Четвъртата картина

45.

Джесика се чувстваше странно, че сутрин отива в Районната прокуратура на окръг Кларк. Сградата имаше модерен вид — стъкло и стомана, с палми отстрани. Ярдли мина през проверката на охраната.

Прокуратурата на третия етаж беше какофония от звуци. Звъняха телефони, хора говореха един през друг и се смееха и отнякъде се чуваше телевизор, включен на новини. Беше пълна противоположност на мрачната атмосфера в прокуратурата, където доскоро работеше.

— Здравейте — поздрави Ярдли служителката на рецепцията. — Аз съм Джесика Ярдли. Бри Джонсън ме очаква.

— Един момент.

Бри излезе минута по-късно. Двете се ръкуваха и Бри поведе Джесика през служебния вход, където нямаше детектор за метал. Целият етаж представляваше голямо отворено пространство с кабинети по целия периметър и заграждения в средата.

— И горният етаж е наш — каза Бри, докато вървяха. — Тук са предимно апелативните екипи и цивилните сътрудници. Няма да ги виждаш често. Кабинетът на Нейтън е горе. Той не идва тук. Ако ти трябва нещо, говори с Уенди — секретарката — или попитай мен. Твоят кабинет е ето там.

Бри посочи малък кабинет с големи прозорци, които гледаха към улицата. Бюрото беше с формата на буквата „Г“, масивно и с компютър. С изключение на стола и няколко лавици над бюрото, в стаята нямаше нищо друго. Ярдли забеляза дупки в стените, където предишният обитател е закачал разни неща.

— Ще накарам да ти донесат всички материали по делото и да включат паролите за нашия сървър. Познаваш ли адвоката? Дилън Астър?

— Да.

— Умен е. Внимавай. Притежава онзи симпатичен чар, който те обезоръжава, но съм го виждала да прави на нищо прокурори, когато свалят гарда.

— Ще внимавам.

Бри се усмихна, но Джесика видя, че е насила.

— Радвам се, че дойде. Трябват ни повече жени тук.

Бри излезе. Джесика сложи чантата си на бюрото и седна. Извади единствените вещи, които беше донесла — лаптопа и снимка на Тара — и ги сложи до компютъра.

После стана и отиде до прозорците. Загледа се в уличното движение долу и изведнъж се сети, че като прокурор от Районната прокуратура на окръг Кларк вече няма достъп до федерални агенции като ФБР. Ако искаше да събере доказателства, трябваше да използва Шерифската служба или полицията на Лас Вегас, или местни следователи, но познаваше само малцина. Беше ѝ отнело години, докато научи кои федерални агенти работят усилено и са способни и кои претупват нещата. На кои може да се има доверие и на кои не. Ярдли нямаше време да научи всичко това за местните правоприлагащи органи и се притесни, че няма да знае с кого работи.

Донесоха ѝ материалите и тя отново седна и започна да чете.

Папките съдържаха донякъде полезна информация, особено допълнителният разказ на полицай Гарет, който не беше включен във федералните материали по делото, но нямаше почти нищо ново. Имаше бележка, че полицията пак е претърсила дома на Закари и Ривър, но не е открила нищо друго, свързано със случая. Джесика се надяваше, че Анджела не си е била у дома, за да види как ченгетата обръщат наопаки къщата.

Тя прегледа всички материали, нареди папките на лавиците над компютъра и излезе от кабинета.

Джесика отдавна не беше влизала в щатски районен съд. Атмосферата там беше трескава. Във федералния съд обикновено само нейното дело беше насрочено за определен час, но в щатския съд всички дела бяха включени в сутрешното и следобедното заседание и галерията за публиката беше препълнена. Адвокатите се редуваха на катедрата и бързо казваха на съдията какво искат. През повечето време съдиите само определяха дати и казваха „да“ или „не“, без да вдигат глава от документите, които подписваха.

Ярдли зае мястото си на пейката зад масата на обвинението, където седяха двама прокурори с папки, разгърнати пред тях. На катедрата стоеше мъж с адвоката си и се признаваше за виновен, че е откраднал кола и е избягал от полицай. Пледирането продължи по-малко от четири минути и след това повикаха следващото дело.

Дилън Астър влезе забързано с няколко минути закъснение, обличайки сакото на костюма си в движение. Той се приближи и се наведе пред Ярдли.

— Той е невинен.

— Те всички са невинни, Дилън. Не го ли знаеше?

— Да, но мисля, че той наистина е невинен.

