Четвъртата картина

79.

Тара беше облякла рокля за първи път в живота си. Не беше ходила в луксозни ресторанти, нито на изискани светски събития и не беше имала причина да се облича така. Чувстваше дрехата някак чужда, като костюм за Хелоуин и също толкова неудобна.

Тя се погледна в огледалото за обратно виждане и се стъписа, като видя колко по-голяма може да изглежда. Или просто вече изглеждаше така? Запита се дали стресът може да те състари също толкова бързо, колкото времето.

Тара избърса с кърпичка малко червило от ъгълчето на устата си и после слезе от колата.

Днес в затвора беше тихо. Само един посетител чакаше в чакалнята за посетители. Надзирателят на входа вече познаваше Тара. Той я записа, без да провери личната ѝ карта, и я попита как е днес. Беше по-млад от повечето надзиратели и хубав, с гарвановочерна коса. На табелката с името му пишеше Итън. Той разказа на Тара за някакъв нов филм, който искал да гледа, и ѝ предложи да отидат на кино. Тя отговори, че ще си помисли.

Днес металният стол беше топъл и Тара се запита дали някой друг не е седял там преди нея. Не видя никой да излиза.

Доведоха баща ѝ. Той седна. Надзирателят излезе от стаята. Плексигласовата преграда беше наскоро почистена и Тара виждаше ясно баща си — оттенъка на очите му, бръчките около устата и блясъка на косата му. Очертанията на челюстта му бяха ъгловати, сякаш нарисувани с изключителната прецизност на художник. Той ѝ се усмихна и бузите му не се дръпнаха нагоре напосоки като на другите хора, а сякаш се раздвижиха под ъгъл: всяка част от тях се намираше в идеално съотношение с останалите.

Той примига бавно и притвори очи.

— Как е скъпият ми приятел Васили?

— Не изглеждаше много здрав. Когато малко се ядоса, лицето му чак почервеня. Мисля, че има високо кръвно.

— Професията му е стресираща.

Тара кимна и се втренчи в баща си.

— Ти знаеше ли, че ще се опита да ме убие, или само си предполагал, че това ще се случи?

— Щях ли да те пратя при него, ако знаех?

Тя издиша през носа си.

— Това беше моята мишка и трябваше аз да я разрежа на части. Ти искаше да я убия, за да ми покажеш, че с теб сме еднакви.

— И уби ли я?

— Не. — Тара скръсти ръце на гърдите си. — С него имаше още трима мъже, които не изглеждаха никак дружелюбни. Ами ако той ме беше убил?

— Знаех, че няма да го направи.

— Няма как да си знаел.

Еди Кал се ухили.

— Знаех.

Тя се вторачи в него мълчаливо. Запита се какво вижда майка ѝ, когато го гледа. Вижда ли красотата му, или вижда извратения, объркан човек, когото Тара виждаше сега? Плевел, който се беше маскирал като цвете, но цветето беше повехнало и изсъхнало.

— Мислех, че искаш парите — каза тя. — Че ти трябват за адвокати и затова ще ги поделиш с мен. Но на теб изобщо не ти е пукало за парите. Искал си само да го убия. Смъртта ли е единственото нещо, за което мислиш?

— Смъртта и любовта. Защо — какво друго има?

— Любов — подигравателно каза Тара. — Какво знаеш ти за любовта?

— Много повече, отколкото можеш да си представиш, моя малка принцесо.

В стаята имаше само един прозорец от нейната страна на преградата. Идеален квадрат. През него струеше слънчева светлина, но не стигаше до страната на баща ѝ. Там, където седеше той, сякаш беше по-тъмно.

— Докато стоях пред онези типове, осъзнах нещо и разбрах, че ще ме убият. Нали разбираш — това беше един от онези моменти, в които виждаш нещо съвсем ясно и не можеш да повярваш, че не си го разбрал по-рано. Струва ти се, че е трябвало да се досетиш от самото начало. Нещо, на което не си обърнал внимание, защото е толкова очевидно.

Еди Кал се облегна назад и леко наклони глава настрана, като животно, което гледа нещо странно.

— И какво осъзна?

Тара се втренчи в очите му, студени и безизразни.

— Един ден ти ще излезеш от тук. Не знам как и кога, но ще излезеш… Ти знаеш, че ще се случи. Ти си невероятно търпелив и когато ти се предостави възможност, ще я сграбчиш веднага. И ще успееш. А после ще се опиташ да убиеш майка ми.

Устните му отново се разтеглиха в усмивка, но той не каза нищо.

— Ето защо исках да знаеш, татко, че и аз съм невероятно търпелива. Ще те чакам навън… И ще те убия първа.

Еди Кал се хвърли напред и веригите му издрънчаха върху металния стол и пода. Той изръмжа и оголи зъби като хищник, готов да разкъса плячката си.

Приближи се на два-три сантиметра от преградата, само на трийсетина сантиметра от лицето на Тара. Тя не помръдна, не мигна, не трепна дори. Знаеше, че ако в този миг ѝ бяха измерили пулса, щяха да видят колко е спокойна. Тара вече не се страхуваше от баща си.

Той видя спокойствието ѝ и се засмя.

— Не се съмнявам, че ще се опиташ, моя малка принцесо. Но едно е да се опиташ, а съвсем друго да го направиш.

Сега Тара се ухили.

— Предполагам, че ще разберем, нали?

Еди Кал отново се облегна назад и се усмихна безгрижно.

— Предполагам.

Тара стана и излезе от стаята.

На излизане от затвора тя спря на входа, написа на листче истинското си име и истинския си телефонен номер и го плъзна към Итън. Той се усмихна и на лицето му се появиха трапчинки. Тара си каза, че са очарователни.

— Ела да ме вземеш в събота в седем — каза тя. — И не закъснявай. Не е учтиво да караш едно момиче да чака.

Тя леко докосна ръката му и излезе от затвора. Знаеше, че никога повече така или иначе няма да види това място отвътре.