Ярдли трябваше да си приготвя багажа, но нямаше желание. Тара беше излязла, а тя беше твърде нервна, за да заспи, затова моментът изглеждаше идеален. Без никакво желание Джесика си облече анцуг, пусна музика и започна от стаята си.
Тя не обичаше да трупа вещи и обикновено бързо даряваше всичко, което не използваше, затова задачата да събере багажа си нямаше да е болезнена. Ярдли приключи за един час със стаята си, оставаха само нещата от първа необходимост.
Преди да се залови с кухнята, реши да вземе няколко кашона от гаража. Пътьом мина покрай стаята на Тара и спря на вратата. Нищо не беше опаковано. Стаята изглеждаше както винаги. Джесика се натъжи. Запита се дали дъщеря ѝ не храни надежда, че все пак няма да се преместят. Тара най-после си беше намерила приятелки, а сега майка ѝ я откъсваше от тях.
Ярдли седна на леглото, въздъхна и се втренчи в картините в стаята. Тара ги беше рисувала. Имаше един плакат на Алберт Айнщайн, изплезил език, и един на жена, с Млечния път, увит на спирала в нея.
Джесика легна на леглото на дъщеря си, сложи ръце зад главата си и се втренчи в тавана. Спомни си какво беше собственото ѝ легло, когато беше на годините на Тара. Матрак на пода в апартамента на майка ѝ. Джесика плащаше всички сметки. Не можеше да прави никое от нещата, които сега правеше Тара — да си купува нови дрехи, да ходи на купони, да мързелува край басейна. Целият ѝ живот от тринайсет до осемнайсет години се състоеше от ходене на училище и изтощителна работа с няколко часа сън между тях, за да осигурява прехрана и подслон за себе си и за майка си, която лека-полека се пропиваше до смърт.
Джесика въздъхна дълбоко и се приготви да излезе от стаята, когато забеляза отвореното чекмедже на нощното шкафче до леглото. Посегна да го затвори, но видя лист хартия, изписан на ръка.
Без дори да знае защо, я обзе ледено отвращение, сякаш в стаята повя студен вятър.
Джесика извади листа. Беше писмо от Еди Кал до дъщеря ѝ.
Тара,
Само ако знаеш с какво нетърпение очаквам посещенията ти! Не можеш да си представиш каква свежест внасят те в тази невъобразима сивота. Да чакам сигурна смърт е едно, но да живея в несигурност дали ме очаква живот, или смърт, докато молбата ми едва-едва пъпли по пътеките на бюрокрацията, за която аз съм предмет, а не човек — както можеш да предположиш, малко ме потискаше. Докато не осъзнах, че, разбира се, всички живеем в чистилището. Колко още рози ще видиш в живота си? Няма да са безброй. За всичко си има някаква бройка. Колко още пъти ще целунеш момче? Колко още залеза ще видиш? Колко пъти ще се засмееш? Колко пъти ще си поемеш въздух?… И те имат край и все пак всичко изглежда безкрайно, нали. Сякаш смъртта няма да почука един ден на вратата ни, за да си вземе своето.
Не забравяй този урок, най-важния урок в живота — че един ден животът свършва.
С обич,
На Джесика ѝ се доповръща. Тя прерови чекмеджето и намери поне дузина писма от последните две години. Две години Тара бе поддържала връзка с единствения човек на света, когото Джесика най-много се страхуваше дъщеря ѝ да опознае.
Тя кипна от гняв. Не само защото Тара я бе измамила, но и защото я бе предала. Фактът, че дъщеря ѝ беше скрила писмата от нея, показваше, че тя знае колко би наранило това майка ѝ, но все пак не бе прекратила тайната кореспонденция с баща си.
Джесика крачи из стаята цели десет минути, докато се чудеше какво да направи, и гризеше нокътя на палеца си толкова ожесточено, че чак го разкървави. Отиде в банята, почисти го с антисептик и го напръска със спрей течен пластир.
Върна се в стаята на Тара и върна всичко на мястото му, за да не личи, че е ровила. Щом приключи, излезе.
Тара се върна около единайсет вечерта. Влезе и се усмихна на майка си.
— Хей. Защо си още будна? — попита тя.
— Не можах да заспя. Ти къде беше?
— При Стейси. Учихме.
— Не е ли малко неудобно за нея?
Тара си събу обувките и пусна раницата си на пода.
— Защо да е неудобно?
— Ти учиш неща, за които нейните преподаватели вероятно никога не са чували. Това може да я накара да се почувства несигурна покрай теб. Не подценявай несигурността на хората. Това може да ги накара да направят неща, които обикновено не биха направили.
Двете се втренчиха една в друга. Студените сини очи на Тара се приковаха в Джесика, сякаш дъщеря ѝ беше ястреб, който анализира движенията на мишка в далечината.
— За какво всъщност говорим?
— Какво искаш да кажеш?
— Вярвай ми малко повече, мамо. За какво говорим? Хайде, изплюй камъчето.
Ярдли се вгледа в дъщеря си. Едно от най-страхотните качества на Джесика, онова, което ѝ беше донесло успех като прокурор, беше способността ѝ да разгадава хората. Да прозира бързо и точно мотивите им, както само тя можеше.
В живота ѝ имаше само трима души, които не беше успяла да разгадае правилно. Тара беше една от тях. Другите двама я искаха мъртва. Джесика не искаше да мисли за това, когато мислеше за дъщеря си.
— Няма нищо, миличка. Просто съм уморена.
Тара кимна.
— Добре. Е, лягам си. Лека нощ.
— Лека нощ.
Джесика погледна Тара, която се отправи към стаята си, и стомахът ѝ се сви от страх. Не бяха само писмата. Кал искаше нещо от дъщеря си. Той не би ѝ писал, ако нямаше да извлече някаква полза. И сега Джесика трябваше да следи собствената си дъщеря, за да разбере какво иска Кал.