Четвъртата картина

32.

— Дилън!

Дилън Астър почувства тежест в гърдите си. Тя го задушаваше и го оставяше без дъх. Като малък той имаше един много дебел санбернар, който сутрин сядаше върху гърдите му. Астър имаше чувството, че го смазва скала. Сега изпитваше същото.

— Дилън!

Той отвори очи и видя, че над него се е навела Лили Ричи. Беше се излегнал на дивана в кабинета си. Вратовръзката и сакото му бяха преметнати на стола, но Астър все още беше по панталон и чорапи.

— Часът е осем — каза тя.

— Мамка му!

Той скочи и закопча ризата си. Зад бюрото му имаше малък умивалник — причината да плаща допълнителни петдесет долара на месец за кантората. Астър изплакна устата си с вода за уста, прокара гребен през късата си кестенява коса, опита се да прикрие белега ниско на врата си с яката на ризата, нахлузи обувките си и хукна към вратата.

— Каква е програмата? — попита той и изтича навън.

Ричи грабна чантата си и го настигна.

— Изслушване на искова молба. Сега трябва да отидеш в съдебната зала на Кук, а в осем и трийсет — в залата на Прескът.

Астър побягна към асансьора и Ричи забърза след него. Той извади телефона си и отвори на екрана списъка с клиентите, които имаше тази сутрин. Хенри Смит Милър в съдебната зала на съдия Кук и Ив Рейчъл Родригес при съдия Прескът. След това имаше други клиенти в градския съд в другия край на града.

Адвокатската кантора „Астър и Ричи“ заемаше две стаи в сградата „Билтмор“ срещу Районния съд на окръг Кларк. Астър хукна да пресича улицата и за малко не го блъсна такси.

— Вземи парите от Ив! — извика Ричи след него.

— Добре.

Районният съд на окръг Кларк представляваше квадратна сграда от секции с различни цветове, сякаш беше сглобена от части на конструктор „Лего“. Дилън Астър забърза нагоре по стъпалата на съда към детекторите за метал.

— Франк, много бързам.

— Не мога да те пусна, без да съм те проверил. Знаеш много добре — отвърна широкоплещестият съдебен пристав.

Астър нетърпеливо изчака реда си. Някой започна да спори с пристава, защото не искаше да си събува обувките, и на Астър му се прииска Франк да го зашемети с електрошок, за да се придвижи опашката.

Когато най-после мина през детекторите, приставът му пожела приятен ден. Астър му върна поздрава, без да се обръща, докато тичаше към асансьорите.

Съдията Кук вече беше заел мястото си. Той започваше заседанията в осем и очакваше адвокатите да са там десет минути по-рано. Кук се втренчи в Астър, който бързо мина покрай публиката и се присъедини към другите адвокати, седнали на местата за публиката зад масите на защитата и прокурора.

Часовете в понеделник сутринта бяха най-натоварените в календара на наказателния съд. Астър пресметна, че има двеста души, натъпкани в зала, предназначена за сто. Десетина адвокати седяха, чакаха реда си и се поглеждаха един друг, за да видят дали някой не внимава и да го прередят. Астър беше последен, затова извади телефона си и прегледа преписката по делото.

Случаят на Милър беше ясен — обир на автомобили. Милър системно бе разбивал коли в квартала и беше обирал всички ценни вещи, които намереше. Астър видя, че сметката му за адвокат е платена, за разлика от тази на Ив Родригес.

— Господин Астър — обърна се към него съдия Кук, — благодаря, че се присъединихте към нас днес.

— Хм, благодаря, господин съдия.

— Тъй като явно смятате, че съдебната зала е ваша и може да влизате, когато поискате, защо не започнем с вашето дело?

— Господин съдия, всички са преди мен.

— Настоявам. Вие очевидно мислите, че може да правите каквото поискате във вашата съдебна зала, затова нека ви позволим вие да ръководите. Кой е вашият случай?

Астър погледна другите адвокати, които го изгледаха гневно, и си представи сцената от филма „Пълно бойно снаряжение“, когато пребиват новобранеца, защото всички са наказани заради него.

— Хм, Хенри Милър, господин съдия.

— Господин Милър, моля, пристъпете напред.

Астър и Хенри застанаха на катедрата. Съдията извади папката с делото му и попита:

— Какво ще правим днес, господин Астър?

— Само ще решим въпроса за една искова молба за отхвърляне на доказателствата за достатъчно основание. — Астър реши, че съдията вече е изразил ясно становището си и продължава по-нататък.

— Да, разбира се — рече Кук. — А сега, да прекратя ли делото във ваша чест? Това е вашата съдебна зала, затова моля, кажете ми какво искате да направим.

Неудобството на Астър започна да се превръща в гняв. Той беше закъснял само няколко минути, а преди него и без това имаше опашка от адвокати. По никакъв начин не беше повлиял хода на процедурата. Кук упражняваше властта си, защото можеше. Малко неща вбесяваха Астър повече от човек, който се заяжда с другите, защото може.

— Да, господин съдия, бих искал да прекратите делото веднага. Това би било чудесно, благодаря. Освен това, може ли да накараме прокуратурата да плати паркинга на господин Милър? Ужасно скъп е.

Съдията Кук отвори широко очи и се втренчи злобно в Астър.

Адвокатът не трепна. Едно изслушване за неуважение към съда можеше да отнеме половин час. Той беше готов да се обзаложи, че Кук няма да иска да изостане толкова от графика. Или поне така се надяваше.

Съдията изкриви устни и попита:

— Стигат ли четири седмици, господин Гоф?

Прокурорът стана и отговори:

— Да, господин съдия.

— Четиринайсети август, три часа следобед. Ако отново закъснеете, господин адвокат, ще накарам да ви задържат за неуважение към съда, ясно ли е?

— Напълно, господин съдия.

Щом излязоха от съдебната зала, Астър каза на Хенри да му се обади, ако има някакви въпроси, но че ще се свърже с него преди четиринайсети, за да прегледат показанията му. След това Астър хукна към залата на съдия Прескът, като очакваше още едно спречкване със съдията, защото е закъснял. А днес имаше още три изслушвания.