Четвъртата картина

9.

Джесика настояваше да вечерят заедно поне няколко пъти седмично. Тази вечер Тара доведе и Стейси — нейна съседка, с която дружеше през последната година. Тара не си намираше лесно приятели — не само защото беше дъщеря на известен убиец, но и заради своята проницателност и интелигентност. Като малка често ѝ се налагаше да сменя училището, щом съучениците ѝ разберяха кой е баща ѝ. По едно време дори се движеше в лоша компания.

Сега със Стейси се смееха на нещо, докато си вземаха безалкохолни напитки от хладилника.

— Мирише много вкусно — каза Стейси.

— Яденето е готово. Сядайте.

Джесика напълни три чинии и седна при момичетата.

— Как беше днес? — попита тя.

Тара нави спагети на вилицата си и ги пъхна в устата си.

— Стажът ме убива — отвърна тя. — Иска се само да трупаш часове. Всичко отнема толкова много време.

— Винаги можеш да ги съкратиш.

Тара поклати глава.

— Щом се дипломирам, със сигурност ще ме назначат. Искам тази работа.

— Страхотно — каза Стейси. — Тя ще се дипломира само на двайсет години и ще печели много пари.

— Много се гордея с нея — рече Джесика и погледна дъщеря си.

Тара се изчерви.

След вечерята момичетата хукнаха към къщата на една приятелка и Ярдли остана сама. Имаше чувството, че стените я притискат, и макар че днес вече беше тренирала, облече си спортния екип и отиде във фитнес залата. Тича толкова бързо на бягащата пътека, че краката ѝ започнаха да се огъват, и трябваше да изпие един сок на бара, за да събере сили и да отиде до колата си.

Докато шофираше, тя изви гръб първо на една страна, а после на другата и разкърши врата си. Още беше млада, но вече усещаше болки в ставите, и не се възстановяваше толкова бързо от тренировки или боледуване както по-рано. Болката в гърба я накара да се замисли за предложението на Анджела Ривър да отиде в студиото ѝ за йога.

Ярдли се колеба няколко минути и след това потърси адреса.

Малкото студио на Анджела се намираше в предградията на Лас Вегас. Джесика надникна през прозореца и видя десетина души в различни пози върху рогозки за йога. Анджела Ривър се разхождаше между тях и от време на време помагаше на някого да се разтегне или му казваше нещо. Ярдли огледа паркинга. Очакваше да види някой помощник-шериф да седи в необозначена кола, но там нямаше никого. На Ривър би трябвало да ѝ бъде назначена охрана най-малко няколко дни. Ако Палача мислеше, че тя би могла да го разпознае, той можеше да се върне, за да довърши започнатото.

Ярдли изчака часът да свърши и влезе вътре. Анджела Ривър говореше с една ученичка, когато видя Джесика и ѝ помаха. Щом приключи разговора, отиде при нея.

— Радвам се, че дойдохте. Но пропуснахте урока.

— Исках само да видя как сте. Държите ли се?

Ривър повдигна рамене.

— Ами… държа се, доколкото мога. Приятелят ми Майкъл каза, че снощи съм плакала на сън. — Тя се усмихна смутено. — Но, хей, можеше да е много по-лошо, нали?

Ярдли се вгледа в нея. Ривър не изглеждаше толкова уверена и изпълнена с енергия както първия път, когато се видяха. Травмата явно вече ѝ се отразяваше.

— Анджела…

— Анджи. Приятелите ми ме наричат Анджи.

— Анджи, познавам отличен специалист по травми. Препоръчвам я на много жертви и тя наистина им помага.

— Аз не мисля за себе си по този начин. Като жертва. Освен това се занимавам с йога и медитация. Не съм сигурна дали един психиатър ще направи повече, отколкото аз мога да направя сама. — Анджела въздъхна и взе една забравена рогозка. — Е, искаш ли нещо за пиене? Имам чай от гъба комбуча. Силен е и с приятен вкус на алкохол.

— Не, благодаря. Трябва да се връщам при дъщеря си. Наистина исках само да проверя как си. — Джесика погледна към голямата снимка в рамка на гуру в роба — азиатец със сърдечна усмивка и жълт шарф на рамото. — Назначиха ли ти охрана от Шерифската служба? Един помощник-шериф трябва да те наблюдава известно време.

— Не. Никой не каза нищо.

Ярдли кимна.

— Ще им се обадя и ще ги накарам да изпратят някого.

Ривър отвори широко очи и Ярдли разбра грешката си.

— Мислиш… мислиш, че той ще ме нападне пак?

— Това е само предпазна мярка. На всеки в твоето положение, който е оцелял при нападение и извършителят не е заловен, се назначава охрана за няколко дни.

