Четвъртата картина

16.

Ярдли стоеше зад Болдуин до бюрото му. Бяха изпратили съдебна заповед до социалните служби за предоставяне на всички досиета, които имат за Хармъни Фар, и сега чакаха отговор. През това време Джесика искаше да се разровят в миналото на Тъкър Фар.

— Тъкър Б. Фар — каза Болдуин. — Роден през юни шейсет и шеста година, осемнайсет ареста и шест присъди. Най-сериозната е за отвличане. Излежал е дванайсет години в „Лоу Дезърт Плейнс“ и е бил освободен преди четири месеца. През две хиляди и втора пак е бил арестуван, но обвинението е било снето. Старите досиета с оттеглени обвинения вече няма да са в системата. — Той се облегна назад на стола и погледна Ярдли. — Тъкър каза, че отвличането, заради което бил осъден, е голямо недоразумение. Според теб каква е вероятността това да се случи два пъти?

— Искам да видя подробностите от снетите обвинения. Ако се окаже, че той е пристрастен към четиринайсетгодишни момичета, списъкът ни със заподозрени за отвличането на Хармъни ще стане съвсем кратък.

— Тогава ще трябва да отидем в полицията и да поискаме хартиените досиета.

— Аз ще карам.

Ярдли и Болдуин почти не размениха дума по пътя, но Кейсън я погледна няколко пъти и тя разбра, че иска да я попита нещо. Вероятно нещо, за което Джесика не искаше да говори.

— Знаеш с кого трябва да разговаряме за онези картини и какво означават, нали?

Тя не откъсна очи от пътя.

— Не говориш сериозно.

— Само казвам. Ако има някакъв шанс той да говори с мен, бих отишъл при него. Но съм прав, нали? Еди Кал знае какво означават картините.

Ярдли го погледна.

— Не искам да го виждам пак, Кейсън. Честна дума, ужасена съм, че дори ти е хрумнало подобно нещо.

— Джес, едно четиринайсетгодишно момиче е изчезнало и не знам още колко дълго ще диша. Трябва поне да имаме желание да обсъдим всички възможности, с които разполагаме.

— Еди Кал не е възможност.

Болдуин я погледна и после се втренчи навън през страничното стъкло.

— Щом казваш — рече той и повече не каза нищо, докато не пристигнаха.

В полицейския участък на Фрут Хайтс работеха двама полицаи — началникът и един патрулен полицай.

Фрут Хайтс се крепеше на производството на камиони. Няколкото ресторанта и бензиностанции бяха скупчени около двата изхода за магистралата, а около тях имаше три мотела. Единственото казино рекламираше бира за един долар по време на часа за промоции. Къщите, в които живееха четирите хиляди жители, бяха по-навътре в пустинята. Достатъчно далеч, за да не се виждат лесно.

Полицейският участък се намираше в административната сграда на града и Ярдли паркира зад нея. Докато слизаше от колата, тя получи съобщение от Анджела Ривър. Майкъл Закари искал да се запознае с нея. Днес трябвало да вечерят у Анджела, за да ѝ благодари за предишната вечер.

— Кой беше? — поинтересува се Болдуин?

— Защо питаш?

— Лицето ти засия.

— Ревнуваш ли?

— Малко. Съмнявам се, че засияваш така, когато получиш съобщение от мен.

— Една приятелка. — Ярдли се поколеба. — Анджела Ривър.

— Сприятеляваш се с жертва на престъпление?

— Да, Кейсън, може да бъдем приятели на хората, дори ако те са жертви на престъпление. Не са болни от чума.

— Еха, по-спокойно. Не исках да кажа това. Казвам ти само да внимаваш. Веднъж се срещах с едно момиче, което беше замесено в случай, и това ме прецака яко. Оказа се, че тя изкопчва информация от мен, за да я предаде на обвиняемия, който ѝ бил бивше гадже. Трябваше да изчакам да приключи делото, преди да изляза с нея.

Полицейският участък беше вдясно. На входа ги поздрави възрастна жена с бухнала червена коса. Болдуин ѝ показа значката си и поиска да говори с началника Уилсън. От един кабинет в дъното излезе пълен мъж с тънки мустаци, облечен в полицейска униформа със златисти звезди на раменете.

— Аз съм Били Уилсън.

— Кейсън Болдуин от ФБР, а това е Джесика Ярдли от прокуратурата. Надяваме се, че ще ни отделите малко време, началник.

Уилсън погледна първо единия, после другия.

