Четвъртата картина

69.

Дилън Астър и Лили Ричи седяха на дивана в стаята на съдия Уестън, а Ярдли се беше настанила на едното от елегантните кожени кресла. Уестън закъсняваше.

Ярдли беше притеснена и нервна. Все още усещаше миризмата на килиите на осъдените на смърт — стар бетон, пот и прах — и не можеше да се отърси от нея.

— Помисли ли си за обвинение в непредумишлено убийство? — попита Астър.

— Може да предложа нещо още по-добро — отвърна Ярдли.

— Защо? Какво има?

— Снощи на Кримзън Лейк Роуд е станало още едно убийство. След като потвърдя някои неща, ще оттегля обвинението срещу Закари, освен ако няма нови доказателства за участието му.

Вратата се отвори и Уестън забързано влезе в стаята.

— Извинявайте. Забави ме проклетият синдром на раздразненото черво. Направо ми разказва играта сутрин. — Той се приближи до закачалката, където беше окачена тогата му. Облече я, седна зад бюрото си и извади антиацид от едно чекмедже и бутилка вода от малък хладилник под бюрото. — Получих искането ви, госпожо Ярдли, и честно казано, не съм склонен да го удовлетворя.

— Трябва, господин съдия. И отсрочката е само три дни. В петък ще подновим процеса или ще го прекратим — в зависимост от това, какво ще открия през следващите няколко дни.

— Не е справедливо за съдебните заседатели да ги изолираме за три дни, защото вие не сте извършили достатъчно щателно разследване, преди да заведете делото.

— Не ви моля да ги изолирате. Не искам да създавам повече трудности на никого, но се налага да го направя.

Уестън погледна Астър.

— И вие сте съгласен?

Астър вдигна рамене.

— Няма да вървя срещу течението.

Съдията въздъхна продължително.

— Добре. Три дни. Процесът ще бъде подновен в петък сутринта в осем, или ще очаквам искане за прекратяването му на бюрото си по същото време. Нито час повече, госпожо Ярдли.

— Разбирам. Благодаря.

— Може да обядваме и да поговорим — предложи Астър.

— Не мога. Трябва да отида на едно място.

— Къде?

Пътуването до Фрут Хайтс беше по-кратко, колкото си спомняше Ярдли, но температурата навън си оставаше четиресет и три градуса. Когато стигна до градчето, блузата ѝ беше залепнала за нея от пот. Джесика влезе в тоалетната на една закусвалня да се освежи, а после си поръча вода с лед и се замисли. По-късно следобед щеше да се срещне тук с Болдуин, след като той дадеше показания по друго дело. Кейсън се беше опитал да се свърже с Джуд Чанс, но не го беше открил. Джесика беше казала на Чанс, че имат свидетел, и няколко часа по-късно свидетелят вече беше мъртъв. Тази мисъл не ѝ даваше покой. Предположението, че го е направил Чанс, беше абсурдно, но беше ли възможно да е казал на някого, че случаят е почти разрешен? Знаеше ли Чанс кой е Палача? Вероятността това да е така тежеше като воденичен камък на шията ѝ. Истината беше, че Ярдли харесваше Чанс и не искаше да повярва, че е способен на подобно нещо.

Началникът на местната полиция Били Уилсън седеше зад бюрото си, ядеше сандвич с риба тон и пиеше кафе, когато Ярдли влезе в участъка. Той я видя, отхапа още една хапка и остави сандвича.

— Закъсняхте — каза Уилсън с пълна уста.

— Извинявам се. Трябваше ми малко време.

Той извади кафява папка и я хвърли на бюрото.

— Имената на всички някогашни съседи и приятели на семейство Джоунс. Можеше да ви ги изпратя по факса.

Тя взе папката и я разгърна. Имаше само седем имена.

— Трябва да ги посетя днес, ако все още са тук.

— Това са онези, които са още живи и не са се преместили. Първите трима работят. Написал съм адресите. Другите са пенсионери.

Ярдли прегледа досието. Тя всъщност искаше снимки на Боби Джоунс, брата на Сю Елън. Момчето, което беше видяло Тъкър Фар да отвлича сестра му и да се измъква безнаказано. Ако някой имаше мотив да отмъсти на Тъкър Фар и семейството му, това беше Боби Джоунс.

— Намерихте ли снимки на Боби Джоунс?

Уилсън поклати глава.

— Вероятно всички са били изхвърлени, когато баща им е умрял и той е отишъл в приемно семейство.

— Знаете ли къде може да е сега? Искам да говоря с него.

— Не знам. След разговора с вас се обадих на няколко места. Социалните служби са изгубили следите му, след като е избягал от третото приемно семейство. Няма присъди за престъпления, нито кредитни карти на неговото име. Не мисля, че иска да бъде открит. Ако е жив все още. Защо искате толкова отчаяно да говорите с него?

Ярдли стана.

— Благодаря много, началник. Благодаря.

