Четвъртата картина

60.

Рехабилитационният център за временно настаняване се помещаваше в невзрачна сграда до парк, използван като къмпинг за бездомници. Върху тревата произволно бяха опънати палатки.

— Не помня тук да е имало толкова много палатки — отбеляза Ярдли.

— През последните две години броят на бездомниците се увеличи — отвърна Болдуин, докато паркираше. — Не знам защо идват в Лас Вегас. Тук е адски горещо и комуналните услуги са безобразни.

Пред сградата имаше статуя на мъж в класически древногръцки стил. Носът му беше отчупен, а останалата част беше изрисувана с графити.

На вратата нямаше код и те влязоха направо. Коридорите миришеха на мухъл и бяха слабо осветени. Подът беше мръсен и застлан с тънък червен килим.

Болдуин почука на вратата на апартамент А8. Ярдли скръсти ръце на гърдите си и се облегна на отсрещната стена. Болдуин почука отново, този път по-силно. Чу се звук от плъзгане на резе и вратата се отвори. На прага застана слаб мъж с нездрав вид. Той видя Болдуин и ококори очи.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Успокой се, Ленард. Дойдох само да поговорим.

— Не искам да говоря! Казах, че искам да стоя настрана от тази история, мамка му! Затова върви по дяволите!

Болдуин сложи крак на вратата, когато Ленард се опита да я затвори, и извади пет двайсетачки от портфейла си. Ленард погледна парите, после Болдуин и след това взе банкнотите. Пусна ги да влязат.

Апартаментът беше оскъдно обзаведен и мебелите бяха само от плетена ракита. До стената имаше бюро, но нямаше книги или листове хартия, само малко марихуана, разпръсната върху плота, везни и лули.

— Е? — попита Ленард. — Какво искаш, по дяволите?

— Ленард, казвам се Джесика Ярдли и съм от Окръжната прокуратура. Помагам по случая с изчезването на Хармъни Фар.

Той се огледа нервно наоколо и запристъпя от крак на крак, без да я поглежда в очите.

— Вече казах на този тук всичко, което знам. Ако искаш да разбереш нещо, говори с него.

Ярдли се усмихна сърдечно.

— Агент Болдуин, имаш ли нещо против двамата с него да поговорим насаме?

— Да, имам — отговори Болдуин. — Няма да те оставя сама.

— Всичко е наред — каза тя. — Ленард няма да ме нарани. Виждам това. Моля те.

Болдуин погледна първо единия, после другия и отвърна:

— Ще чакам в коридора.

Вратата се затвори и Ярдли тръгна небрежно из дневната, разглеждайки малкото украшения. Иги Поп привлече вниманието ѝ. Снимката беше от концерт на живо.

— Поисках той да излезе, защото е от силите на реда. Ченге е. Аз не съм ченге.

— Какво общо има това с каквото и да било?

— Агент Болдуин ми разказа за срещата ви.

— Е, и?

— Стори ми се странно, че си се обадил и си поискал да се срещнеш с детективката, но не си споменал нищо за пари.

Ленард сви рамене.

— Помислих си, че тя ще се съгласи, ако я попитам лично.

— Но въпросът е там, че не си знаел дали тя ще носи пари в себе си, нали? Или дали няма да те арестува. Защо да рискуваш? Всеки път, когато ми се е обаждал таен информатор, първо е питал за пари, защото знае, че плащаме за точна информация. Те уговарят подробно заплащането, преди да кажат каквото и да било. — Ярдли пристъпи крачка към него. — Странно е, че ти не си проявил интерес към пари.

— И какво от това?

Ярдли пристъпи още една крачка към него, наклони глава, за да улови погледа му, и после я изправи, така че застанаха очи в очи.

— Мисля, че някой ти е казал да се обадиш, нали?

— Не.

— Ленард, не искаш такова внимание. Повярвай ми. Не е необходимо да ти казвам всички неща, които мога да ти направя, ако не ми помогнеш. Мисля, че си достатъчно умен, за да знаеш, че ще те наблюдаваме седмици, ако не и месеци. Всичко, което правиш, всичко, което купуваш, къде ходиш, всеки път, когато отиваш или си тръгваш от работа, някой ще те наблюдава. Едно малко нарушение от твоя страна, и ще се намесим, ще отменим условната ти присъда и ще излежиш остатъка от двайсетгодишната си присъда, която имаш за продажба на наркотици.

Той преглътна и отново запристъпя от крак на крак.

— Искам да си тръгнеш. Веднага.

— Няма. Но имам предложение. Имам сто долара. Ще ти ги дам, а ти ще ми кажеш кой ти каза да се обадиш и защо. Или пак ще ми кажеш да си тръгна. И тогава ще изляза в коридора и ще кажа на агент Болдуин, че според мен ти си отвлякъл Хармъни Фар.

— Какво? Но това са глупости! Не съм направил нищо!

— Тогава го докажи. Кой ти каза да се обадиш?

Ярдли изчака малко. Настъпи тишина. Ленард не искаше да я погледне в очите, но позата му изведнъж се промени. Раменете му се прегърбиха и вече не пъчеше гърди толкова много.

