Четвъртата картина

14.

Джесика долови аромат на кафе и бекон, когато се размърда в леглото, и се запита дали Тара не приготвя закуска. Тя стана и облече халата си.

Анджела стоеше пред печката, пържеше бекон и правеше омлет. На плота имаше купчина палачинки с масло и ръчно разбита сметана до тях.

— Хей — каза тя, когато забеляза Джесика. — Станала си. Надявам се, че не съм преминала границата. Реших, че това е просто само закуска.

— Ухае добре — отвърна Джесика и седна на високо столче на острова в средата на кухнята. — Как беше стаята за гости?

— Много хубава. Леглото е много по-меко от моето. Наистина ми харесва тук. Голяма си късметлийка. — Анджела я погледна. — Намерих в чекмеджето екземпляра ти на „Петдесет нюанса сиво“, палавнице.

Джесика се изкикоти.

— За научно изследване.

— Да бе.

Джесика си взе парче бекон и отхапа малко.

— Омлетът изглежда много вкусен. Къде си се научила да готвиш?

— Научих се по необходимост. Семейството ми не беше точно като от сериала „Остави го на Бобъра“1, затова, ако исках да ям, трябваше да си сготвя сама.

В този момент се показа Тара, напълно облечена и с коса, все още влажна от банята.

— Рано сте станали вие двете — каза тя, приближи се до чинията с палачинките и се взе една върху салфетка.

— Искаш ли да закусиш с нас? — попита Анджела.

— Не мога. Трябва да тръгвам. Но благодаря. Мама мисли, че закуската е само кафе с подсладител. — Тара целуна Джесика по бузата. — Довечера ще остана до късно в лабораторията, така че не ме чакай.

Анджела я проследи с поглед и после каза:

— Побъбрихме малко сутринта. Не спя много, а очевидно и тя. Надявам се, че нямаш нищо против.

— За какво говорихте?

— Главно за училище. И аз бях в колеж. Не бях умна колкото Тара — тя е гениална — но бях горда, че ме приеха. Иска ми се да бях завършила.

— Какво учеше?

— Митология и фолклор. Най-практичната от всички специалности, разбира се.

— Защо…

Телефонът на Джесика завибрира на плота. Тя погледна екрана и видя, че е Кейсън.

— Извинявай — каза на Анджела и отговори на обаждането. — Не е ли малко рано, Кейсън?

— Извинявай, че те безпокоя.

— Няма проблем. Какво има?

— Мисля, че трябва да дойдеш у Хармъни. Вчера намерих телефона ѝ и наблизо имаше кръв, Джес. Мисля, че той е убил майката и сега държи дъщерята. Официално записах случая ѝ като отвличане и помощник-шерифите ще претърсят гората…

— Идвам веднага.

Пред дома на семейство Фар вече бяха спрели няколко полицейски коли, както и черният мустанг на Болдуин. Униформени помощник-шерифи от Шерифската служба влизаха и излизаха от караваната. Някои снимаха двора и околността.

Вътре в караваната цареше пълен безпорядък. Всичко беше разхвърляно. Тъкър Фар стоеше до кухненския плот с ръце, пъхнати в джобовете. Ярдли го позна от снимките от ареста му по обвинение в отвличане.

Болдуин стоеше на вратата на спалнята и даваше указания на криминалистите.

— Какво откри? — попита Ярдли.

Той я погледна и ѝ кимна да излязат навън. Застанаха на верандата и Болдуин въздъхна тежко.

— Намерих телефона ѝ в къщичка на едно дърво там, отзад. Криминалистите претърсиха района и откриха колие. Показах го на баща ѝ и той каза, че е на Хармъни. Не ходела никъде без него. Колието беше скъсано, сякаш някой го е дръпнал от врата ѝ.

— Ами кръвта?

— Намериха няколко капки върху колието. Скоро ще разберем дали е нейната, но тази работа не ми харесва, Джес. Мисля, че Палача я е отвлякъл и ще я намерим увита в бинтове като…

— А нещо в телефона? — прекъсна го тя. Не искаше да мисли за третата картина на Сарпонг.

