Четвъртата картина

49.

Болдуин не можеше да заспи. Лежеше върху копринените чаршафи, гледаше в тавана и мислеше за вечерята у Скарлет по-рано. Думите ѝ още отекваха в главата му и го измъчваха.

— Ще задържа бебето. Бих искала да бъдеш част от живота на твоето дете, но ако ти не искаш да имаш нищо общо с нас, тогава добре, ще се оправим и без теб.

— Ти нямаш представа какво става по света, Скарлет. Не знаеш на какво са способни хората.

— Не ти избираш, Кейсън.

Тя понечи да стане и той я хвана за китката.

— Да имаш дете би било като да те държат от скала всяка секунда, всеки ден, и да се чудиш какво става с него. Дали е живо или мъртво, или завързано в мазето на някой извратеняк.

— Пусни ме — каза Скарлет и се дръпна.

Болдуин винаги си беше мислил, че ще се въодушеви, когато научи, че ще става баща, ще се почувства някак безсмъртен, защото част от него ще живее и след като той умре. Но не изпитваше нищо такова. Чувстваше само сковаващ страх.

Той стана и отиде в банята да наплиска лицето си с вода и да вземе малко канабидол — нещо, което му помагаше да заспи — когато забеляза снимката на Хармъни, която беше залепил с тиксо на огледалото. Гледа я дълго. Не спираше да мисли какво ли преживява тя в момента. Тази мисъл проникваше като отрова в кожата му и навлизаше все по-дълбоко у него. Болдуин се погледна в огледалото и отиде да се облече.

Детектив Рийс беше права за едно — следователите на престъпления, свързани с деца, не бяха като другите следователи. Способните полицаи, разследващи престъпления срещу малолетни, и федералните агенти, които познаваше Болдуин, имаха куража да го правят. Те умееха да загърбват чувствата си и да работят трезво по случая. Болдуин не беше сигурен дали може да се справи.

Жилищният комплекс, към който отиваше Болдуин, приличаше на място, прокълнато от здравните власти заради нехигиенични условия на живот. Контейнерите бяха претъпкани с боклуци, които се бяха посипали на тротоара, а паркингът беше пълен с повредени коли, които вероятно не бяха в движение от месеци. Самият комплекс се намираше извън града, далеч от училища, църкви, търговски центрове и места, където можеше да се събират деца. На повечето жители тук не се разрешаваше да ходят на места, където има деца.

Имаше различни категории сексуални престъпници, в зависимост от това, за какво са осъдени и колко опасни за обществото ги смятат надзорниците им. Категория В им позволяваше да живеят в дома си и да бъдат около деца. Това бяха хора, извършили престъпления срещу възрастни и нямаха склонност към насилие над малолетни. Категория Б включваше склонните към насилие над деца, но които не се смятаха за сериозна заплаха, каквито бяха претърпелите химична кастрация. Категория А се използваше рядко и беше за онези, които бяха излежали присъдите си, но пак се смятаха за сериозна заплаха за обществото. Не им беше разрешено да живеят близо до деца, но трябваше все някъде да живеят. Ето защо Федералното бюро на затворите финансираше селища като „Зелени листа“, където да намерят подслон, докато не докажат, че могат да преминат в категория Б.

Болдуин беше идвал тук два пъти преди години и мястото изобщо не се беше променило. Отнякъде гърмеше музика — силен метъл, а по коридорите беше пълно с кенчета. Кофата за отпадъци до стената преливаше от боклуци като контейнера навън — предимно бутилки от алкохол, пакети от цигари и кремавите кутии без етикет, които фирмите за производство на марихуана използваха, когато доставяха наркотика.

Кейсън почука на вратата на апартамента. Отвори слаб мъж с големи кафяви очи и без една ръка. Той преглътна, когато видя Болдуин, и тихо попита:

— Какво искаш?

— Трябва да говоря с теб, Орсън.

— Не съм направил нищо. Послушен съм и се държа прилично.

— Сигурен съм. Не съм дошъл заради теб.

— А заради кого тогава?

— Може ли да говорим вътре?

Орсън се поколеба, но го пусна да влезе. Апартаментът беше маниакално чист. По килима личаха следи от прахосмукачка и миришеше на белина.

Орсън вече беше давал информация на Болдуин по случаи, които не бяха свързани с деца, и се беше оказал надежден източник.

Болдуин извади снимката на Хармъни Фар.

— Търся това момиче. Отвлечено е от дома си на…

— Палача, нали? Да, четох за това.

Орсън взе снимката и се взира в нея няколко минути. Ръката му беше отрязана при автомобилна катастрофа и беше заменена с дебела пластмасова шина, приличаща на ръка на манекен. На Болдуин не му хареса, че Орсън държи снимката, и се изнерви, докато не му я върна.

— Съжалявам. Не мога да помогна. Вече нямам нищо общо с тези неща.

— Орсън, не съм ти надзорник. Искам само да я намеря. Знам, че си свързан с всички такива форуми в тъмната мрежа. Надявах се, че може да провериш дали някой не е качил информация за нея.

— Разбира се, че ще качи. Тя е красива.

Обзе го гняв, но Болдуин трябваше да се овладее.

— Имам предвид някой да е публикувал нещо в смисъл, че я е отвлякъл или знае нещо по въпроса, което не е в новините.

— Сега по престъпления срещу деца ли работиш?

Болдуин прибра снимката.

— Можеш ли да ми помогнеш, или не?

— Мога да се ослушам. Но какво ще получа в замяна?

— Хей, аз ти спасих задника, когато…

— И аз ти се отплатих. Информацията, която ти дадох за мъжа, който наръгваше с нож таксиметрови шофьори, ви отведе право до него. Но не видях името си във вестниците. Не получих награда и надзорникът ми не ми повярва.

Болдуин си пое дълбоко дъх.

— Добре. Разбери нещо и ще кажем, че ти дължа услуга. И стига услугата да е разумна, ще направя всичко по силите си да ти я върна.

Орсън кимна.

— Сега имам работа и сериозно гадже. Вземам хубави лекарства. Трябва да се махна от тази лайняна дупка, Кейсън. Искам къща и куче и всичките онези нормални тъпотии. Ела да дадеш показания на изслушването ми — кажи, че съм готов за категория Б, и ще видя какво ще науча.

Болдуин се втренчи в него. Прехапа устни. Извади визитна картичка от портфейла си и каза:

— Дано това не рикошира върху мен, Орсън. — Той остави визитната картичка на масичката за кафе. — Разбери всичко, което можеш. Не знам колко време ѝ остава.