— Не съм съгласна.

— Джес, нищо не се връзва. Той убива любовницата си и се опитва да убие приятелката си и после запазва всички доказателства в собствения си гараж? Може би нямаше да е чудно, ако имаше коефициент на интелигентност петдесет, но не когато става дума за проклет лекар, планирал престъпленията си седмици или дори месеци.

— Може би е искал да го заловят.

— Я стига, Джес!

— Ако това ще ти помогне да успокоиш съвестта си — според мен е имал съучастник.

Астър направи гримаса.

— И какъв е мотивът? Ривър няма застраховка „Живот“, липсват признаци, че са имали проблеми или че той е проявявал насилие. Защо да го прави?

— Попитай го.

— Не бъди такава. Какъв е мотивът?

— Какъв е бил мотивът на Тед Бънди, Дилън? Какъв е бил мотивът на Денис Лин Рейдър3? Те са убивали непознати и не е ставало въпрос за пари. Правили са го, защото им е доставяло удоволствие.

— Сравняваш Закари с Тед Бънди? Желая ти успех, когато го кажеш сериозно на съдебните заседатели.

— Да разбирам ли, че той не иска споразумение срещу признание?

— Не знам. Може би за непредумишлено убийство.

— Тук съм пас, но може да има избор между признание за умишлено убийство и доживотна присъда.

— Пасувам.

— Е, ще видим дали ще продължиш да държиш на теорията си, когато наближи процесът.

— Щатът Невада срещу Майкъл Джейкъб Закари, дело номер 14923А — извика съдебният секретар.

Астър отиде до катедрата, а съдебният пристав доведе Закари от килията на ареста отзад. Закари беше облечен с бял анцуг и имаше дебели белезници на китките. Ярдли стана и се приближи до съдебните заседатели. Съдията разгърна папката. Телефонът ѝ започна да вибрира и Джесика препрати обаждането на гласовата поща.

— Дилън Астър от страна на господин Закари.

— Джесика Ярдли от страна на щата Невада.

— Какво ще правим, адвокати? — попита съдията, без да вдига глава от папката.

— Отказваме да чуем обвиненията и искаме дата за предварително изслушване, господин съдия — отговори Астър.

— Следващият понеделник удобен ли е за всички?

— Да, чудесно.

Ярдли погледна Закари, който се беше втренчил в нея.

— Да, благодаря.

Астър прошепна нещо на Закари, преди приставът да го изведе. Докато минаваше покрай Ярдли, Закари каза:

— Не съм го направил, Джесика. Знаеш, че не съм.

Приставът му изкрещя да не говори. Ярдли излезе от съдебната зала и Астър я последва.

— Мисля, че никой не му е помагал — каза той, когато се отправиха към асансьорите. — Мисля, че друг е извършил престъпленията и е подхвърлил онези неща в гаража му.

— Кой?

— Тъкър Фар, когото и без това за малко не арестувахте.

— Съгласна съм. Ако Закари е искал помощ, за да се отърве от приятелката и любовницата си, кой друг би бил по-подходящ от съпруга на любовницата, който също иска да се отърве от нея? И ако Тъкър се е опитал да убие Анджела, напълно логично е, че може да сбърка дозата на рицина. Различията ни са само в това, че аз мисля, че са съучастници.

— Мислиш, че са се споразумели да убият един заради друг? Това е доста пресилено, Джес. Никой съдебен заседател няма да го повярва. И защо ще ги полага в тези пози и ще прави всичките онези щуротии? Защо просто не ги застреля посред нощ и не остави труповете им на улицата?

Джесика се качи в асансьора.

— Не съм съгласна, Дилън. Измисли нещо друго и аз ще те изслушам, но засега продължаваме така.

Тя се вгледа в отражението си в хрома, докато вратите на асансьора се затваряха. Вероятността да греши и Закари да няма нищо общо с тези престъпления ѝ тежеше и я смазваше. Понякога, когато съдеше някого, който би могъл да е невинен, Ярдли се разболяваше физически. Сякаш имунната ѝ система отслабваше заедно с решимостта ѝ. Сега обаче не изпитваше такова нещо. Чувстваше се права, за да продължи, въпреки че свитият ѝ стомах ѝ казваше да се разрови по-надълбоко.

Телефонът ѝ изжужа, напомняйки ѝ, че има гласова поща. Анджела се обаждаше. Джесика изслуша съобщението и я заля вълна от адреналин.

Асансьорът спря и тя хукна към колата си.