Четвъртата картина

15.

Ярдли пристигна рано в ресторанта, за да си намери маса. Мразеше такива заведения — лъскави и скъпи. Мъжът, с когото щеше да се срещне обаче, явно ги харесваше. Места, с които да смаеш другите.

Настаниха я в едно сепаре и ѝ донесоха топъл хляб и зехтин. Ярдли изяде няколко хапки и тогава влезе Джуд Чанс.

Той беше слаб, вдигнал очила на плешивата си глава, която изглеждаше странна за толкова млад човек. Джуд Чанс огледа салона и я видя.

— Изглеждаш секси, както винаги — каза той и седна.

— Не ме карай да плисна чашата в лицето ти.

Чанс се усмихна и си отчупи малко хляб.

— Винаги съм харесвал това у теб, Джей — ти имаш топки. Повечето хора, които искат нещо от мен, ми позволяват да им говоря каквото си поискам, но имам чувството, че ако кажа нещо за задника ти, ще ме фраснеш в ченето.

— Може би. Имам и лютив спрей.

Той се ухили.

— Вино или бира?

— Бира, благодаря.

Чанс повика един сервитьор и поръча пържола с масло и лук и две бири.

— Е, какво става? — попита той, докато дъвчеше хляб.

— Предполагам, че вече знаеш за Хармъни Фар.

— Разбира се. Няма да съм такъв страхотен разследващ журналист, ако не бях в течение на най-големия случай, който е ставал в този град от едно десетилетие насам. Всъщност, преди да дойда тук, прочетох някаква идиотска статия по въпроса. Беше от онзи кретен Джони Макдърмот. Той мисли, че са двама.

— Двама?

— Палачи. Единият се опитва да го заловят, а другият се крие. Това е тъпо и Макдърмот го е написал само за да получи харесвания, но е шантаво. О, дори не те попитах дали ти харесва прякорът. Палача? Мислех си за Касапина, защото събужда по-свиреп образ, но някак не се вписва съвсем, тъй като няма много кръв. Между другото, много гениално от твоя страна да разпознаеш творбите на Сарпонг в извършените престъпления! Мисля, че това би отнело месеци на ФБР и на Шерифската служба.

Малцина знаеха за връзката с картините. Само няколко души — и Ярдли можеше да ги преброи на пръстите на едната си ръка.

— Никога не преставам да се удивявам колко добре си информиран, Джуд. Как го правиш? Всички, които знаят за картините, бяха предупредени да си държат устата затворена, защото е изложен на риск човешки живот и шефовете ще режат глави, ако някой прибързано съобщи на обществеността. Но ти все пак си разбрал.

Чанс повдигна рамене и се ухили самодоволно.

— Може пък да съм узнал точно от шефовете ти. Ако искате да спре да изтича информация, плащайте им повече, за да не опират до моите пари.

— Предполагам, това означава, че няма да ми кажеш? Дори ако обещая, че ще си остане между нас?

— За нищо на света.

Сервитьорът донесе две чаши бира. Чанс надигна своята и бързо я изгълта. Ярдли бутна чашата си към него и каза:

— Наздраве.

Той започна да пие на малки глътки нейната бира.

— И така, Джей, ти никога не ми се обаждаш, ако няма към кого другиго да се обърнеш. Не ме ли харесваш?

— Харесвам те, но трябва да съм предпазлива. Ако се разчуе, че обменяме информация, шефът ми може да има проблем.

— Защо? Какво му пука, щом ще осъдят негодника?

Ярдли поклати глава, скръсти ръце и подпря лакти на масата.

— Не става така. Важното е как ще бъде представена ситуацията. Понякога си мисля, че предпочитат обществеността да възприеме добре някой случай, отколкото да постигнат осъдителна присъда.

Чанс отпи голямо глътка бира.

— Мамка му, навсякъде е така? Това е бюрокрацията. Движи бавно нещата и си покривай задника. Затова напуснах вестниците и започнах свободна практика.

— Мислил ли си да се завърнеш в света на легитимните новини?

Той се изсмя.

