Четвъртата картина

29.

Съдебната заповед щеше да бъде изпълнена рано на следващата сутрин. Ярдли работи до късно в кабинета си и си тръгна. Утре щеше да бъде и последният ѝ работен ден в прокуратурата. Вече имаше договор като частен изпълнител до приключването на случая. Лю я беше уведомил, че нямат свободен кабинет за нея, но може да използва заседателната зала, когато е свободна.

Вместо да се прибере вкъщи, Ярдли отиде в спортната зала. Половин час удря една боксова круша и после още половин час тича по пистата. Един по-възрастен мъж, който носеше ролекс на ръката си, докато вдигаше тежести, започна да я сваля и я попита дали не е била на яхта „Вос“.

Тара спеше, когато Джесика се прибра вкъщи. Седна на ръба на леглото ѝ и се вгледа в нея. Колкото и да порастваше, докато спеше, дъщеря ѝ все приличаше на малко момиченце. Ярдли леко я докосна по прасеца и стана, за да се изкъпе.

Остана под душа, докато не свърши топлата вода, после облече халат, взе чаша вино в стаята си и включи телевизора. Прехвърляше каналите, когато телефонът ѝ иззвъня. Анджела Ривър. Джесика си помисли, че е по-добре да не отговаря, но знаеше, че трябва.

— Здравей, Анджи.

Анджела се засмя.

— Така вече е по-добре.

— Какво става?

— Току-що започнаха да дават „Телма и Луиз“ и филмът ме накара да се замисля за теб.

Джесика се усмихна.

— Нямам нищо общо с нито едната от тях.

— Не, ти си обвита в мистерия, цялата си една загадка.

— Не, аз съм само една уморена жена на средна възраст, която от утре официално ще бъде безработна.

— Наистина ли?

— Подадох предизвестие преди повече от шест седмици. Приключвам със случая „Кримзън Лейк Роуд“, а после и с прокурорската работа.

— Наистина ли искаш да напуснеш?

— Не е въпрос на желание, а на време. — Ярдли се поколеба. — Анджи, искам утре да закусим заедно. Трябва да обсъдим нещо важно.

— Хм. — Анджела сякаш дъвчеше и не отговори.

— „Да“ ли е това? — попита Джесика.

— О, извинявай, не знаех, че ме чакаш да отговоря. Да. Да, разбира се, ще закусим заедно. Къде?

— Хайде да се срещнем в „Яйце и франзела“ в седем.

— Не е ли малко рано? Какво ще кажеш за девет?

— Трябва да е в седем.

— Добре, щом казваш. Ще изпия още едно кафе по пътя. — Анджела пак задъвка нещо. — Е, какво ще правиш, когато напуснеш работа? Знам всичко за приказките от сорта „Ще си почивам и ще правя онова, което обичам“. Иронията е, че ако през цялото време можеш да правиш нещо, което обичаш, скоро бързо го намразваш.

— Не, няма да правя нищо подобно. Може да отворя малка кантора и да поемам само случаите, за които ме потърсят. Както са работили адвокатите в малките градове преди шейсет години.

— Звучи скучно. Сега се занимаваш с откачени случаи. Виждаш тъмната страна на хората. Защо би искала да замениш това с разправии с ядосани хора в развод?

— Точно сега много ми се иска да се занимавам с нещо скучно.

Джесика пак я чу да хруска и да дъвче.

— Какво ядеш?

— Свински кожички с лютиви чушки халапеньо. Не ме съди. — Анджела отново задъвка. — Къде би отишла, ако имаше тази възможност?

Джесика намали звука на телевизора и облегна глава на стената.

— Не знам. Досега не съм пътувала много. Веднъж ходих в Мартас Винярд. Хареса ми.

— Там е красиво. И спокойно извън туристическия сезон.

— Ами ти? Къде би отишла?

— О, това е лесно. В Белиз има едно градче, Сан Педро. Там никога не се случва нищо. Хотелът е на плажа и има бар, а собственикът сервира най-добрите смесени напитки в света. И сандвичи със свинско месо. Прасето се пече пред теб. Водата е невероятно синя, а покрай брега има смарагдовозелени скали, които блестят на слънцето. Чак те заслепяват… — Анджела направи пауза. — Знаеш ли, никога не съм казвала това на никого. Дори на Майкъл. Той планира след като се пенсионира да си купи къща във Флорида или в някоя друга дупка и по цял ден да лови риба.

— Как вървят нещата между вас?

— Добре. Понякога си мисля, че той е любовта на живота ми и никога няма да го напусна, а друг път — че ми изневерява и не искам да имам нищо общо с него. Не знам, ще видим какво ще стане. Но съм решена да разбера. Може да наема частен детектив… Не ми се говори за това, ако не възразяваш.

— Не, разбира се.

— Е, ти разпали любопитството ми. Какво е толкова важно, че трябва да ми го кажеш лично?

— Не мога по телефона.

— Мамка му, звучи интригуващо! Няма да спя цяла нощ и ще се чудя какво ли може да е.

Джесика угаси телевизора и лампата и легна върху завивките. Лунната светлина се изливаше като водопад през прозорците и отворените врати към малкия балкон.

— Знаеш ли, че никога не съм напускала страната? — попита тя. — Ти говореше за пътувания и как те те променят, както и чудесата, които виждаш по света… Никога не съм виждала някакво чудо. Чувствам се така, сякаш съм окована във вериги. Може би се дължи на големия град. Сякаш не иска да ме пусне да замина.

— Да, така прави с хората Лас Вегас. Големият град изважда най-лошото от нас, нали? Трудно е да се съсредоточиш тук. Затова те карам да идваш на йога. Трябва да се научиш да се освобождаваш от гадостите и да не се връзваш толкова много. Много ще се радвам да те видя в студиото.

Може би след утрешния ден никога повече няма да поискаш да ме видиш пак, помисли си Джесика.

— По-добре да си лягам — каза тя. — Ще се видим утре на закуска.

— Да. Обичам те. Опа, не исках да прозвучи така. Изтърсвам го от време на време. Е, до утре.

Джесика затвори и се втренчи в тавана, докато най-сетне не заспа дълбоко.