Четвъртата картина

22.

Ярдли изпитваше клаустрофобия в кабинета си и не можеше да се съсредоточи. Беше седнала зад бюрото си, гледаше втренчено стените и мислеше какво ѝ каза Сарт.

Лекар.

Един от пазачите на сградата мина покрай кабинета ѝ и после се върна да провери табелката с името на вратата.

— Госпожо Ярдли? Дойдох да сменя табелката. Може да намина по-късно, ако желаете.

— Не, няма проблем. Сменете я сега.

Той свали името ѝ от вратата и сложи това на Кайл Джакс. Донесе нейната табелка и ѝ я даде.

— Някои хора искат да си ги запазят.

Ярдли взе табелката и се вгледа в нея, а след това я изхвърли в кошчето за боклук и взе чантата си. Искаше да говори с един човек.

Регионалната болница „Редуд“ беше малка и се намираше близо до дома на Анджела Ривър. Ярдли беше ходила там веднъж, въпреки че вече не помнеше защо. Вероятно за да види някоя от многобройните жертви в болницата. В съня си понякога долавяше миризмата на антисептични препарати.

В приемната на спешното отделение нямаше много пациенти и служителите седяха зад регистратурата. Зад тях стоеше полицай.

— Здравейте. Искам да говоря с доктор Закари. Негова приятелка съм.

— Обядва в столовата. По коридора вдясно.

Столовата гледаше към градина с пешеходна алея, която свързваше двете крила на болницата. Няколко медицински сестри и лекари обядваха вътре. Ярдли забеляза Закари, който седеше сам на една маса в ъгъла.

Той се изненада, когато я видя.

— Джесика? — Майкъл стана и я прегърна. — Какво правиш тук?

— Тук водят някои от жертвите от случаите, по които работим — отвърна Ярдли. — Не е най-любимото ми място, както можеш да се досетиш.

Той кимна и наведе глава над чинията си с пиле и картофено пюре.

— Да, тук често виждаме такива случаи. Едни и същи жени, постоянно се връщат — пребити от бой, с изгаряния по тялото, завързвани… Дори да съдействат на полицията, изглежда, никой не прави нищо, за да ги защити.

— Имаш ли нещо против да седна?

— Съвсем не.

Ярдли се настани на стола, кръстоса крака и се усмихна възможно най-приятелски.

— Стараем се да правим всичко по силите си, но постоянно орязват бюджета ни. На повечето места полицейските участъци поглъщат най-много средства, затова, когато трябва да се правят съкращения на разходите, най-напред орязват полицията, и прокуратурата. Същото се случва и на федерално ниво. Орежат ли ФБР, прокуратурата е следващата.

Закари сложи в устата си една хапка.

— Изобщо не ви съдя. Но не искам да виждам едни и същи жертви.

Ярдли кимна.

— Като стана дума за това, как се справя Анджи?

Той задъвка хапката си, а после избърса устните си със салфетка.

— Тя е силна жена. Но таи всичко у себе си, затова понякога е трудно да разбереш какво чувства.

— Как се запознахте, ако позволиш да попитам?

— Анджи дойде в болницата заради едно нараняване на ръката. Рязала зеленчуци и ножът се изплъзнал и се забил в дланта ѝ. — Закари се облегна назад на стола и се усмихна, докато дъвчеше. — Любов от пръв поглед, предполагам. На следващия ден я поканих на вечеря. Разговаряхме три часа! Тя се премести да живее при мен два месеца по-късно.

— Любов от пръв поглед. Това се случва рядко в днешно време.

Майкъл кимна.

— В началото ми беше малко странно, защото Анджи е много по-различна от другите жени, с които съм се срещал. Тя е много духовна. Не вярва много в науката.

Закари лапна още една хапка.

— Напоследък е много модерно — каза Ярдли. — Да загубиш вяра в науката. Но най-много камъни се хвърлят в градината на еволюцията.

Той повдигна рамене.

— Предполагам, че е започнало от „Произходът на видовете“. Затова Дарвин не е искал книгата му да бъде публикувана. Знаел е как ще реагират хората. Всичко, което противоречи на представата, че ние сме центърът на вселената, ни смущава, и ние се борим срещу него.

