Четвъртата картина

68.

Ярдли се обади на директорката на затвора Софи Гледхил. Обясни какво иска и Гледхил се съгласи, но едва след като я попита:

— Сигурна ли си? Помниш ли как се почувства последния път? Каза ми, че все едно си била напъхана в ковчег, докато си била в стаята с него.

— Знам, но трябва да говоря с него.

Ярдли остана в колата си на паркинга на затвора „Лоу Дезърт Плейнс“, докато не получи съобщение от Гледхил, че стаята е готова.

На входа я очакваха, въпреки че Джесика пак трябваше да се подпише в дневника за посетители и да мине през детекторите за метал. След това мина през стоманени врати и после през една плъзгаща се врата с железни решетки. Един надзирател — нисък мъж с късо подстригана коса — я поведе по коридора към килиите на осъдените на смърт.

Стаята, която бяха подготвили за нея, беше за поверителни срещи между адвокат и клиент. Последния път, когато беше в тази стая, Джесика наблюдава как Тара видя баща си за първи път.

— Ще го доведа.

— Благодаря.

Ярдли седна на металния стол и търпеливо зачака. В ъгъла имаше часовник и единственият звук в стаята беше тиктакането на голямата стрелка. Беше обезпокоително тихо. В затворите винаги беше шумно — чуваха се викове, смях и понякога писъци.

Стоманената врата от другата страна на дебелата стъклена преграда се отвори и надзирателят доведе Еди Кал. Ярдли трябваше да положи усилия да не се разтрепери, въпреки че тялото ѝ беше парализирано и не можеше да помръдне, дори и да искаше.

Еди седна и я погледна с тъмносините си очи, които приличаха на очите на Тара толкова много, че Джесика отмести поглед встрани. Трябваше ѝ малко време, преди отново да го погледне.

— Не очаквах да те видя пак — тихо каза той.

Джесика погледна надзирателя.

— Бихте ли ни оставили за малко насаме?

— Добре. Повикайте ме, ако ви потрябвам.

Ярдли го изчака да излезе, и погледна Кал. Той изглеждаше почти същият както преди две години, с малко по-прошарена коса на тила и около слепоочията.

Джесика изпитваше желание да му се разкрещи, да го замери с разни неща, да повика надзирателя и да му каже да го нарани по някакъв начин… но не можеше. Нуждаеше се от помощта на Кал и онова, което беше направил с Тара, трябваше да почака за по-късно.

Тя преглътна гнева си и се постара изражението ѝ да остане безучастно.

— Предполагам, че трябва да ти поднеса поздравления, задето все успяваш да отложиш екзекуцията си.

Еди леко вдигна рамене.

— Предстоят съдебни дела, заведени от различни състрадателни организации, а и новият губернатор е противник на смъртното наказание, но това е само отлагане на неизбежното. Красива си.

Забележката я отврати, но Ярдли не се издаде.

— Какво правиш тук, Джесика? Не мисля, че имам други фенове, които живеят в дома ти, нали?

Тя сплете пръсти на коляното си. Изглеждаше спокойна, въпреки че коментарът му я изпълни с ужас и отвращение по начин, за който не беше подготвена. Ярдли си пое дълбоко дъх, за да се отпусне, и каза:

— Трябва ми помощта ти.

Устните му се разтеглиха в усмивка. Еди примига бавно, докато я гледаше изпитателно.

— Сигурно си отчаяна, щом си дошла при мен.

— Така е.

— И какво ще ми предложиш в замяна?

— Нищо. Освен че ще внеса малко пари в сметката ти в затвора.

Той се изсмя.

— Не звучи много.

— Или ще ми помогнеш, или няма да ми помогнеш, Еди. Няма да те моля.

Кал си пое дълбоко дъх и се премести на стола. Веригите му издрънчаха и я накараха да си помисли за гърмяща змия.

— Бих отказал, ако беше някой друг, но е стимулиращо, че те виждам. Имам рисунки на теб в килията си. Искаш ли да дойдеш пак и да ги видиш?

— Не.

Той се вгледа мълчаливо в нея.

— Как е дъщеря ни?

Джесика трябваше да преглътне само за да направи някакво движение, но не отмести поглед встрани, нито му отговори троснато и грубо. Еди я изпитваше, за да разбере колко знае тя.

— Учи роботика в Университета на Лас Вегас и стажува във фирма, която има планове да я наеме на работа, след като Тара завърши. Ще бъде най-младият им инженер.

Еди леко наклони глава настрана.

— Държи ли се обезпокоително?

— Какво имаш предвид?

— Ако онова, което имам аз, е генетично заложено, досега тя би трябвало да покаже отличителни черти, които познаваш у мен.

— Тара изобщо не е като теб, Еди. Тя е щастлива. Или поне доколкото щастлива може да бъде, предвид всичко, което ти я накара да преживее.