Той вдигна рамене, докато отпиваше от кафето си.

— По дяволите, какво ли ме засяга това?

Първият в списъка беше мъж на име Реджиналд Перес. Той беше приятел на бащата на Сю Елън Джоунс. В бележката на Уилсън пишеше, че двамата са служили заедно в армията. Перес работеше в склад за товарни камиони. Когато Ярдли влезе в главния офис, завари двама мъже — единият с мръсен гащеризон, другият с риза и дънки. Те спряха да говорят и се втренчиха в нея.

— Търся Реджиналд Перес.

— Намерихте го — отговори мъжът с гащеризона.

— Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от окръг Кларк. Може ли да поговорим насаме?

Другият мъж каза, че ще довършат нещо утре и излезе. Ярдли се приближи до бюрото. На стената имаше календар с голи жени и за месеца беше показана висока блондинка. Мазни отпечатъци от пръсти върху гърдите ѝ бяха изцапали снимката.

— Дойдох да говорим за Сю Елън Джоунс.

Перес се изненада за миг, но после седна зад бюрото.

— Отдавна не съм чувал това име. — Той извади тютюн за дъвчене от една табакера в джоба си и пъхна една щипка между бузата и венеца си. — Какво за нея?

— Проверявам някои неща в един от сегашните ни случаи. Свързан е с нея. Казаха ми, че вие сте били близък на семейството ѝ.

Перес кимна.

— Да. Баща ѝ ми беше добър приятел от дълго време. Играехме на покер у тях всеки петък. Сю Елън ни носеше ядене и пиене и ние ѝ давахме по четвърт долар. Баща ѝ каза, че не харчела парите. Спестявала ги. Беше добро хлапе.

— Тъкър Фар не е бил осъден за изчезването ѝ. Мислите ли, че той е виновен?

— Да, по дяволите, мисля! Знам го. Всички го знаят. Боби, братът на Сю Елън, е видял какво се е случило. Всички знаеха, че е Тъкър, но никой не направи нищо, мамка му! — Перес се изплю в чаша на бюрото. — Кажете ми, че копелето е мъртво.

— Не, не е мъртъв, но дъщеря му е изчезнала. Тя е на същите години, на които е била Сю Елън тогава.

Перес кимна.

— Ами, жалко за нея, но се надявам той много да се гърчи. — Перес пак се изплю. — Защо сте дошли всъщност? Тази гадост се случи много отдавна.

— Търся Боби Джоунс. Началникът на местната полиция Уилсън нямаше негови снимки и предполага, че всички семейни фотографии са били изхвърлени след смъртта на баща му. Боби влязъл в системата на приемните семейства и последното, което знаем за него, е, че е избягал, когато е бил на шестнайсет години.

— Да, жал ми е за момчето. Първо майка му си отиде от рак, след това загуби сестра си, а два месеца по-късно умря баща му. Той беше малко хлапе и не заслужаваше такъв живот. — Перес потъна в мисли за кратко. — Иска ми се да можех да му помогна. Но нямах свободна стая. Тогава имах пет деца у дома. Нямах възможност да го взема.

— Дадоха ми този списък — каза Ярдли и извади папката, която ѝ беше дал Уилсън — и ми казаха, че тези хора може да знаят нещо за Боби. Сещате ли се за някой друг, с когото трябва да говоря?

Той поклати глава.

— Не. Не останаха много хора, които ги познаваха. Но на ваше място бих говорил с нея — каза Перес и посочи едно от имената. — Гейл. Тя гледаше Боби и Сю Елън през повечето време, когато баща им беше на работа.

— Още ли е в града?

Перес кимна.

— Стара е и не излиза никъде. Ето адреса ѝ.

— Имате ли снимки на Боби?

Перес поклати глава.

— Не. Но дори да имах, не бих ги запазил. Лоши спомени.

— Ако видите снимка на Боби сега, мислите ли, че ще го познаете?

— По дяволите, кой знае? Беше отдавна, пък и искам да забравя онази част от живота си.

Гейл Роудс живееше в светлосиня къща с червени кепенци на прозорците и кафяви плочи на покрива, която приличаше на смесица от произволно нахвърлени елементи. Телената ограда беше ръждясала и портата висеше само на една панта.

Беше започнал да вали слаб дъжд. Ярдли не мислеше, че някога ще свикне с внезапната поява на бурите в пустинята. Те връхлитаха изведнъж, от време на време водеха до жертви при наводнения или кални свлачища, и после изчезваха също толкова бързо.

Природата понякога обича да ни показва кой е шефът.

Беше ѝ го казал Еди Кал.

Тя почука на вратата и дълго чака някой да отвори. Жената беше облечена с традиционна хавайска риза на цветя, а зад нея имаше кислородна бутилка на колела. Прозрачни тръбички водеха от бутилката към две сонди в ноздрите ѝ. Очите ѝ бяха силно кървясали.

— Гейл?

— Да.