— Няма някакви необикновени съобщения. Той не се е свързал с нея по този начин.

— Някак е разбрал за къщичката на дървото.

— Може да я е следил като Анджела Ривър. Видял е удобна възможност и се е възползвал. Говорих с Гарет. Според него Хармъни е избягала от дома си. Мисли, че Тъкър не я познава добре, защото има досие в социалните служби, според което е бягала два пъти преди. Но предвид кръвта и скъсаното колие, сега това е малко вероятно.

Ярдли огледа предния двор.

— Трябваше да ѝ изпратим охрана, Кейсън.

— Може да повтаряме „трябваше“, докато остареем. Тези неща са непредсказуеми. Не можехме да знаем какво ще стане. — Той сложи ръце на кръста си и се загледа в един специалист по следите, които пръските кръв оставят. Той прибираше оборудването си. — Е, отворен съм за идеи.

Ярдли се огледа наоколо. Паркингът за каравани имаше детска площадка недалеч от дома на семейство Фар. Люлките и въртележките бяха разнебитени и ръждясали. Тревата беше пожълтяла, а тук-там имаше само гола пръст.

Пред караваната спря джип, от който слезе Кайл Джакс. Болдуин вероятно беше уведомил и него, тъй като случаят скоро щеше да му бъде официално предаден. Джакс беше облечен с кожено яке и пак беше лапнал близалка. Той кимна на няколко полицаи и се присъедини към Ярдли и Болдуин на верандата.

— Къщичка на дърво отзад?

Болдуин кимна.

— Тъкмо казвах на Джесика, че наблизо намерихме колие с кръв по него. Бащата на момичето твърди, че тя никога не го сваляла.

— Периметърът не е толкова голям. Все някой е видял нещо. Да продължим с огледа. И да приберем бащата за разпит. Не ми харесва, че той има присъда за отвличане на момиче на годините на дъщеря му.

— Знаеш ли, правил съм това един-два пъти — подхвърли Болдуин.

— Не е необходимо да се обиждаш. Само се уверявам, че всички правим каквото трябва. — Джакс извади близалката от устата си и попита: — Къде е бащата?

— Защо?

— Искам да говоря първо с него.

— Агент Болдуин разговаря с него цяла сутрин — каза Ярдли. — Трябва да му дадем почивка.

— Ще бъда кратък. Обещавам — отвърна Джакс и ѝ намигна.

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Кайл, дай му малко почивка. Той загуби съпругата си, а сега и дъщеря си.

— Освен това е отвлякъл момиче на нейните години. Това не ви ли се струва твърде голяма случайност?

— Не изключвам нищо — каза Болдуин, — но той е завършил само пети клас. Прилича ли ти на човек, който е подробно запознат с творбите на малко известен кенийски художник?

— Не знам. Още не сме се срещали очи в очи. В отдел „Наркотици“ всичко се свежда до разгадаването на хората. Ще го разгадая. Ако имаш проблем с това, кажи на Рой. — Джакс пак намигна на Джесика. — Не се тревожи, сладурано. Знам какво правя.

— Аз и този тип няма да се разберем — подметна Болдуин, когато Джакс се отдалечи достатъчно от тях.

— По-добре поговори с него и го вразуми, защото двамата ще работите заедно — отвърна Ярдли.

Болдуин погледна към детската площадка.

— Сигурна ли си?

— За какво?

— Че ще напуснеш. В момента не изпитваш ли онази тръпка? Онази треска, когато чу за телефона и колието на Хармъни? Знаеш точно какво ще почувстваш, когато разберем кой е убиецът и какво се е случило с нея. Това е като инжекция адреналин право в сърцето ти. Знам, че си го изпитвала. Наистина ли няма да ти липсва?

— Не изпитвам вълнение, Кейсън. Чувствам само… тъга. Тъга заради Хармъни и заради семейството ѝ. — Тя въздъхна дълбоко. — Обади ми се, ако има нещо ново. Познавам един човек, който може да помогне.