Четвъртата картина

26.

Ярдли се излежаваше на шезлонга и гледаше момичетата, когато Ривър се върна. Анджела носеше пълни пазарски чанти. Остави ги на пода, събу си обувките и легна до приятелката си.

Джесика се замисли за картината на Сарпонг в гаража — втората от серията — онази, в чиято възстановка Анджела за малко не бе загубила живота си. Зад нея бяха поставени другите три. Всички те отлични репродукции върху дебело платно и по всяка вероятност нарисувани по поръчка.

— Мразя да ходя в мола по време на разпродажби — каза Анджела. — Там е направо джунгла от домакини на средна възраст. Изяж или ще бъдеш изяден.

— Купи ли нещо хубаво?

— Няколко блузи. О, взех нещо и за теб. — Анджела започна да рови в една торба. Извади малка синя тениска с щампа на дъга и пухкаво мече.

— „Грижовните мечета“? — попита Джесика.

— Предполагам, че някога са ти били любими. Кой не е обичал „Грижовните мечета“ като малък?

Джесика взе тениската и я вдигна. На гърдите на мечето имаше червено сърце.

— Мечето с нежно сърце — каза Анджела. — Напомни ми за теб.

Джесика се усмихна като дете, което току-що е получило нова играчка. Но после усмивката ѝ бавно помръкна, когато се сети за картините в гаража и какво ще трябва да направи.

— Обичам те. Благодаря.

Анджела си сложи слънчеви очила, изпусна дълбока въздишка на облекчение и отново легна на шезлонга.

— Обичам да слушам Тара и приятелките ѝ. Толкова е… Знам ли. Винаги съм искала да имам тяхната енергия. — Тя направи пауза. — Аз не мога да имам деца.

Ярдли я наблюдаваше мълчаливо. Ривър я погледна и после отмести очи.

— Не знаех — отвърна Джесика.

— Как би могла?

Анджела се вгледа в Тара.

— Шийката на матката ми е твърде увредена, за да мога да износя дете.

— Увредена?

Анджела дълго мълча.

— Когато бях момиче…

— Не е необходимо да обясняваш. Много съжалявам, Анджи. Дори не знам какво да кажа.

— Да. Ами, какво да се прави? Поне оцелях, нали? Оцелях от насилника и от Палача от Кримзън Лейк. Колко души могат да се похвалят с това? Но не знам още колко от деветте живота ми останаха. — Ривър замълча пак. След малко попита: — Мислиш ли, че някои хора са прокълнати, Джес? Сякаш са родени само да страдат и за нищо друго?

Ярдли хвана ръката ѝ.

— Не.

Ривър се усмихна и стисна ръката ѝ.

— Надявам се да е така.

Ярдли си тръгна от дома на Ривър и реши да се обади на Болдуин.

Тя седеше в колата си пред едно заведение за бургери, докато телефонът даваше сигнал „свободно“. После се включи гласовата поща и изведнъж Джесика се сети, че не е обядвала, и влезе вътре.

Заведението беше обзаведено като ресторант за бургери от петдесетте години на миналия век и в менюто имаше само бургери, пържени картофки и млечни шейкове. От тонколоните се носеше отличителният фалцет на Франки Вали. Ярдли поръча и седна.

Болдуин се обади, когато тя беше преполовила обяда си.

— Кейсън, искам да направиш нещо.

— Кажи.

— Вярваш ли ми?

— Разбира се — с твърд тон заяви той. — Повече, отколкото на всеки друг.

— Тогава ми направи тази услуга и не ме разпитвай. Не питай защо ми е или защо мисля, че ще изскочи нещо. Можеш ли да го направиш?

— Да.

— Вземи съдебна заповед за претърсване на двора около къщата на Анджела Ривър, контейнерите им за боклук, гаража и колата на Закари. Ще ти изпратя по имейла какво да напишеш в искането.

— Нещо друго?

— Не.

— Джес, има ли нещо, за което трябва да се тревожа?

— Никакви въпроси, забрави ли?

Болдуин въздъхна.

— Добре. Залавям се веднага.

— Благодаря.

Ярдли затвори и се вгледа в бургера си. Изведнъж ѝ се догади от мисълта за храна. Тя си представи лицето на Анджела Ривър, когато ФБР и местната полиция пристигнеха със съдебна заповед за обиск. Първото, което Ривър щеше да я попита, щеше да е дали е знаела за това.

Джесика отмести настрана чинията си и стана.