— Казвам се Джесика Ярдли и съм прокурор от Окръжната прокуратура. Аз… ами, ще прозвучи малко странно, но търся информация за Сю Елън Джоунс и изчезването ѝ. Помните ли нея и брат ѝ Боби?

Гейл се вгледа в Джесика за миг и после каза:

— Влезте.

Вътре цареше пълен безпорядък и Ярдли трябваше да прекрачи купчини стари списания и препълнени кашони. На пода бяха натрупани чинии вместо да бъдат отнесени в кухнята. Въздухът миришеше на мехлем за мускули и цигарен дим.

Гейл намали звука на телевизора — гледаше старо вариететно шоу — и бавно седна на дивана. Ярдли видя множеството дълги белези от операции по коленете ѝ. Тя се настани в другия край на дивана.

— Защо се занимавате с това сега?

— Опитвам се да намеря Боби.

— Защо?

— Издирвам човека, който извършва престъпления на място, наречено Кримзън Лейк Роуд. Мисля, че Боби може да знае нещо.

— Говорихте ли с Тъкър?

— Да.

— Хм. — Гейл презрително поклати глава. — Никога не съм харесвала този човек. Той излъчва студенина. Отблъскващ е.

— Познавахте ли го добре?

— Не добре, но го познавах. Живееше отсреща на улицата.

— Отсреща на улицата?

— Аха. А семейство Джоунс живееха на ъгъла. Всички се познавахме.

— Началникът на полицията Уилсън ми каза, че Сю Елън вероятно е била отвлечена, докато чакала училищния автобус. На тази улица ли се е случило?

— Да, но автобусната спирка отдавна я няма. Както и училището.

— Познавахте ли добре Боби и Сю Елън?

Гейл кимна.

— Денем им бях детегледачка. Добри деца. Особено тя. Боби беше кавгаджия, но вината не беше негова. Баща им имаше лошо пиянство и Боби си патеше най-много от това.

Ярдли сложи ръка на облегалката на дивана.

— Гейл, много бих искала да говоря с Боби. Знаете ли къде мога да го намеря? Социалните служби са записали, че никой от последното му приемно семейство вече не е жив, затова няма с кого друг да говоря.

— За какво по-точно става въпрос?

— Изчезнало е едно момиче, дъщерята на Тъкър. Тя е на четиринайсет, на годините на Сю Елън, когато е изчезнала. Съпругата на Тъкър беше убита през април. Пострадаха и други хора, свързани с Тъкър, но не се знае каква точно е връзката. Ето защо трябва да говоря с Боби.

Гейл си пое дълбоко дъх — хриптящо вдишване, сякаш имаше течност в белите дробове.

— Бих искала да можех да помогна, но държавата пое грижите за Боби и аз не знам какво се е случило след това. — Тя си пое дъх още няколко пъти. — За последно се сетих за него преди много години, когато един репортер дойде да разпитва за семейството им.

Стомахът на Ярдли се сви, сякаш се беше качила на влакче на ужасите. Тя отвори на екрана на телефона си снимка на Джуд Чанс.

— Този ли беше репортерът?

Гейл взе очила от масичката за кафе и погледна снимката.

— Може би. Паметта ми вече не е като едно време.

Ярдли се почувства отчаяна. Беше толкова близо до разкриването на случая, но все не успяваше.

— Е, благодаря много. Повече няма да ви губя времето.

— Няма защо.

Джесика се изправи и помогна на Гейл да стане от дивана. Възрастната жена настоя да я изпрати. Стигнаха до вратата и Ярдли попита:

— Случайно да имате снимка на Боби? Началникът Уилсън нямаше.

— Да, имам една на двете деца на Хелоуин. Почакайте, ще я донеса.

Тя влезе в някоя от стаите. Дъждът тихо ромолеше по тротоара зад Джесика.

— Ето я — каза Гейл, когато се върна.

Ярдли взе снимката. Две деца с костюми за Хелоуин, хванати за ръка. Момче и момиче. Усмихваха се широко, но момчето имаше тъмни синини по врата и ръцете.

Ярдли я гледа само няколко секунди и веднага почувства, че пулсът ѝ се учестява. За малко не изпусна снимката. Коленете ѝ се подкосиха и трябваше да положи усилия да не се свлече на земята.

— Може ли да я взема? — попита тя.

— Да.

Джесика хукна в дъжда към колата си и допря телефона до ухото си, докато звънеше на Болдуин.

Отваряше вратата на колата, когато почувства силна болка в тила, а после нещо се уви около устата и носа ѝ и толкова се стегна, че Джесика не можеше да диша.

Ярдли се бореше. С едната си ръка се опитваше да бръкне в чантата си и да извади лютивия спрей, а с другата се мъчеше да стигне очите или лицето на нападателя.

Той я блъсна грубо в колата ѝ и чантата ѝ падна на земята.

Някакво вещество изгори ноздрите и гърлото ѝ и после пред очите ѝ се спусна мрак.