— Легитимни? Няма новинарски източник, който да е легитимен. Всеки има агенция, която бута. — Телефонът му извести получено съобщение и Чанс бързо написа отговор. — Както и да е, отдавна не сме се срещали с теб. Как я караш?

— Ще напускам.

Чанс остави телефона си на масата.

— Сериозно? Напускаш системата на правосъдието?

— Не знам дали напускам системата на правосъдието, но прокуратурата със сигурност. Местя се в Санта Бонита. Мисля да започна частна практика и да поемам само лесни случаи. С удоволствие бих се занимавала със завещания и осиновявания.

Чанс огледа няколко млади жени, които минаха покрай тях, и попита:

— Искаш ли един съвет? Това не е за теб. Изобщо. Тези гадости ще ти липсват. Виждал съм го при някои полицаи и федерални агенти. На твое място бих си помислил добре, преди да зарежа тази работа. — Той допи бирата. — Ченгетата все си мислят, че ще са щастливи, когато се пенсионират и станат телохранители на някоя знаменитост, но не става така. Някои хора имат нужда да участват в преследването.

Ярдли се облегна назад, пое си дъх и огледа ресторанта.

— Кажи ми какво знаеш за Хармъни Фар.

— О? — учуди се Чанс и погледна празната чаша в ръката си. — И защо мислиш, че аз знам нещо, което ти вече не знаеш?

Тя вдигна рамене.

— Не знам, но ти имаш източници, които няма да говорят пред мен.

— Какво ще получа в замяна?

— Какво искаш?

Очите му блеснаха.

— Чу ли за серийния изнасилвач в Блумингтън? Онзи, който влиза с взлом в домовете на хората?

— Да.

— Случаят е на твоята уважаема колежка Бритни Смит. Тя винаги ме е мразила. Не иска да ми каже нищо. Затова отишла при стажант-детектива в отдел „Сексуални престъпления“ и го заплашила със съдебно преследване, ако доказателствата, с които разполагат, изтекат в пресата. И сега той мълчи като риба. Искам да ги вземеш и да ми ги дадеш.

— С този случай се занимава Районната прокуратура. Нямам правомощия да им казвам какво да правят.

— Да, но ти и Бритни се харесвате, нали? „Сестринството на Особени случаи“, или каквото и да е там. Не ми пука как ще го направиш, само ми кажи какво знаят, за да напиша статия.

— Няма да дам информация по случай, по който се работи, но ще говоря с Бритни за теб. Ще ѝ кажа, че си добър човек и че е хубаво да ѝ дължиш услуга. И тя ще ти каже някои неща.

Чанс се замисли за миг.

— Ами, това е по-добре от нищо. Имаме сделка.

Сервитьорът дойде с още бира и взе празните чаши.

— Е, какво знаеш? — попита Ярдли.

— Бащата. Лежал е за отвличане на момиче на годините на дъщеря му. Но предполагам, че си видяла това, нали?

— Да. Освен това знам, че има оттеглено обвинение срещу него от две хиляди и втора година за същото нещо.

— Ха! Дори и вие трудно може да видите толкова стари досиета за снети обвинения. Ти как успя?

— И аз си имам своите източници — усмихна се Ярдли. — Дано знаеш нещо повече.

— Какво ще кажеш за следното: видя ли колко пъти са викали социалните служби в дома им по сигнали за сексуално насилие?

— Видях. Осем пъти.

— Да, осем. Осем проклети пъти, и момичето пак не е било изведено от дома си. Кати водела вкъщи всички отрепки, с които се срещала, и някои от тях насилвали Хармъни. Имало обаче един, който бил най-лошият от всички. Два пъти я изпратил в спешното отделение. Източникът ми от полицията каза, че Хармъни дала показания срещу него на един от съдебните процеси и го прибрали в пандиза. Досиетата на социалните служби са засекретени, но ако ми намериш това, както и името на насилника, ще ти бъда длъжник. Защото се обзалагам на още един обяд, че онзи мръсник е бил освободен и е отишъл да търси отплата. — Чанс огледа ресторанта. — Имам и още нещо.

— Какво?

— Ами, да го наречем малък подарък. Снимка, която, мисля, че много ще те заинтригува.