Четвъртата картина

71.

Лицето ѝ пламтеше.

Опита се да отвори очи, но клепачите ѝ не се подчиниха. И после започна болката — бавна и пулсираща. Появи се първо в тила ѝ и се разпространи във всички посоки. Силният пристъп на главоболие я разбуди напълно и Джесика най-после успя да отвори очи.

Присви ги, докато свикнат с мрака. Кожата около устата и носа ѝ пареше — там, където напоената с химични вещества кърпа беше притисната. Ярдли потърка инстинктивно лице, а после осъзна, че и пръстите ѝ ще се изцапат със същото вещество.

Тя забеляза оголената изолация на тавана и дървените греди, минаващи от едната до другата стена. Отдушниците също бяха оголени. Намираше се в мазе.

Някакъв звук привлече вниманието ѝ. Неясна, приглушена дума. Джесика си помисли, че устата ѝ може би е запушена и когато се е опитала да каже нещо, е чула собствения си глас. Но отвори уста и разбра, че не е това. Обърна глава и видя мъж, завързан с ремъци за метална носилка на колела до нея.

Тъкър Фар беше гол. Дебели кожени колани приковаваха ръцете и краката му за количката. Главата му беше увита няколко пъти с тиксо, което закриваше устата му. Беше се втренчил в Ярдли с широко отворени очи. Помъчи се да каже нещо и да се освободи от ремъците.

— Радвам се, че си будна — рече някакъв глас. — Искам да видиш това.

Джуд Чанс излезе от единия ъгъл на стаята, където дотогава беше седял на стол. Приближи се до носилката, сложи ръка върху нея и се вгледа в Тъкър. Беше с анцуг и престилка на касапин.

— Не го прави — каза Ярдли.

— О, вече е направено. Всичко тук е готово, нали, Тък?

Тъкър изкрещя, но през тиксото се чуха само приглушени стонове. Чанс сложи ръка на рамото му, сякаш го утешаваше, а после заби скалпел в мускулите му. Тъкър се развика и отново се помъчи да се освободи от ремъците.

— Всичко е наред, приятелю. Знам, че нямаш търпение да започнем. И това скоро ще стане, не се тревожи.

Ярдли се надигна и седна. Беше върху походно легло. Главата ѝ се замая и се наложи да се подпре с ръка на стената, за да не падне. Затвори очи и след няколко секунди отново ги отвори.

— Това няма да помогне, Джуд. Каквато и да е причината, няма да поправиш стореното.

Чанс се втренчи в нея за миг и се усмихна зловещо.

— Продължавам да мисля, че двамата с теб щяхме да сме страхотна двойка. Предполагам, че щеше да е много забавно да те опозная по-добре. — Той въздъхна продължително. — Аз не съм чудовище. Не съм като бившия ти съпруг.

— Хармъни мъртва ли е?

Чанс изгледа сурово Тъкър.

— Не знам. Тък, ти как мислиш? Може би искам да те накарам да я гледаш как умира? Но ще бъде бързо и тя ще е в безсъзнание. Много по-милостиво, отколкото ти постъпи със Сю Елън и другите, нали?

— Джуд, това не е начинът. Каквото и да мислиш, че са ти сторили, това няма да ти донесе покой.

— Покой? Ти шегуваш ли се? Мислиш ли, че той е дал покой на онова семейство? — извика Чанс и погледна Тъкър. — Боби Джоунс видял как отвличат сестра му пред очите му, докато тя е крещяла името му, а после гледал как баща му се пропива до смърт заради тази отрепка!

Той зашлеви силно Тъкър през лицето и Тъкър отново започна да се съпротивлява.

— Намерил си го, нали?

Чанс погледна Ярдли.

— Да, намерих го. Реших, че от тази история ще излезе хубава статия, а след това и бестселър, затова потърсих Боби. Открих го в приют за бездомни в Сан Франциско. Беше толкова надрусан, че дори не помнеше името си. Прекарах няколко седмици с него, опознах го, чух историята му. И точно когато си помислих, че мога да му помогна, той се самоуби. Остави бележка, в която се сбогуваше с мен. — Чанс поклати глава. — Знаеш ли какво е правил с момичетата този боклук? Искаш ли да разбереш какво са преживели, преди да умрат, Джей?

— Това не е начинът. Нека повикам ФБР. Той ще си плати.

— Как? С какво? Какви доказателства имаш, че е наранил някого?

Ярдли бързо огледа стаята, търсейки чантата си с лютивия спрей, но не я видя. Главата отново я заболя силно и в гърлото ѝ се надигнаха киселини. Тя се наведе напред и подпря с ръце главата си. Очите ѝ бяха толкова натежали, че не беше сигурна дали може да ги държи отворени. Сякаш се опитваше да се отърси от въздействието на приспивателни.

— Защо ще го правиш? Щом си открил Боби, сигурно си успял да намериш доказателства…

— Опитах се. Ако искаш вярвай, но този чекиджия си е свършил доста добре работата и е почистил след себе си. Предполагам, че е завързал тежести на труповете и ги е изхвърлил в езерото Кримзън. А може и първо да ги е залял с киселина. Никой не се гмурка там. А и дори да се гмурне, езерото е твърде голямо, за да го претърсят цялото. Може да извадим късмет и да намерим някоя и друга кост, но как ще ги свържат с него? Не могат. Ако не бях направил нещо, той щеше да продължи да убива.

— Не е твоя работа да убиваш заради него.

Чанс се изсмя.

— Все някога трябва да избереш, Джей. Кошмарът, който са преживяли онези семейства… Слушах история след история. Виждах семейства, които едва се държаха, докато гледаха снимки на мъртвите си деца… и реших, че повече няма да съм страничен наблюдател. Трябваше да направя нещо.

