Четвъртата картина

3.

Затворът „Лоу Дезърт Плейнс“ приличаше на бункер, направен да издържи на ядрен взрив. Тара Ярдли се втренчи в него от паркинга, докато допиваше безалкохолната си напитка и дояждаше пържените картофки.

Тя изхвърли празните кутии в контейнер за боклук по пътя към затвора. Харесваше ѝ да идва през последния час от времето за свиждане. Тогава надзирателите изпълняваха само формално задълженията си и не се вглеждаха внимателно в личната ѝ карта, нито задаваха много въпроси.

Джесика си мислеше, че дъщеря ѝ е на стаж, и Тара се чувстваше виновна всеки път, когато идваше тук, защото се налагаше да лъже. Но го правеше заради майка си и знаеше, че в дългосрочен план това щеше да е добре и за двете им, макар че, ако разбереше, майка ѝ щеше да се ужаси.

Служителите на входа провериха документите ѝ и я претърсиха и после я пуснаха да мине през детекторите за метал. Задържаха личната ѝ карта — добър фалшификат, на който пишеше, че Тара е на двайсет и две години — както и фалшивия ѝ бадж, според който тя беше репортер от „Лас Вегас Сън“. За кратко Тара беше обмисляла възможността да стане журналистка. Привличаше я тръпката да обикаля света и да разследва различни истории, но знаеше, че накрая тази работа щеше все пак да се окаже излишна. В близко бъдеще нямаше да съществува нито една от старите професии. Машините и машинното обучение бяха напът да ги изместят. Те щяха да завладяват все повече функции в обществото и Тара се радваше за това. Машините бяха безразлични. Машините не можеха да изберат да бъдат зли.

В отделението на осъдените на смърт рядко цареше тишина, но днес беше абсолютно тихо. Може би беше заради времето. Тара беше чела, че метеорологичните условия влияят силно на затворниците, осъдени на смърт, и беше любопитна да разбере какво е било времето в деня на престъпленията им. Предполагаше, че е било тъмно и мрачно.

Стаята беше студена и металният стол, на който седна, неудобен. Това обаче нямаше значение. Нищо в затвора не беше предназначено да бъде удобно.

След няколко минути доведоха Еди Кал. Той седна срещу нея зад плексигласовата преграда. Тара се втренчи в посивялата му коса и бледите рамене, които миналата година бяха по-едри и мускулести. Годините бавно го съсипваха. Както всички други, времето беше укротило и баща ѝ, отвратителния убиец на толкова много хора, Тъмния Казанова, който беше тормозил Лас Вегас повече от три години.

Тара изчака, докато надзирателят излезе от стаята, а после извади малко устройство от един таен джоб в чантата си и го сложи в скута си. Сама го беше направила. Уредът издаваше високочестотен статичен звук, който надзирателите не чуваха, а подслушвателните устройства в стаята щяха да запишат само дълго пронизително съскане.

— Намери ли го? — попита Кал.

— Да. Дават ли ти храната, която ти изпращам?

— Да, благодаря. Надзирателите изяждат поне половината, преди да стигне до мен, но пак се наслаждавам на изненадата да видя какво има в кашона. В живота ми вече има толкова малко изненади! — Той ѝ се усмихна.

Въпреки че много хора намираха за изнервящ втренчения му поглед, Тара не мислеше така. Тя знаеше защо баща ѝ я гледа вторачено: защото откакто се запознаха преди две години, той всеки път се изумяваше колко много заприличва тя на него. Това го запленяваше, а нея я отвращаваше.

През последните две години Тара идва тук осем пъти. Посещенията не ѝ бяха приятни, но се налагаше. Кал имаше нещо, което ѝ трябваше, за да осигури бъдещето на майка си, така че вече да не се тревожи за пари. Тара беше решила, че баща ѝ им дължи поне това.

— Как е майка ти?

— Добре. Ще напуска прокуратурата.

— Защо?

Тя повдигна рамене.

— Предполагам, че иска да работи нещо без толкова кръв и ужаси. Уж ще се местим в Санта Бонита — на няколко часа път от Лас Вегас. Там ще е голяма скука, поне докато не отида да уча в Невадския университет, но все ще се справим, предполагам. Така или иначе, догодина се изнасям.

— И защо ѝ е да го прави?

— Мисля, че заради мен тя не прави това, което иска. Искам пак да се влюби в някого, но не мисля, че ще се осмели, защото се страхува да не доведе около мен някой неподходящ. Тя няма дори приятели. Ако аз се изнеса от нас, това ще я принуди да започне да се среща с други хора. Пък и ще бъде добре да се махна от някои неща.

— Имаш предвид да се махнеш от мен?

— Не само от теб, но и от всичко свързано с теб. Всичко, с което е трябвало да се примирявам през живота си.

Той кимна.

— Страхуваш се, че си същата като мен, и мислиш, че като избягаш и може би промениш името и външния си вид, ще има някаква разлика. Няма да има разлика. Проблемите те следват, където и да отидеш. Ти си като мен и все някога трябва да го приемеш.

— Изобщо не съм като теб.

Кал примигна бавно и попита:

— Чувала ли си за класическите митове?

— Не чета приказки, съжалявам.

— Приказките са всичко, Тара. Там ще откриеш всички житейски уроци, които ще ти потрябват. Нашето така наречено научно познание е просто преминаване от един набор от идеи към друг, който впоследствие също ще бъде отречен като неправилен или безполезен. Нещо като революция. Но приказките са с нас още от сътворението на света и ще останат с нас до края.

Тара скръсти ръце на гърдите си.

— Предполагам, че в това има логика, Еди.

Той се ухили.

— Боговете спорели каква е човешката природа. Може ли да се промени? Може ли човек сам да избира какъв да бъде? Зевс казал „да“, но Афродита възразила. За да ѝ покаже, че греши, Зевс превърнал една улична котка в принцеса. Научили принцесата на добри обноски и изискани маниери и ѝ дали елегантни дрехи и гръмка титла. Тя се държала безупречно и се омъжила за принц. Всички гости на сватбата били смаяни от очарователната булка. „Виждаш, че щом една котка може да бъде превърната в принцеса, то и човешката природа със сигурност може да се промени“ — рекъл Зевс, а Афродита отвърнала: „Гледай“ и пуснала една мишка. Веднага щом я видяла да тича по пода, принцесата се хвърлила към нея и я подгонила на четири крака. Хванала мишката и я разкъсала със зъби пред гостите. Афродита е богинята на любовта, страстта и красотата и затова разбирала какво се таи в сърцата на хората. Какво наистина има в сърцата им, а не какво те се преструват, че има.

Тара преглътна, докато гледаше баща си. Не ѝ харесваше, че вижда себе си в него, особено в тъмносините му очи. Този уникален оттенък тя смяташе за генетична мутация, тъй като никъде другаде не беше виждала такъв цвят.

— Виж, моя малка принцесо, боговете ни учат, че не можем да променим природата си. Можем да я скрием за известно време, но истинската ни същност винаги излиза на повърхността. Ти трябва само да видиш своята мишка, и ще разбереш, че двамата си приличаме повече, отколкото допускаш.