— Да, разбира се. Влезте.

В кабинета имаше протрит килим от седемдесетте години. Нямаше друга украса освен няколко медала и снимки на Уилсън с екип от специалните части на Лас Вегас.

— Значи тук работите само вие и един полицай, така ли? — попита Болдуин. — Не мога да преценя дали това е хубаво, или лошо.

— О, определено е хубаво. Тук престъпленията са рядкост, затова двамата се справяме с всичко. Пътната полиция на Невада се занимава с проверките на превозните средства, а ние се грижим за всичко останало. — Уилсън млъкна и отново ги погледна. — Е, за какво става въпрос? Федералните обикновено не идват тук само да кажат „здрасти“.

— Става дума за един стар случай, в който обвинението е било снето. Трябват ни оригиналните доклади по него. Тъкър Фар, дата на раждане дванайсети юни хиляда деветстотин шейсет и шеста година. Бил е арестуван за…

— Отвличане. Да, спомням си.

— Помните случай отпреди осемнайсет години?

Уилсън се облегна назад на стола си. Униформата се опъна на големия му корем.

— Аз приех обаждането, а тук няма много такива случаи. Всъщност мисля, че този е единственият за двайсет и двете години, откакто съм в града.

— Коя беше жертвата? — попита Ярдли.

— Горкото момиче се казваше Сю Елън Джоунс. На четиринайсет години. Чакала училищния автобус. Спирката беше на не повече от трийсетина метра от дома ѝ. Не знаем какво се е случило с нея и така и не намерихме трупа ѝ.

— Защо е бил заподозрян Тъкър? — попита Болдуин.

— Видял го един свидетел. Боби, по-малкият брат на Сю Елън. Тъкмо отивал към автобусната спирка, защото закъснявал. — Уилсън поклати глава. — Боби беше съкрушен, когато Сю Елън изчезна. Не можеше да говори и беше като обезумял. Изключиха го от училище и не успя да завърши… Това му се отрази много лошо.

— Ами родителите им?

— Имаха само баща. Майката почина от рак, когато бяха малки.

— Бащата жив ли е още?

— Не. Пропи се до смърт, кучият му син. Умря от чернодробна недостатъчност само няколко месеца след отвличането на Сю Елън. Дадоха Боби в приемно семейство. Не знам какво е станало с него след това.

— А той как е разпознал Тъкър? — попита Ярдли.

— По онова време Тъкър имаше пикап с малък череп на бик на решетката и Боби видял пикапа и Тъкър през предното стъкло. Хукнал към къщи и казал на баща си, който бил твърде пиян, за да направи нещо, затова Боби изтърчал до полицейския участък. Семейството нямаше телефон. В това време Тъкър отдавна беше изчезнал.

— Защо не го осъдиха?

— Заради проклетия адвокат, затова. Един боклук на име Дан Ричардс. Копелето беше обществен защитник тук, докато не умря от инфаркт.

— Какво стана после? — попита Болдуин.

— Взехме Боби с нас, за да разпознае Тъкър. Дан убеди съдията, че сме го принудили да посочи Тъкър, и той отхвърли всички улики, които бяхме намерили в дома му, както и неговите показания.

— Довели сте единствения свидетел да разпознае задържания и сте му показали само него? — недоверчиво попита Болдуин.

В очите на Уилсън проблесна гневна искрица и Ярдли побърза да попита:

— Намерихте ли някаква вещ на Сю Елън в дома му?

Уилсън отмести очи от Болдуин, погледна Ярдли и кимна.

— Раницата ѝ. Но не в караваната. Беше в контейнер за боклук на две пресечки от дома на Тъкър. Намерихме учебниците ѝ в същия контейнер и един косъм в пикапа му. Мислим, че е от нейната коса. В щатската криминалистична лаборатория не можаха да го потвърдят със сигурност. А и Тъкър каза някои странни неща. Вече не помня точно какви, но бяхме сигурни, че той е отвлякъл Сю Елън. — Уилсън въздъхна и се облегна назад на стола. — Тъкър излезе от съда, сякаш не се беше случило нищо. Две седмици по-късно събра багажа си и се премести.

Болдуин погледна Ярдли и каза:

— Искам да видя полицейските доклади и всичко, с което разполагате по случая.

Уилсън вдигна рамене.

— Разбира се, защо не. Не останаха роднини, но ако случайно извадите късмет и откриете трупа ѝ, няма да имам нищо против да ѝ осигуря прилично християнско погребение.