Четвъртата картина

13.

След срещата си с Анджела Ривър Ярдли се прибра вкъщи. Тара учеше на масата в дневната със слушалки в ушите. Джесика целуна дъщеря си по косата и отиде до хладилника. Беше твърде уморена, за да приготви вечеря, затова остатъците от замразена храна щяха да свършат работа.

Докато изваждаше храната, тя получи съобщение. Текстът беше придружен от снимка на гривна.

Виж какво намерих в интернет, пишеше Анджела Ривър.

Харесва ми, отговори Джесика.

И на мен. Да я купя ли?

Задължително. Цветът ѝ много ще подхожда на кожата ти.

Последва дълга пауза. Ярдли пъхна замразената храна в микровълновата фурна.

Знам, че е шантаво и че съм част от работата ти, но ако не ти е неприятно, кажи какво ще правиш тази вечер.

Защо?, попита Ярдли.

Майкъл не е в града и ще се върне чак утре вечер. Ще се радвам на малко компания. Искаш ли да дойдеш да изпием по чаша вино и да гледаме телевизия?

Пръстите на Ярдли се поколебаха над телефона. Тя не беше свикнала да има приятели, пък и какво всъщност знаеше за Анджела Ривър? Инстинктът ѝ подсказваше да поддържа само професионални отношения с нея, но нещо друго ѝ нашепваше, че Анджела иска да говори с някого. Че може би дори има нужда от това.

Защо ти не дойдеш у нас?, написа Джесика.

Навън се беше спуснал мрак, когато се навечеряха. Тара решаваше уравнения, докато се хранеха, и говореше малко.

— Как беше днес? — попита Джесика.

— Добре.

По време на цялата вечеря беше така — Тара отговаряше с една дума. Джесика разбираше причината. Когато дъщеря ѝ имаше някаква цел пред себе си, като да решава тези уравнения например, всичко друго оставаше на заден план. На нейните години и Джесика беше такава. Но се сети за малкото момиченце, което водеше на кино и люлееше на люлки в парка. Момиченцето по цял ден не се отлепяше от полата на майка си. Двете бяха сами срещу останалия свят и Джесика помнеше онези времена като най-трудните, но и най-щастливите в живота си.

— Тази вечер ще дойде на гости една приятелка — каза тя.

Тара вдигна глава.

— Коя?

— Казва се Анджи. Не я познаваш.

Тара се усмихна доволно.

— Къде се запознахте?

— Покрай работата.

— Мога да уча в кафенето, ако искаш.

Джесика стана и вдигна чиниите от масата.

— Не. Исках само да знаеш, за да не се изненадаш.

— Изненадана съм. Не мисля, че някога си ме запознавала с някоя от приятелките си. С изключение на онази жена, с която обядвахме няколко пъти. Айда. Харесвах я. Какво стана с нея?

— Омъжи се и има деца. Когато сте на различни етапи в живота, понякога е трудно да поддържаш приятелства.

— И Анджи ли е прокурор?

— Не.

— Адвокат?

Джесика занесе чиниите в мивката и започна да ги мие.

— Не… Тя е жертвата в един от моите случаи.

— Наистина ли?

— Да. Нищо не забранява да си приятел с хората, на които помагаш.

— Да, но изглежда странно. Ти обикновено си много предпазлива в това отношение.

На вратата се почука и Тара отвори.

— Здравей. Ти сигурно си Тара.

— Да. А ти си Анджи, нали? Влез.

— Радвам се, че най-после се запознахме. Майка ти непрекъснато говори за теб.

— Хубави неща ли?

— О, разбира се.

В едната си ръка Ривър носеше бутилка вино, а в другата — кофичка сладолед „Бен и Джери“.

— Съжалявам, не можах да преценя кое е по-вредно.

— Определено сладоледът. Но мисля, че ще опитаме и двете.

— Аз също — обади се Тара. Джесика повдигна вежди и тя добави: — Шегувам се. Ще уча в стаята си, ако ви потрябвам. — Тара се поколеба, преди да излезе. Явно погледът ѝ беше привлечен от татуираната руна на рамото на Анджела. — Беше ми приятно да се запознаем, Анджи.

— И на мен. — Анджела остави бутилката вино и сладоледа на плота в кухнята. — Харесвам я. Много е очарователна.

— Така е — отвърна Джесика и извади две чаши за вино от шкафа. — За щастие, вече не е толкова неспокойна, колкото беше в началото на пубертета. Помагам ѝ да преживее някои проблеми, които се коренят в детството ѝ.

— Как?

Джесика наля вино в чашите и отговори:

— Когнитивна бихейвиористична терапия. Учила съм клинична психология, макар че никога не съм си представяла, че ще я прилагам върху собственото си дете.

— Животът е едно лудо пътуване, нали? — Те чукнаха чаши. — Но поне можем да се забавляваме по време на тези лудости.

След няколко чаши вино, половината сладолед и няколко епизода от сериал за една жена, която предлага да се омъжи за мъжа, готов да изпълни всяко нейно желание — като да се търкаля в бъчва, пълна със змии, или да претърси канал за пръстен — Джесика и Анджела седнаха на балкона и се вгледаха в нощното небе. Допиваха виното и слушаха тиха музика в стил ню ейдж.

— Много ми харесва тук горе — каза Анджела. — В града няма такава тишина. Там винаги е шумно, дори в два или три часа сутринта. Мислиш ли, че това може да кара хората да се чувстват нещастни? Че не сме създадени около нас постоянно да има шум?

