.

Болдуин си записа нещо и попита:

— Каква беше колата? Седан, хечбек, с четири врати, с две врати?

— Червена, с две врати. Мисля, че хечбек.

— Ако ти покажа снимки на различни коли, ще я разпознаеш ли?

Кльощавият запали цигара и кимна.

— Как беше облечено момичето?

— Риза на райета и къси панталони. Докато беше навън и говореше по телефона, тя мина покрай мен. Аз стоях до стената и момичето се доближи, както сте вие сега. Тя беше. Видях снимката ѝ предишната вечер.

— Чу ли какво говореше по телефона?

Ленард поклати глава.

— Не, но се смееше. Не изглеждаше да е в беда.

— Защо не ни се обади по-рано? Какво чакаше?

— Нищо не съм чакал. Оставих съобщение преди време, но никой не ме потърси.

Болдуин погледна Рийс, но не каза нищо.

— Ще ми трябва телефонният ти номер и искам да дойдеш в полицията, да направим фоторобот на мъжа, когото си видял.

— Не, изключено. Ще си трая и няма да се бъркам в чужди работи.

— Как да ти дам стоте долара, ако не мога да ти се обадя?

Мъжът се замисли и отговори:

— Добре. Но не искам да ходя в полицията. Може да се срещнем в „Дел Тако“ или „Макдоналдс“, или някъде другаде.

— Става.

— Името ми е Ленард.

— Аз съм Кейсън.

Ленард издърдори бързо телефонния си номер и после си тръгна по същия път, по който беше дошъл.

— Наговори ни пълни глупости — заяви Рийс. — Не мога да повярвам, че му плати.

— Той е заклет наркоман. Колко такива познаваш, които доброволно се обаждат в полицията, за да съобщят за престъпление?

— Направи го за пари.

— Да, но все пак го направи. С двеста кинта не може да си плати гаранцията, ако го арестуваме. И ни каза името и телефонния си номер. Не твърдя, че е светец, но нека поне проверим думите му.

— Сигурен ли се, че имаш време? Не трябва ли да гониш някого, който краде от „Голдман Сакс“?

— Мисля, че „Голдман Сакс“ могат да оцелеят и без мен. Хармъни обаче може да няма този шанс. Освен това е възможно той да я е отвлякъл.

Рийс кимна и погледна в посоката, в която беше тръгнал Ленард.

— Засега ще го следя и ще го поставя под наблюдение. Може би днес ще извадим късмет.