Четвъртата картина

43.

Джесика беше приготвила вечеря, преди Тара да се прибере вкъщи. Когато най-после се върна, момичето пусна раницата си на пода до вратата и веднага отиде до хладилника. Отвори бутилка ябълков сок и изгълта половината.

— Няма да повярваш какво направи онзи преподавател — каза тя и избърса устни с опакото на ръката си.

— Приготвила съм вечеря. Не яж нищо. Какво направи?

— Сваляше ме и Джаред, един от студентите, му каза: „Хм, Майк, това е малко неудобно“. А преподавателят рече: „Само се шегувам“, но това беше лъжа, защото го хванах, че ме оглежда. Тръпки ме побиват от него. Бих напуснала курса му, но няма измъкване от това, нали? Може да попадна на някой по-лош.

— Може би. Но ми се струва, че ще трябва да поговоря с него.

— Не, недей. Аз ще се оправя. Когато се разкрещиш на такива като него, те се разбягват.

Тара се приближи до майка си и отпусна глава на рамото ѝ. Джесика я притисна до себе си и затвори очи. Тара още ухаеше така, както когато беше малка. Или пък на Джесика само така ѝ се струваше? Тя се запита дали Тара винаги ще ухае така.

— Добре ли си, мамо?

— Да.

— Изглеждаш тъжна.

— Не съм тъжна, но може би изпитвам носталгия. Някога всичко изглеждаше по-просто, и си мислех дали един ден пак ще бъде така.

— Затова ли ще се местим? Мислиш, че ще бъде по-просто?

Някой почука на вратата. Тара остави сока си на плота и отиде да отвори. Джесика чу женски глас и няколко секунди по-късно в кухнята влезе Анджела.

— Здравей. Извинявай, че идвам, без да се обадя. Може ли да поговорим? — попита тя.

— Разбира се. Тара, моля те, разбърквай това на всеки няколко минути.

Джесика покани Анджела на балкона. Ривър не седна. Приближи се до перилата и се загледа в пустинята. Звездите бяха започнали да изгряват. Духаше силен вятър и разнасяше пясъка толкова високо, че чак се удряше в лицето ѝ. Джесика понякога харесваше това усещане.

— Отидох да го видя в ареста — подхвана Анджела.

— Защо?

— Честно казано… не знам. Предполагам, че само да го чуя да отрича. Да проверя дали му вярвам.

— И?

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Не мога да определя какво почувствах. Не знам дали ми каза истината, или ме излъга… Вече не знам нищо. — Тя си пое дълбоко дъх, без да откъсва поглед от пустинята. — Майкъл изглеждаше ужасно. Беше блед и уморен. Имаше тъмни сенки под очите. Каза, че снощи изобщо не мигнал.

— Шокът ще премине. Това е арест, не затвор. Всичко ще бъде наред с него.

Анджела въздъхна тежко.

— Не знам дали му вярвам, Джес.

— Уликите сочат, че е виновен.

— Ти вярваш ли? Че той е убил Кати Фар, а после се е опитал да убие и мен?

— Аз гледам на делата като на вероятности. Каква е вероятността Майкъл да притежава картините на Сарпонг, умножена по вероятността да има същия бинт, използван на местопрестъплението, умножена от спринцовките, пълни с рицин, умножена по факта, че е имал романтична връзка с двете жертви, умножена по вероятността, че няма солидно алиби за нощите, в които са били извършени престъпленията?

Последва дълго мълчание.

— Ами онова момиче?

— Днес пак се обадих на полицайката от отдел „Изчезнали лица“. Тя каза, че не са открили нищо. Предполагат, че Майкъл я е отвлякъл и…

Анджела се обърна.

— И я е убил?

Джесика кимна.

— Освен това мисля, че Майкъл има съучастник — бащата на момичето, Тъкър Фар. Това е най-вероятното обяснение. Но ще е трудно да го докажем.

Анджела отново се обърна към пустинята.

— Ще го пуснат ли?

Джесика се поколеба. Нямаше да е честно да я лъже.

— Може би. Адвокатът му е един от най-добрите и е изключително мотивиран да спечели делото. Но доказателствата са солидни, затова ще трябва да обвини друг за убийството и твоето отвличане. Най-очевидният избор е Тъкър Фар. Той има присъда за отвличане и мотив да убие съпругата си и теб.

— Ще се получи ли?

— Може да се окаже достатъчно, за да посее съмнения у съдебните заседатели. Но дори да успее, съдебните заседатели няма да постигнат единодушно решение и ще има ново дело. След две такива дела прокуратурата ще предложи изключително леко споразумение, за да разкара бързо медиите. Затова, да, може да пуснат Майкъл.

Анджела наведе глава и тихо попита:

— Ами ако отново се опита да ме убие?

Джесика застана до нея.

— Няма да му позволя.