— Ако си спомням правилно, ти се съгласи да се омъжиш за мен. Не сме ли виновни и двамата за страданията ѝ? Може би ти малко повече, защото не видя какъв съм? — Еди се ухили и усмивката му беше ужасяваща. — Какво ти трябва? — попита той.

— Спомняш ли си Сарпонг? Серията картини „Тъмните неща“?

— Да.

— Ти дълго време беше обсебен от тях. Не говореше за нищо друго. Така и не ми каза защо.

— Те докоснаха нещо у мен. Това рядко се случваше с чуждото изкуство, но все пак се случваше. Имах същата връзка с някои от творбите на Караваджо.

Ярдли кимна.

— Помня. Но не беше като със Сарпонг.

— Не беше. — Еди леко се наведе напред. — Става дума за убийството на Кримзън Лейк Роуд, нали? Прочетох много интересна статия в „Сън“.

— Познавам журналиста, който я написа. Всичко е точно.

— Да, сигурен съм. Той пише добре. С подробности. Има някои много сполучливи прозрения, които хвърлят светлина върху мотива на убиеца.

— Той винаги е писал така.

— Сигурен съм… В гласа ти има нещо, когато говориш за него. Спиш ли с него?

— Нямаш правото да ми задаваш такива въпроси.

— Но ти имаш правото да идваш тук когато пожелаеш и да искаш помощта ми?

Джесика не каза нищо и двамата се втренчиха един в друг.

— Това беше грешка — заяви тя и стана.

— Искаш да знаеш защо убиецът е вдъхновен от картините на Сарпонг, нали?

Ярдли се вгледа в него за миг и после отново седна.

— Да.

— Какво мислиш, че означават? Защо ги е нарисувал Сарпонг?

— Говорих с един професор по психиатрия, на когото имам доверие. Той се консултира с експерт по изкуството на двайсети век. Експертът каза, че картините са за морала и нашата съвест. За това, че еволюцията ни е дала способността да изключваме морала си, когато сметнем за удобно, и дори не съзнаваме кога се случва това. Сарпонг е бил биолог по професия, затова би имало логика тематиката на картините му да отразява еволюционни идеи.

Еди Кал се засмя.

— Колко поетично! Пълни глупости, но поетични.

— А според теб какво означават?

— Картините не са за психологията на еволюцията. Много по-елементарно е. Много по-примитивно. Какво чувстваш, когато гледаш жертвите, изобразени на картините?

— Чувствам… Жал ми е за тях.

— Защо?

— Страдали са, преди да умрат.

— И що за човек би ги накарал да страдат?

— Някой садист.

Еди поклати глава.

— Няма доказателства Сарпонг да е бил садист или да е проявявал някакъв вид сексуални отклонения. Кой би искал някой да страда, преди да го убие, но не е садист?

Ярдли смръщи чело, докато обмисляше възможностите.

— Не знам. Някой изпълнен с ярост?

— И защо яростта би го довела до това?

— Защото е нестабилен и не познава себе си, за да разбере кога изпитва ярост.

— Не. Сарпонг е знаел точно какво прави. Рисувал е картините цели шест години. Що за ярост би изпитвал някой, за да му отнеме шест години да я изобрази? Какъв вид гняв би се задържал толкова дълго?

Дъхът ѝ изведнъж секна — като задъхване — и Ярдли потрепери.

— Отмъщение…

Еди Кал не каза нищо. Само я наблюдаваше, без да мига.

Сърцето на Джесика заблъска в гърдите ѝ.

— Той им отмъщава и това има нещо общо със случилото се на Кримзън Лейк Роуд.

Еди се наведе още малко напред, сякаш се опитваше да долови уханието ѝ. Усмивка оживи устните му, докато очите му бяха втренчени в нея.

Джесика искаше да си тръгне, да избяга, без да каже нито дума повече, но положи усилия и попита:

— На кого е отмъщавал Сарпонг?

— Четири съпруги, четири развода, четири картини. В живота той е бил пълен страхливец, във връзките му са доминирали по-силни жени, но в картините си е бил Бог над онези жени. Можел е да прави с тях каквото иска.

Ярдли се вгледа в студените му сини очи и изведнъж ѝ се стори, че изглеждат мъртви. Очи на труп.

— Благодаря за помощта, Еди.

— Не е необходимо да ми благодариш. Да те видя, е достатъчна награда — усмихна се той.

Джесика не обърна внимание на забележката му и каза:

— Ще внеса пари по сметката ти.

— Признателен съм ти. Няма да повярваш колко са скъпи поничките тук.

Тя стана и се обърна, но изведнъж спря и отново го погледна.

— Щом картините са за отмъщение, ти защо беше обсебен от тях? На кого отмъщаваше?

Еди се ухили и отвърна:

— Ще те видя в сънищата ти, Джес.