— Беше… ами, един тип.

— Кой?

— Не знам кой беше — смотолеви той. — Една вечер дойде в бара. „При Хенри“. Попита ме дали искам да изкарам петстотин долара.

— За какво?

— Каза, че трябва да се обадя на едно ченге и да кажа, че съм видял един мъж с някакво изчезнало момиче. Отвърнах, че не искам да се замесвам. — Ленард погледна Ярдли, седна на канапето от плетена ракита и се втренчи в пода. — И тогава той каза, че ще ми даде хиляда.

— Ти какво направи?

— Обадих се по телефона и оставих съобщение за детективката. Мъжът каза, че трябва да се обаждам, докато тя не отговори. И дойде пак. Знаеше къде живея. Не знам как е разбрал. Но почука на вратата ми и ме накара да се обадя. Тя предложи да се срещнем и аз отказах, но мъжът рече, че трябва да го направя. — Ленард преглътна. — Дотогава се държа дружелюбно, но вече не изглеждаше любезен. Мисля, че можеше да ме нарани. Обадих се, отидох на срещата и казах каквото той ми нареди да кажа. Онези двеста долара бяха само… знам ли, да изкарам нещо допълнително.

Ярдли се замисли какво да направи. Ако му покажеше снимки на заподозрените, идентифицирането щеше да бъде компрометирано, защото не е извършено по време на очна ставка. От друга страна обаче, не можеше да чака. Хармъни Фар все още беше в неизвестност и Ярдли не знаеше още колко време ще я държи жива Палача.

Тя извади телефона си и отвори на екрана снимка на Майкъл Закари.

Виждал ли си този мъж?

— Не.

Ярдли му показа снимка на Тъкър Фар.

— С този човек ли говори?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Беше бял, но не беше този.

Ярдли се замисли.

— Видя ли каква кола караше?

— Не. Каза, че името му е Дон, това е всичко.

— Каза ли ти нещо друго?

— Не.

— А ти не попита ли?

Ленард скръсти ръце на гърдите си.

— Реших, че колкото по-малко знам, толкова по-добре. Хиляда кинта са наемът ми за два месеца.

Ярдли кимна и присви очи.

— Момичето е на четиринайсет години и е в неизвестност от няколко седмици.

— Не знаех.

— Искаш да кажеш, че не си искал да знаеш. — Ярдли отново погледна плаката. — Не мърдай оттук. До довечера ще дойде полицейски художник.

Тя излезе в коридора и разказа на Болдуин какво бе научила.

— Мамка му! Тогава или Закари има съучастник, когото не познаваме, или казва истината и няма нищо общо с всичко това. — Болдуин поклати глава. — Голяма бъркотия стана. Ако Джакс и Лю ни бяха позволили да работим по случая от самото начало, без да се намесват…

— Можеше пак да сме стигнали дотук. Не знаем. — Ярдли загриза нокътя на палеца си, докато крачеше напред-назад в коридора. — Връзката е Сарпонг. Картините не са избрани случайно. Те означават нещо, а ние не знаем какво. Ако разберем, ще открием извършителя.

— Може би. Или може би той ги е избрал именно защото знае, че ще си помислим, че означават нещо.

Ярдли продължи да крачи.

— Утре трябва отново да дадеш показания. Не мога да ти позволя.

— Разбира се, че можеш. Само разкрий това на защитата.

Тя поклати глава.

— Астър ще ни разкъса и ако Закари е замесен, ще го пуснат на свобода. Трябва да поискам отсрочка на процеса.

— Как?

— Аз ще се погрижа за това. Можеш ли да доведеш полицейски художник тук?

— Вероятно ще ми отнеме няколко часа, докато намеря някого, но да, мисля, че ще мога.

— Ще ти кажа за процеса веднага щом разбера — рече Ярдли и се обърна да си върви.

— Не дойде с твоята кола.

— Ще повикам такси.

Когато Ярдли излизаше от сградата, телефонът ѝ иззвъня. Обаждаше се Джуд Чанс.

— Здравей — каза тя. — В момента съм малко заета. Може ли да ти се обадя по-късно?

— Дължиш ми информация, Джей.

— Не следиш ли процеса? В съда имаше много журналисти, които се правеха, че не са такива.

— Не мога да се появя там. Уестън познава лицето ми много добре. Затова ми трябва нова информация. След два дни ще продам статия на „Трибюн“.

Ярдли въздъхна продължително, докато стоеше на тротоара.

— Засега неофициално.

— Добре… засега.

— Може би има свидетел. Това е всичко, което мога да ти кажа в момента.

— Свидетел е видял Палача?

— Казвам ти само това. Обещавам, че щом науча повече, ти ще го чуеш пръв.

— Хм. Това е откачено. Е, добре, ще ти се доверя. Не ме прецаквай за този случай, Джей.

— Няма.

— И хей… Може да ми се обадиш по всяко време. Аз съм нощна птица.

Ярдли спря такси да я откара до тях, за да вземе колата си, и после се обади на Дилън Астър.

— Ало?

— Здравей. Джесика е. Трябва да поговорим.