— И уби съпругата му? Справедливо ли е това? С какво го е заслужила?

— С много неща. Повярвай ми.

— А какво е направил Закари, за да лежи в затвора до края на живота си?

Чанс погледна часовника си.

— Извинявай, но малко бързам, Джей, иначе бих се опитал да те накарам да разбереш, честна дума. Всъщност мисля, че ще видиш нещата от моята гледна точка.

Чанс прекоси мазето, приближи се до една дървена врата и я отвори. Протегна ръка вътре и извади голяма картина. Донесе я, сложи я на статив и после внимателно я нагласи така, че Тъкър да я вижда ясно. След това измъкна сандъче с инструменти и сложи няколко остри ножа, няколко сатъра и хирургичен трион на земята до количката с носилката. Тъкър видя триона и отново започна да се съпротивлява. От носилката като дъжд закапа урина.

— Ха! Той се напика. — Чанс сграбчи Тъкър за косата и се наведе над него. — И Сю Елън ли се напишка от страх?

Тъкър се разрида.

Чанс сложи ръце на гърдите му, подпря брадичка на пръстите си и се ухили, докато гледаше как Тъкър плаче и се бори.

— Знаеш ли колко дълго чаках този момент, Тък? Колко често съм си го представял? Колко семейства ще се зарадват, когато им изпратя снимка на трупа ти и им кажа, че момиченцата им най-после ще могат да намерят покой?

— Хармъни жива ли е, Джуд? — попита Джесика.

— Може би — отвърна той, без да я поглежда.

— Тя е невинна. Трябва да я пуснеш.

— Не е невинна — отговори Чанс, без да отмества очи от Тъкър.

— Невинна е. Тя е жертва като Сю Елън. Ще сториш с нея същото, което той е сторил на онези момичета. С какво си по-добър от него?

Чанс скочи към нея с нож в ръката. Доближи го до лицето ѝ и Ярдли инстинктивно се дръпна назад и опря гръб в стената. Върхът на острието докосна гърлото ѝ. Чанс го натисна леко и тя почувства топла капка кръв.

— Аз изобщо не съм като него! — изръмжа той. — Изобщо!

Джесика преглътна.

— Плашиш ме, Джуд. Остави ножа.

Той не помръдна.

— Джуд, остави ножа — спокойно каза тя.

Чанс смъкна ножа и отстъпи няколко крачки назад.

— И аз имах сестра — Айви — каза той и погледът му стана унесен, докато си спомняше. — Един ден, на път за училище, тя изчезна. Ей така, изпари се. Пуф! Сякаш земята я погълна жива. — Чанс посочи Тъкър с ножа. — Някакво лайно като него сложи край на живота ѝ. Къде е справедливостта? Родителите ми са мъртви. Айви нямаше възможността да има деца. След като аз умра, ще я помни ли някой? Ще плаче ли някой за нея, Джей? — На лицето му се изписа решителност. Само мускулите на челюстта му се свиваха и отпускаха, докато гледаше Тъкър. — Не мога да направя нищо за Айви, но мога да сторя нещо за момичетата, които той е отнел от родителите им.

— Джуд — спокойно каза Джесика, — моля те, пусни Хармъни. Тя не е направила нищо, за да наказваш и нея.

Чанс се усмихна, сякаш не чу думите ѝ.

— Радвам се, че си тук да видиш това. Наистина се радвам. Мислех, че ще съм единственият, който ще му се наслади, но щом ти си тук, удоволствието ще е още по-голямо. — Той въздъхна шумно, докато гледаше Тъкър. — Е, мръснико, готови ли сме да започваме?

Ярдли погледна четвъртата картина, която изобразяваше най-голямо насилие от поредицата. На нея нямаше туника или бинтове. Само гола фигура, легнала по гръб. Вътрешностите бяха извадени и наредени върху трупа като планини на топографска карта. Очите и устата бяха зашити с дебела кожена връв или канап. Ръцете бяха отрязани, раните — зашити.

Чанс огледа мазето.

— Забравих торбите за боклук. Много се вълнувам. Веднага се връщам. Не ходи никъде.

Той излезе от мазето през широка дървена врата и Ярдли чу изщракване на ключалка. Тя веднага стана и за малко не падна. Затвори очи, преглътна, въпреки че гърлото ѝ сякаш беше търкано с шкурка и цялото изранено, и после се изтласка нагоре. Изправи се на крака и пак ѝ се зави свят. Ярдли се подпря с ръка на стената, за да запази равновесие. Тъкър отново се мъчеше да се освободи от ремъците. Гледаше я с големи, пълни със сълзи очи, които я умоляваха да не го изоставя.

Джесика успя да отиде до отсрещния прозорец. Беше малък, но достатъчно широк, за да се провре. Тя се приближи до стола, на който беше седял Чанс, занесе го до прозореца и се качи на него. Отвори широко прозореца и тъкмо когато се канеше да се промуши, чу стъпки.

Ярдли бързо скочи от стола и хукна към вратата, откъдето Чанс беше измъкнал картината. Там имаше килер. Тя се вмъкна вътре и тихо затвори вратата.

Главната врата на мазето се отвори. Джесика чу, че Чанс каза нещо, но млъкна по средата на изречението. А после се изсмя злорадо.

— Ако не си забелязала, тук не можеш да се скриеш кой знае къде, Джей.

Ботушите му затракаха по голия бетон и Ярдли разбра, че отива до прозореца.

— Мамка му!

Тя го чу, че отново бяга към вратата на мазето и после хуква нагоре по стълбите. Ярдли отвори вратата на килера и забърза към Тъкър. Нямаше време да среже ремъците. Тя грабна един нож от инструментите, които беше наредил Чанс, и се втурна към стълбите.