Ривър скръсти ръце на гърдите си.

— Хм. Майкъл е нощна смяна. Аз… не искам да оставам сама. Искаш ли да отидем някъде и да пийнем нещо истинско? Моля те?

Думата „моля“ беше изречена толкова искрено, че Джесика нямаше как да откаже.

Близо до студиото се намираше виненият бар „Черната врата“. Анджела прегърна собственичката и прошепна нещо в ухото ѝ. Жената ги настани на маса до прозорците.

— Тя беше моя ученичка — каза Ривър, когато седнаха. — Пиян шофьор блъсна съпруга ѝ. И тя мина през ада. — Анджела потопи хапка хляб в малка купичка със зехтин, сложена на масата.

Собственичката донесе две чаши червено вино и сирене с грозде. Виното имаше лек вкус на дъб, беше рядко и скъпо.

— Омъжена ли си? — попита Анджела.

— Не.

— Разведена?

Джесика кимна.

— Вече станаха седемнайсет години.

— Много време. Искаш ли да се омъжиш пак?

Ярдли поклати глава.

— Не.

— Аз никога не съм се омъжвала. Всъщност Майкъл е втората ми сериозна връзка. И вторият мъж, при когото се преместих да живея. Честно казано, понякога имам чувството, че от това няма да излезе нищо. — Ривър замълча и отпи глътка вино. — Сигурна съм, че ми изневерява. Трябва да го зарежа, но не искам да съм сама. Нямам достатъчно воля, нали?

— Изобщо не мисля така.

Анджела преглътна сълзите си. Отмести поглед встрани, но Джесика забеляза, че очите ѝ блестят.

— Извинявай, че те натоварвам с проблемите си — познаваме се едва от скоро.

— Всичко е наред, Анджи. Нямаше да съм тук, ако не исках да те изслушам.

Ривър поклати глава.

— Да останеш с някого, защото се страхуваш да си сама… Не знам как иначе може да се нарече това, освен слаба воля. Чувствам се ужасно глупава. — Не можеше повече да сдържа сълзите си. — Много ми е неудобно. Трябва да си вървиш. Не си длъжна да седиш с толкова съсипан човек като мен.

— Анджи, това е…

— Не, моля те, върви си. Аз съм пълен провал.

Джесика се поколеба за миг, но каза:

— Аз бях омъжена за сериен убиец.

Ривър я изгледа мълчаливо, докато сълзите все още се стичаха по бузите ѝ, и после избухна в смях. Ярдли не каза нищо. Не искаше да споделя това, но думите някак сами се бяха отронили от устата ѝ. Изпита странно чувство, когато ги каза на глас. Тя никога не говореше за това.

Анджела престана да се смее и се втренчи в нея. Усмивката ѝ бавно помръкна.

— Сериозно ли говориш?

Джесика кимна и отпи от виното си.

— Ако искаш да сравним чий живот е по-голяма катастрофа, мисля, че аз трябва да получа наградата.

— Кой беше съпругът ти?

— Еди Кал. Сега чака изпълнението на смъртната си присъда.

— Еха! Предавам се, ти ме победи.

— О, щом съм те победила, нека да ти кажа с кого заживях след Еди. Може да спечеля всички места в конкурса „чий живот е по-голям провал“. — Ярдли се вгледа в отраженията на светлината в чашата си. — Никога не съм умеела да си подбирам мъже.

— Добре дошла в клуба. Преди Майкъл се срещах с един тип от „Ангелите на Ада“.

— И как беше?

Анджела повдигна рамене.

— Отначало беше забавно. Вероятно не трябва да казвам това на един прокурор, но веднъж той ме заведе на голяма наркосделка с някаква мексиканска банда. Картел или нещо подобно. Беше като във филмите. Десетина типове с оръжия, застанали насред пустинята, проверяваха куфари.

— Наистина ли?

Ривър кимна.

— Трябва да призная, че никога не съм била по-уплашена и в същото време по-развълнувана. — Тя се огледа наоколо и прошепна: — След като всички си тръгнаха, правихме секс там, на мотора му.

Ривър се изкикоти и Ярдли се усмихна.

— На мотора му?

— Да. По едно време паднах и си помислих, че развалих всичко, но той скочи върху мен. Беше същински звяр в това отношение.

— Какво стана с него?

— Отиде в затвора, разбира се — въздъхна Анджела. — Как иначе можеше да завърши тази история? — Тя вдигна чашата си за наздравица. — Да пием за срещите с истински задници. Времето, прекарано с тях, е забавно, докато не свърши всичко.

Джесика се усмихна. Двете чукнаха чаши и Анджела направи знак на собственичката да донесе още вино.