Четвъртата картина

28.

Прогимназия „Гроув Спрингс“ се помещаваше в ниска сграда в центъра на един жилищен квартал. Къщите бяха занемарени, а по перилата на училището имаше ръжда и капки лимоненозелена боя.

Болдуин пристигна точно преди началото на часовете. Хлапетата все още се разхождаха из двора, бъбреха на пейките или отиваха до магазина на ъгъла. Той влезе вътре и намери канцеларията. Една жена с бежова рокля седеше пред компютър и без да поглежда Болдуин, попита:

— Как мога да ви помогна?

— Кейсън Болдуин, ФБР. Искам да говоря с директора Райли.

— Един момент.

Той скръсти ръце на гърдите си и огледа канцеларията. На стената имаше информационно табло със съобщения за шоу на таланти, баскетболни мачове и постановка на „Укротяване на опърничавата“, представена от училищния клуб по драматично майсторство. На пейката до него с наведена глава седеше малко момче.

— Какво си направил? — попита Болдуин.

Момчето го погледна.

— Сложих фойерверк в един картоф.

Болдуин подсвирна с уста.

— И взриви ли го?

Детето кимна и на лицето му се изписа ужас.

— Е, на твое място не бих го направил пак, но наказанието все някога ще свърши. Пък и сега момичетата ще те мислят за бунтар — намигна му Болдуин.

Момчето се усмихна доволно.

От кабинета излезе нисък, пълен мъж, облечен с жилетка. Той повдигна вежди и рече:

— Тед Райли.

Двамата се ръкуваха.

— Кейсън Болдуин, ФБР. Разследвам случая с изчезналата Хармъни Фар. Може ли да отнема минутка от времето ви?

— Разбира се. Влезте.

Кабинетът беше оскъдно обзаведен, но до стената имаше удобен диван, а на масичката до него — кадилница за тамян. Двамата мъже седнаха.

— Не можах да повярвам, когато научих — каза Райли. — Първо насилието над нея, после майка ѝ бе убита, а сега това. Ангелите пазители сигурно имат нещо срещу това семейство. Не се обиждайте, ако сте набожен.

— Не съм. Имате предвид, че приятелите на майка ѝ са ѝ посягали, нали?

Райли кимна.

— Обадих се на социалните служби, когато веднъж Хармъни дойде на училище с наранявания по цялото тяло. Тъмнолилави контузии с големината на бейзболна топка. Дадоха я в приемно семейство за две седмици, но след това ѝ разрешиха да се върне при майка си. — Той поклати глава. — Тя ми каза, че не иска да се връща там и че семейството, в което била, се държало много добре с нея, но майка ѝ искала да се прибере.

— Ами баща ѝ?

— Какво за него?

— Знаете ли нещо за миналото му?

Райли кимна и скръсти ръце на корема си.

— Да. Питате дали и той не ѝ е посягал? Не знам. Често казано, разговорите ми с нея бяха кратки и редки. Говорете с Маргарет, учителката по история на Хармъни. Двете се разбираха страхотно. Маргарет ми разказа за всичко това.

Маргарет Димопулос изглеждаше точно така, както Болдуин си представяше една прогимназиална учителка — дребничка, с очила, дълга пола и маркер в ръката. Приличаше на една от учителките му в основното училище, която — също както Маргарет — се беше интересувала от него: носеше му обяд, когато той нямаше, или палто през зимата, тъй като майка му и приятелят ѝ не купуваха неща, които смятаха за банални.

— Тед ми каза, че сте имали чудесни взаимоотношения с Хармъни — рече той.

— Опитвах се — отвърна Маргарет с въздишка и свали очилата си. — Тя беше изумително сладко и симпатично момиче, като се има предвид какво преживя. Някои деца на нейно място стават гневни и огорчени. Хармъни беше много обичлива. И умна. Ако растеше в добра семейна среда, щеше да постигне много.

— Споменавала ли ви е дали някой не я следи или ѝ се обажда? Някой, който я притеснява по някакъв начин?

Учителката поклати глава.

— Не и напоследък.

— Напоследък?

— Преди баща ѝ да излезе от затвора, майка ѝ имаше един приятел, който понякога идваше да я вземе от училище. Хармъни обаче отказваше да се качи в колата му. Веднъж видях, че той я сграбчи много грубо за рамото и се опита да я завлече насила. Когато изтичах навън, вече беше заминал.

Болдуин извади телефона си и отвори приложението за записки.

— Случайно да помните името му?

— Не, съжалявам. Веднъж попитах Хармъни за него, но тя отказа да говори. Майка ѝ обаче го изгони, когато освободиха бащата.

— Ами баща ѝ? Хармъни споменавала ли е нещо за него?

— Мисля, че тя се страхуваше от баща си. Не го каза, вероятно защото мислеше, че той ще научи, но аз виждах страха ѝ. — Маргарет извади няколко дражета „Тик Так“ и ги пъхна в устата си. — Разберете, агент Болдуин, Хармъни мразеше родителите си. Веднъж се разплака в кабинета ми и каза, че иска те да умрат. Че са най-лошите хора на света. Изобщо не бих се изненадала, ако бащата има нещо общо с изчезването ѝ, но няма да се учудя и ако е избягала. Тя се опита на два пъти, но не успя да стигне много далеч. Казах ѝ, че ще е по-лошо да живее на улицата, отколкото да живее у тях и… — Маргарет наведе глава и очите ѝ изведнъж се изпълниха с дълбока тъга. — А тя отговори, че нищо не може да е по-лошо от това. — Учителката избърса една сълза и отново си сложи очилата. — Трябваше да направя повече за нея. Може би да се опитам да я осиновя, знам ли…

Болдуин погледна телефона си. Имаше съобщение от Ярдли. Вероятно му пишеше, че съдията е подписал заповедта за обиск у Майкъл Закари и че е готова да тръгнат натам.

— Не сте можели да направите нищо. Вие не сте ѝ роднина и нямате основания да я осиновите. Най-доброто, което сте можели да направите, е да се обадите на социалните служби и да се опитате да я изведете от дома ѝ.

Маргарет бавно поклати глава.

— Гледах да бъда до нея, когато тя имаше нужда от мен, и да не любопитствам твърде много. Но на ваше място бих проверила онзи приятел на майка ѝ. Помня, че Хармъни каза, че бил много ядосан, задето майка ѝ го изгонила. Ако той е убил майка ѝ, може би е посегнал и на Хармъни.