Четвъртата картина

58.

Ярдли излезе от съдебната палата, но не искаше да ходи в прокуратурата. Всички там се държаха дружелюбно, но беше очевидно, че тя е аутсайдер. Беше там само за едно дело и после щеше да си тръгне. Не я канеха на обяд и не ѝ разказваха за игри на покер или екскурзии, а понякога, щом се появеше, разговорите секваха.

Тя се прибра вкъщи, приготви набързо киш и пържени картофи за вечеря и нареди масата. Тара се върна малко след седем, смъкна раницата от гърба си и я пусна на пода.

— О, боже! Капнала съм от умора.

Джесика я гледаше и се чудеше как да повдигне въпроса за баща ѝ и какво е направила Тара с картините. Вместо това тя попита:

— Труден ден във фирмата?

Тара си взе един пържен картоф, пъхна го в уста и седна на масата.

— Работим върху алгоритъм, който ще помогне за диагностициране на медицински състояния. Но Джаред каза, че на хората няма да им хареса, защото не искат машина да им поставя диагноза.

— Работиш върху нещо толкова сложно?

— Е, помагам за някои неща. Върша черната работа. Но е много, защото никой от шефовете не знае какво точно иска. Някои се опитват да премахнат медицинската област, а други искат само да копират други продукти и да печелят пари.

Очите на Тара заблестяха и кожата ѝ се зачерви. Джесика се запита дали само младите изпитват този ентусиазъм. Дали някога, като начинаещ фотограф, беше чувствала същото и тя? Или може би… когато стана прокурор? Ярдли се зачуди дали, ако започне наново, промяната ще ѝ помогне пак да се почувства по този начин.

В края на краищата, тя не каза нищо за Еди Кал. Двете вечеряха, разговаряха за незначителни неща, не за работа, и после Джесика се излегна на дивана да чете, а Тара отиде в банята да се изкъпе. Болдуин беше изпратил съобщение дали може да дойде да поговорят и малко по-късно се появи на вратата. Беше облечен с костюм и носеше две бутилки вносна бира. Даде едната на Джесика и каза:

— За това, че прекъснах вечерята ти.

Двамата излязоха на балкона.

— Добре ли си? — попита Ярдли. — Изглеждаш изтощен.

Седнаха на шезлонгите. Болдуин отвори бирата си и отпи малка глътка.

— Напоследък не спя много. Днес не мина добре, нали?

— Всичко е наред.

— Случаят „Нолан“… беше пълен провал. Лабораторията се издъни, аз се издъних, специалистът по дентална медицина се издъни, а Нолан се вмести идеално в профила. — Болдуин поклати глава. — Много пъти сме успявали, но изваждаш само един скапан случай, и всичко заприличва на магьосничество.

— Не се тревожи толкова. На втория разпит ще спомена десетина пъти, когато профилирането е помогнало за залавянето на престъпника, а ти може да говориш за това на съдебните заседатели колкото дълго искаш. Само бъди подготвен.

Той въздъхна.

— И шефът ми мисли, че профилирането е глупост. Накара ме да се занимавам със случаи, които искат само четене на кашони с документи. Но това отнема целия ми ден. В сравнение с това, да те размазват в съда в продължение на един час, не изглежда толкова лошо.

— Може да не мислиш така, ако това попречи на заседателите да вземат единодушно решение и се наложи пак да даваш показания.

— Да, може би.

— За какво искаш да говорим, Кейсън? Ако беше нещо банално, щеше да ми го кажеш по телефона.

— Не е банално. Има някои неща, свързани с изчезването на Хармъни, които трябва да знаеш.

— Какви?

— Един мъж се обади на Кристън Рийс. Твърди, че е видял Хармъни Фар. Познал я от снимката ѝ в медиите. Рийс уговори среща с него и ми се обади. Срещнахме се и той каза, че я видял на предната седалка на нечия кола пред един бар. Хармъни слязла от колата, говорила по телефона си и се смеела. Изобщо не изглеждала в беда.

— Може ли да му се вярва?

Болдуин отпи голяма глътка била и поклати глава.

— Той е наркоман. Направо лъха на метамфетамини. И вероятно си го приготвя сам, горкото копеле! Рийс изпрати екип да го наблюдава. Живее в рехабилитационен център за временно настаняване близо до булевард „Флорънс“. Излязъл от затвора преди осем месеца. Бил е зад решетките заради сбиване за наркотици. Но ето какво трябва да знаеш. Той твърди, че видял Хармъни в деня след изчезването ѝ, по обед. По това време Майкъл Закари е бил в болницата, а Тъкър Фар — на работа. Има хора, които ще потвърдят алибитата им. Затова, ако този тип е прав, не я е отвлякъл нито един от двама им. В такъв случай, те или имат съучастник, или изчезването на Хармъни няма връзка със случаите на Кати и Анджела.

— Но защо се е обадил?

— Поиска двеста долара. Трябваше да видиш лицето на Рийс, когато ѝ каза. Помислих, че тя ще го порази с електрошок в топките пред очите ми.

— Не е ли споменал по телефона, че иска пари?

Болдуин поклати глава и отпи глътка бира.

— Между другото, оказа се, че кръвта по колието е на Хармъни. Напълно възможно е да е избягала от дома си и да се е одраскала, но имаме кръв по колие, което тя никога не сваля, и телефон, оставен в къщичка на дърво. Колко тийнейджъри познаваш, които могат да живеят без телефоните си? И Тъкър не мисли, че липсват дрехи или обувки, затова Хармъни не е взела нищо, преди да избяга. Не го вярвам. Не мисля, че онзи тип каза истината. Тя не е избягала.

Ярдли погледна към тъмната пустиня и видя, че луната се беше появила като тънък сърп на небето.

— Каква е вероятността Хармъни да е отвлечена случайно от непознат насред цялата тази история?

— Малка.

— Бих казала, че на практика е невъзможно. Ако не е избягала и не е отвлечена, сигурно е същият човек. Трябва да предположим, че я е отвлякъл онзи, който е убил майка ѝ и се е опитал да убие Анджи.

— Какво искаш да направя?

Ярдли разтри слепоочията си, опитвайки се да облекчи главоболието, което чувстваше, че започва ниско от врата ѝ.

— Мислех, че вече не работиш по случая.

Болдуин махна пренебрежително с ръка.

— Цял ден бях в съда. Ще правя каквото искам през свободното си време. Ашли може да си го начука.

— Признателна съм ти. Лукас Гарет не отговаря на обажданията ми, затова мисля, че вече няма да помогне много.

— Защо не отговаря на обажданията ти?

— Дълга история — отвърна Ярдли, отвори бирата си и отпи малка глътка. — Искам да говоря с мъжа, който е видял Хармъни.

— Той е под наблюдение. Нека първо видим какво ще стане.

Тя прокара палец по гладкия етикет на бутилката.

— Ако греша, Кейсън, и Закари не е убиецът, но го осъдят, тогава няма да го преживея. И ако не го е направил той, всеки ден, който прекара в затвора, ще бъде заради мен. Не мога да чакам да видя какво ще стане. Трябва да се срещна с него.

Болдуин се замисли, като не я изпускаше от поглед, и вдигна рамене.

— Със Скарлет щяхме да излизаме на вечеря. Ще ѝ изпратя съобщение да я отложим.