— Не знам. Нивата на тревожност и депресия в обществото са безпрецедентни. Може би шумът е един от факторите.

Анджела се втренчи в Джесика за секунда.

— Вече я няма.

— Кое?

— Имаш малка бръчка между веждите, сякаш си постоянно съсредоточена. Като потрепване на мускул или нещо подобно. Сега я няма. Лицето ти е много по-лъчезарно без нея.

Джесика се изчерви и отмести поглед встрани.

— Трябва да носиш маска, нали? — продължи Анджела. — Чичо ми беше ченге. Знам как е. Това са мъжки момчета. Трябва винаги да си корав, да не показваш чувства. И прокурорите ли са такива?

— Някои. Някои мъже прокурори смятат, че жените са прекалено емоционални, за да бъдат добри прокурори. Сякаш мъжете загърбват чувствата си като роботи.

— Мисля, че тази теория ще бъде отхвърлена след един милион години война. — Анджела отпи глътка вино. — Не си длъжна да ми казваш, но съм страшно любопитна… що за човек беше той?

Джесика знаеше за кого говори Анджела.

Отначало се ядоса, че я пита за най-ужасяващото нещо, което беше преживяла, особено като имаше предвид, че двете се познават отскоро, но после си помисли, че това може би е нормално. Джесика нямаше много опит в завързването на приятелства, но може би именно така се поставяше началото им — като говориш за неща, които не споделяш с никой ДРУГ.

— С мен беше нежен и мил. Няколко пъти седмично ми оставяше бележки на плота в кухнята или на нощното шкафче в спалнята. Не стихове или нещо подобно, а само бележки, в които ми пишеше какво мисли за мен.

Анджела поклати глава.

— Дори не мога да си представя какво си почувствала, когато си разбрала истината. Ама че гадост! Наистина съм изумена, че успяваш да се държиш и дори помагаш на други.

Джесика облегна глава назад на шезлонга и се вгледа в звездите.

— Може ли сега аз да те попитам нещо?

— Питай — отвърна Анджела.

— Ти каза, че сърцето ми е строшено. Какво имаше предвид?

Анджела допи виното си на една голяма глътка, сякаш пиеше вода.

— Явно е означавало нещо за теб, щом си го запомнила. Какво мислиш, че означава?

Джесика се втренчи в чашата си и отраженията на лунната светлина в нея.

— Мисля, че това се отнася за човек, който вече не може да обича. Толкова е сломен, че не може да сглоби сърцето си, за да го даде на друг.

Анджела се усмихна.

— Знаеш ли, че на санскрит има дума за пукнатините, които с годините се образуват по чиниите и чашите? Превежда се като „уникална красота“. Означава, че вместо да ги поправяме, трябва да ги възхваляваме, защото именно пукнатините правят уникални съдовете. Може би строшеното сърце е нещо уникално за всеки човек и трябва да го преживеем, за да оценим излекуваното сърце по-късно.

Джесика я погледна.

— Как съумяваш да се владееш толкова добре? Съвсем наскоро преживя такава огромна травма, но, изглежда, си несъкрушима. Сякаш това преживяване е рикоширало от теб.

Анджела се усмихна тъжно и се загледа в пустинята.

— Не съм несъкрушима. Напротив. Понякога имам чувството, че съм направена от стъкло. Това… това, което се случи с мен… Не си позволявам да мисля за него. Сетя ли се за това, веднага прогонвам тази мисъл. Медитирам и практикувам йога от петнайсет години, затова знам как да изчиствам съзнанието си. Да не мисля за нищо и да се съсредоточавам само върху тялото си. — Тя прокара пръст по ръба на чашата си, без да поглежда Джесика. — Правя го всяка минута всеки ден, откакто агент Болдуин ме намери.

Джесика мълча дълго.

— Съжалявам.

Анджела кимна.

— Говорих с Майкъл и… нещо се промени. Мисля, че не можем да го опишем с думи, но и двамата го чувстваме. Усещам го. Не знам как ще бъде отсега нататък. Знам, че ще е различно, но в какъв смисъл? Ще продължи ли да ме гледа по същия начин? Ще се ядосва ли на себе си, че не е могъл да ме защити?

— Понякога забравяме, че и любимите хора на жертвите също преживяват травма. Може да е полезно и за двама ви да посетите терапевт.

— Защо продължаваш да настояваш, че трябва да отида при терапевт? Мислиш, че може да развия някакво откачено личностно разстройство ли?

— Травмата се отразява различно на всеки.

Анджела си пое дълбоко дъх и рече:

— Ще ти кажа едно. Всичко това определено променя връзката ми и ме изпълва с несигурност.

Джесика се усмихна. Анджела я наблюдаваше.

— Трябва да се смееш повече. Мисля, че не те виждам често да се усмихваш.

— Понякога не намирам за какво да се смея.

— Винаги има за какво да се смееш, Джес. Ние съществуваме, за да се радваме, не да плащаме сметки, докато един ден не легнем в гроба.

Джесика не отговори. Еди Кал ѝ беше казал почти същото и при спомена по гърба ѝ полазиха ледени тръпки.

— Мисля, че имам бутилка шардоне, ако искаш да останеш още малко.

— С удоволствие. — Анджела се поколеба. — Аз… наистина не искам да съм сама точно сега.

— Аз също — отвърна Джесика.