Четвъртата картина

50.

Джесика щракна електрическия ключ на осветлението. Офисът, в който беше влязла Тара, беше голям, с две допълнителни стаи и дълъг коридор, който водеше до баня и тоалетна. Но беше празен. На стените нямаше нищо и килимите бяха чисти. Ярдли надникна в първия кабинет. Не видя дори отпечатъци върху килима, които да показват, че там е имало бюро. Тя продължи нататък по коридора към втория кабинет, до тоалетната. Отвори вратата и тихо ахна.

До стената бяха наредени картини. Най-малко шест. Ярдли би познала този стил навсякъде. Резки щрихи, човешки фигури, пресъздадени толкова точно, че приличаха на фотографии, небето винаги в средата на развихрила се черно-сива буря. Никога синьо небе и никога слънчево.

Ъгловатият подпис в долния десен ъгъл само потвърди онова, което тя разбра веднага щом ги видя. Това бяха картини на Еди Кал. Джесика не ги беше виждала преди. Той ги беше скрил от нея.

Тя се плъзна надолу по стената и седна на пода, втренчена в тях. За обективния наблюдател картините изглеждаха професионално нарисувани и красиви. Красотата им беше поразителна, докато не ги загледаш достатъчно дълго. След известно време те обземаше нарастващо безпокойство. На изложби в галерии Ярдли беше наблюдавала как хората гледат с почуда картините на Кал, но после бързо продължават към следващите и не поглеждат останалите. Някои ги гледаха дълго и втренчено и именно те ги купуваха. Онези, на които творбите на Кал говореха на духовно ниво.

И дъщеря ѝ ли беше като тези хора?

В кутията, която изнесе Тара, сигурно имаше няколко картини, но защо? За какво ѝ бяха?

И тогава Джесика изведнъж се досети. В един изпълнен с прозрение момент тя разбра отношенията между Тара и баща ѝ и защо дъщеря ѝ си беше тръгнала с картините му.

Ярдли си пое дълбоко дъх и после бавно го изпусна, опитвайки да се освободи от нарастващата паника. Стана, излезе от офиса и заключи външната врата.