Четвъртата картина

4.

— Това е Сарпонг — каза Ярдли и обърна екрана на компютъра си към Болдуин.

Той вдигна от стола срещу бюрото ѝ една препълнена кутия, остави я на пода и седна.

На екрана имаше картина. Черна фигура с бели бинтове, увити около главата и напоени с кръв там, където би трябвало да е лицето. Ръцете и краката бяха човешки, но имаше нещо странно в извивката на шията и формата на главата. И все пак, бинтовете и туниката не можеха да се сбъркат. Бяха подобни на тези, с които бяха намерени Кати Фар и Анджела Ривър.

— Кой е Сарпонг? — попита Болдуин.

— Кенийски художник от шейсетте години. Нарисувал е поредица от картини, наречена „Тъмните неща“. — Ярдли щракна с мишката и картината се промени. Същата фигура, същата туника и бинтове, но този път фигурата седеше с изправен гръб на дървен стол. — Тази е първата. — Тя отново щракна с мишката. Появи се същата фигура, легнала на маса. Ръцете бяха разперени, а краката висяха от ръба. — Тази е втората.

Сякаш някой беше застанал над Анджела Ривър и беше нарисувал сцената. Болдуин стана от стола, заобиколи бюрото и застана зад Ярдли, за да вижда по-добре.

— А това е третата — каза тя.

Следващата картина изобразяваше фигура в къща, увиснала на нещо хлъзгаво. Беше изкормена и червата ѝ лежаха на пода.

Четвъртата картина беше най-ужасяващата. Изкривена, сгърчена фигура с белези по тялото и зашити очи и уста. Гръдният кош беше разтворен широко и не приличаше на човешки.

— Как ги откри? — попита Болдуин.

Ярдли го погледна и отново се втренчи в екрана.

— Известно време Еди беше обсебен от тези картини. Не говореше за нищо друго. Всъщност ги прерисува в ателието си, а после ги изхвърли и никога повече не спомена за тях. Това се случи преди да го арестуват. Той мислеше, че е важно, че са четири, но не знаеше защо. Не мислеше, че Сарпонг случайно е спрял на четири, а е имал причина да избере това число. Освен това Сарпонг имал четири съпруги и четири деца и Еди мислеше, че четворката е била важна за него.

— Разбра ли защо?

Ярдли поклати глава.

— Не мисля. Еди беше обсебен от числото дълго време, но после го заряза.

— Защо?

— Не знам.

В този момент Болдуин получи съобщение от Скарлет Чеймбърс — младата жена, с която се срещаше. Питаше го защо от два дни не отговаря на обажданията ѝ. Прониза го чувство на вина. Скарлет беше приятна и интелигентна и изглежда, държеше на него. Двамата прекарваха повечето си време в разговори за всичко — от политика до космоса… но имаше нещо. Винаги има нещо.

Скарлет не разбираше онова, което беше разбрал Кейсън. Тя не изграждаше стена, за да се спаси от него — не прибягваше до черен хумор, за да запази човешкото у себе си, разсъдъка си или както там, по дяволите, го наричаха сега. На третата или четвъртата им среща Скарлет го попита как е минал денят му и Кейсън описа случая, по който работеше — за млада майка, която беше отровила децата си. Очите на Скарлет се насълзиха. Тогава Болдуин не разбра защо, но сега вече знаеше — липсваше ѝ онова нещо. Ето защо много от колегите му се срещаха и женеха само за свои колежки.

Той отговори, че ще ѝ се обади по-късно, и скръсти ръце на гърдите си.

— Жив ли е още художникът?

Ярдли се облегна назад на стола.

— Не. Умрял е от свръхдоза хероин. Тази поредица картини са единствените произведения, които е оставил. Рисувал ги е шест години.

Болдуин се втренчи в третата картина — фигурата, обесена от тавана — и осъзна, че тялото виси на собствените си черва.

— И какво означават?

Ярдли отвори на екрана четирите картини една до друга.

— Означават, че ще има още две убийства.