Четвъртата картина

48.

Джесика зареждаше съдомиялната машина, когато Тара ѝ каза, че излиза. Джесика погледна часовника на фурната. Минаваше осем вечерта.

— Къде отиваш? — небрежно попита тя, без да отмества поглед от чиниите.

— Трябва да свърша нещо в лабораторията до утре. Скоро ще се върна.

Ярдли я изчака да затвори вратата, после си обу обувките и също излезе. Беше ѝ неприятно, че го прави, но отвори приложението, което ѝ бяха инсталирали в отдел „Информационни технологии“ в прокуратурата, когато купи телефони за себе си и Тара. Приложението ѝ позволяваше да проследи телефона на Тара от всяка точка на света, дори ако беше изключен, а услугите за показване на местоположение са деактивирани.

Ярдли се качи в колата си, даде на Тара няколко минути преднина и потегли, следвайки картата. Тара излезе на магистралата и Джесика я последва. Измъчваше я безпокойство. Ами ако дъщеря ѝ наистина отиваше в лабораторията? Напълно възможно беше да поддържа връзка с баща си — все пак беше израснала само с майка си и имаше чувството, че няма баща. Може би искаше да го опознае, докато все още има възможност. Въпреки че отговорите на обжалванията му се бавеха, това нямаше да продължи вечно и все някога смъртната му присъда щеше да бъде изпълнена. Може би Тара искаше да поговори с него? Проблемът беше, че тя не познаваше Еди Кал така добре, както го познаваше Джесика.

Той никога не би направил нещо от сантименталност, дори заради дъщеря си. Щом отделяше време да ѝ пише и да се среща с нея, значи Еди Кал я използваше за нещо. И той притежаваше способността да омагьосва хората — съчетание от привиден чар, интелект и поразително красива външност. Това привличаше хората така, както паяжината на паяка привлича мухата.

Тара излезе от магистралата и пое към индустриална зона на Лас Вегас, която се състоеше от евтини офиси и складове. В района имаше няколко фирми, които даваха под наем складови помещения, и оттам минаваха железопътни релси.

Пътят не беше оживен и Ярдли се притесни, че Тара ще я забележи, затова намали скоростта, за да не се виждат фаровете на колата ѝ. На картата телефонът на Тара представляваше синя точка върху улиците и Джесика я поглеждаше на всеки трийсетина секунди.

Колкото по-навътре в района навлизаха, толкова повече фабрики и по-малко офис сгради се виждаха. Фабриките бяха сбутани до цели червеникави скали, които придаваха сюрреалистична атмосфера на мястото. Като колония на някаква далечна планета.

Тара спря пред малка офис сграда.

Джесика угаси фаровете и паркира на улицата. Видя, че Тара забърза нагоре по стъпалата към втория етаж и че синята точка на картата спря. Наоколо нямаше никого и районът сякаш беше изоставен.

Ярдли слезе от колата и се качи по стъпалата. На етажа имаше два офиса, във втория светеше. Щорите бяха спуснати и Джесика не виждаше нищо вътре, но допря ухо до вратата и чу движение. Слезе по стъпалата, зави зад ъгъла и зачака.

Няколко минути по-късно Тара слезе по стъпалата. Носеше нещо. Голяма кутия, но сигурно беше пълна с нещо леко, за да може да я носи едно енергично седемнайсетгодишно момиче. Тя я сложи в багажника на колата си, качи се и потегли. Ярдли извади телефона си и изпрати съобщение.

Седанът спря пред офис сградата чак след четиресет минути. Ярдли седеше в колата си и се опитваше да се разсее, като слушаше музика. Стомахът ѝ се беше свил и тя си представяше ужасяващи сценарии какво е накарал да направи заради него Еди Кал малкото ѝ момиченце.

От седана изскочи една азиатка, облечена с анцуг, и се приближи до Ярдли. Тя слезе от джипа си.

— Е, искам ли да знам? — попита азиатката.

— Ще съм ти много благодарна, ако си остане между нас, Ела.

— Хей, доносниците се наказват, нали?

Джесика я поведе към офиса. Ела беше следовател в прокуратурата и беше работила с Ярдли през годините. Двете имаха доминирани от мъже професии, управлявани от мачистка култура. Това беше създало здрава връзка помежду им и чувство, че трябва да се пазят взаимно. Ето защо, когато Ела обеща, че няма да каже на никого какво е видяла, Джесика знаеше, че не я лъже.

Ела извади универсален шперц и за няколко секунди отключи вратата. Джесика се накани да отвори, когато Ела я спря:

— Почакай!

Тя посочи горната част на вратата, където беше прикрепен сензор. Ела беше донесла малък кожен калъф. Извади нещо, което приличаше на камертон и го доближи до сензора. Уредът забръмча тихо и след няколко секунди Ела го отмести.

— Можеш да влезеш — каза тя. — Но аз не искам да виждам какво има вътре.

— Много ти благодаря.

— Хубаво, защото ще ме заведеш на скъпа вечеря заради това. И ако направиш нещо, което ще влезе в новините, ще отрека, че съм била тук. — Ела се усмихна и се поколеба за миг. — Желая ти късмет, Джес. Ще ми липсваш.

Двете се прегърнаха и Ярдли я изчака да тръгне, а после отвори вратата.