— Странно е, че говорим за това, защото онзи ден чух една интересна теория за психологията на еволюцията. Че еволюцията ни е дала способността да изключваме морала си в ситуации, които мозъкът ни възприема като опит за самосъхранение, но че също така ни е дала способността да се прикриваме, когато моралът ни е изключен. Ти какво мислиш за това?

Закари остави салфетката в чинията си и я отмести настрана.

— Интересна теория. Но все още не бих бързал да възхвалявам психологията на еволюцията. Тази наука е съвсем млада, още в пелени. — Той погледна часовника си. — Беше ми приятно да те видя, но трябва да се връщам на работа.

— Разбира се. Извинявай, че те задържах.

— Не се извинявай. За мен беше удоволствие. Ще предам поздрави на Анджи.

Майкъл изхвърли картонената си чиния в кофата за отпадъци и тръгна по коридора към спешното отделение. Обърна се веднъж и погледна Джесика, а после се скри зад ъгъла.

Ярдли се прибра вкъщи следобед. В главата ѝ се въртеше една-единствена мисъл — причината за смъртта. Как така разследващият причината за смъртта и лекарите от „Съдебна медицина“ на окръг Кларк, в която работеха едни от най-способните патолози в страната, не бяха успели да разберат какво е причинило мултиорганната недостатъчност, довела до смъртта на Кати Фар?

Тара тъкмо се беше върнала от стажа. Беше седнала до масата, отворила учебниците пред себе си, но не правеше нищо. Само се беше втренчила в празното пространство. Джесика беше установила, че дъщеря ѝ може да стои потънала в мисли часове наред. Спомни си една история, която беше чула в колежа. Като млад, Сократ веднъж потънал в размисъл в разгара на битка и останал неподвижен, докато около него вилнеела смъртта.

Тара бавно примига, когато Джесика се приближи до нея.

— Къде се беше отнесла? — попита я майка ѝ и си събу обувките с високи токчета.

— Чудех се за нещо. Как беше на работа?

Джесика повдигна рамене и отиде до хладилника, за да приготви вечеря.

— Както винаги. — Тя се замисли за миг, а после затвори хладилника и погледна Тара и блесналите ѝ интелигентни очи. Седна до дъщеря си. — Ти знаеш много за химията, при това на най-високо ниво, нали?

Тара вдигна рамене.

— Да, но само що се отнася до физикохимията. Известно време ми се струваше интересна.

— Ако искам да убия някого и да скрия причината за смъртта от патолога, според теб кой ще е най-добрият начин да го направя?

Тара се усмихна самодоволно.

— Какъв странен въпрос да зададеш на малката си дъщеря?

Ярдли погледна заглавието на учебника ѝ.

— „Хипотеза на дзета-функцията на Риман и L-функциите на Дирихле“… Мисля, че не е толкова невероятно да предположа, че може да разбираш нещо от това, което те питам.

Тара се облегна назад на стола и се замисли.

— Очевидно не може да използваш нещо, което оставя физическо доказателство, затова единственото средство, което ти остава, е отрова. Предполагам, че имаш криминалист токсиколог, който прави анализи?

— Цяла дузина.

— Трябва да направиш тест за конкретен клас на периодичната таблица и после да потърсиш специфични молекули в заподозрения клас, например арсен и беладона. Но всички те са откриваеми. Единственото, за което се сещам, че няма утвърден тест за откриване, е рицинът.

— Рицин?

Тара кимна.

— Тестовете, които трябва да направиш, за да потвърдиш отравяне с рицин, са много специфични. Дори не можеш да го провериш в течности. Трябва да направиш полимеразни верижни реакции с ДНК, за да потвърдиш наличието му. И е толкова рядък, че токсиколозите дори не си помислят да го търсят. Ако го направят, пак може да не открият нищо, ако няма достатъчно молекули.

Джесика беше работила по два случая с отравяния и беше прочела едно научно изследване, според което, ако искаш да отровиш някого, то по-добре той да не поглъща отровата, защото в стомаха и червата ще се намерят следи от веществото. При инжектиране при аутопсия отровата се открива по-трудно, особено ако убождането е било в езика, очите и хълбоците.

Джесика целуна дъщеря си, извади телефона си и забърза към домашния си кабинет, за да се обади на няколко души.