Четвъртата картина

36.

Ярдли трябваше да си приготвя багажа, но нямаше желание. Тара беше излязла, а тя беше твърде нервна, за да заспи, затова моментът изглеждаше идеален. Без никакво желание Джесика си облече анцуг, пусна музика и започна от стаята си.

Тя не обичаше да трупа вещи и обикновено бързо даряваше всичко, което не използваше, затова задачата да събере багажа си нямаше да е болезнена. Ярдли приключи за един час със стаята си, оставаха само нещата от първа необходимост.

Преди да се залови с кухнята, реши да вземе няколко кашона от гаража. Пътьом мина покрай стаята на Тара и спря на вратата. Нищо не беше опаковано. Стаята изглеждаше както винаги. Джесика се натъжи. Запита се дали дъщеря ѝ не храни надежда, че все пак няма да се преместят. Тара най-после си беше намерила приятелки, а сега майка ѝ я откъсваше от тях.

Ярдли седна на леглото, въздъхна и се втренчи в картините в стаята. Тара ги беше рисувала. Имаше един плакат на Алберт Айнщайн, изплезил език, и един на жена, с Млечния път, увит на спирала в нея.

Джесика легна на леглото на дъщеря си, сложи ръце зад главата си и се втренчи в тавана. Спомни си какво беше собственото ѝ легло, когато беше на годините на Тара. Матрак на пода в апартамента на майка ѝ. Джесика плащаше всички сметки. Не можеше да прави никое от нещата, които сега правеше Тара — да си купува нови дрехи, да ходи на купони, да мързелува край басейна. Целият ѝ живот от тринайсет до осемнайсет години се състоеше от ходене на училище и изтощителна работа с няколко часа сън между тях, за да осигурява прехрана и подслон за себе си и за майка си, която лека-полека се пропиваше до смърт.

Джесика въздъхна дълбоко и се приготви да излезе от стаята, когато забеляза отвореното чекмедже на нощното шкафче до леглото. Посегна да го затвори, но видя лист хартия, изписан на ръка.

Без дори да знае защо, я обзе ледено отвращение, сякаш в стаята повя студен вятър.

Джесика извади листа. Беше писмо от Еди Кал до дъщеря ѝ.

На Джесика ѝ се доповръща. Тя прерови чекмеджето и намери поне дузина писма от последните две години. Две години Тара бе поддържала връзка с единствения човек на света, когото Джесика най-много се страхуваше дъщеря ѝ да опознае.

Тя кипна от гняв. Не само защото Тара я бе измамила, но и защото я бе предала. Фактът, че дъщеря ѝ беше скрила писмата от нея, показваше, че тя знае колко би наранило това майка ѝ, но все пак не бе прекратила тайната кореспонденция с баща си.

Джесика крачи из стаята цели десет минути, докато се чудеше какво да направи, и гризеше нокътя на палеца си толкова ожесточено, че чак го разкървави. Отиде в банята, почисти го с антисептик и го напръска със спрей течен пластир.

Върна се в стаята на Тара и върна всичко на мястото му, за да не личи, че е ровила. Щом приключи, излезе.

Тара се върна около единайсет вечерта. Влезе и се усмихна на майка си.

— Хей. Защо си още будна? — попита тя.

— Не можах да заспя. Ти къде беше?

— При Стейси. Учихме.

— Не е ли малко неудобно за нея?

Тара си събу обувките и пусна раницата си на пода.

— Защо да е неудобно?

— Ти учиш неща, за които нейните преподаватели вероятно никога не са чували. Това може да я накара да се почувства несигурна покрай теб. Не подценявай несигурността на хората. Това може да ги накара да направят неща, които обикновено не биха направили.

Двете се втренчиха една в друга. Студените сини очи на Тара се приковаха в Джесика, сякаш дъщеря ѝ беше ястреб, който анализира движенията на мишка в далечината.

— За какво всъщност говорим?

— Какво искаш да кажеш?

— Вярвай ми малко повече, мамо. За какво говорим? Хайде, изплюй камъчето.

Ярдли се вгледа в дъщеря си. Едно от най-страхотните качества на Джесика, онова, което ѝ беше донесло успех като прокурор, беше способността ѝ да разгадава хората. Да прозира бързо и точно мотивите им, както само тя можеше.

В живота ѝ имаше само трима души, които не беше успяла да разгадае правилно. Тара беше една от тях. Другите двама я искаха мъртва. Джесика не искаше да мисли за това, когато мислеше за дъщеря си.

— Няма нищо, миличка. Просто съм уморена.

Тара кимна.

— Добре. Е, лягам си. Лека нощ.

— Лека нощ.

Джесика погледна Тара, която се отправи към стаята си, и стомахът ѝ се сви от страх. Не бяха само писмата. Кал искаше нещо от дъщеря си. Той не би ѝ писал, ако нямаше да извлече някаква полза. И сега Джесика трябваше да следи собствената си дъщеря, за да разбере какво иска Кал.