Четвъртата картина

77.

Тъкър Фар наблюдаваше как медицинската сестра проверява шевовете на рамото му. Щипеше го. Той прокара пръсти по мястото и си помисли, че е като цип. Скалпелът, който онзи психар заби в него, беше толкова остър, че лекарят каза, че е извадил късмет, че не е проникнал по-надълбоко.

На няколко пъти Тъкър се оплака, че го боли. Казаха, че ще му влеят интравенозно демерол.

— По-късно ще дойда да видя как сте — рече сестрата.

Тя излезе и той намести глава върху възглавницата. Взе дистанционното, за да включи телевизора.

Кати и Хармъни, помисли си Тъкър.

Мамка му!

Е, поне две гърла по-малко, които да изхранва. Наложи се да се ожени за Кати, защото тя забременя, а той нямаше къде да отиде. Нямаше сватбена церемония. Казаха му, че са женени законно само защото са живели дълго време заедно и Кати е подала някакъв документ за пенсия по инвалидност и ги е вписала като съпруг и съпруга.

Хармъни… Хармъни щеше да му липсва. Тя не го посети в затвора и Тъкър се усмихна, щом си представи изражението ѝ, когато се върна у дома.

— Ти ме забрави за цели дванайсет години, но сега вече никога няма да ме забравиш — каза ѝ той през вратата, когато Хармъни се заключи в банята първата вечер.

Жалко за нея. Но Хармъни и без това порастваше за вкуса му. Имаше едно момиче, с което тя се мотаеше понякога… Как ѝ беше името… Ума. Тъкър беше наблюдавал как с Хармъни си играят по бански с маркуча в задния му двор. Ума имаше лунички по раменете. Но само там.

Вратата се отвори и в стаята влезе друга медицинска сестра. Тъкър видя татуировките на ръцете ѝ и се втренчи в тях.

— Някой е поръчал болкоуспокояващо — каза тя.

— И още как.

— Дай си ръката — каза сестрата и извади спринцовка и шишенце.

— Казаха, че ще ми направят вливка.

— Тя ще ти подейства чак след една минута. Помислих си, че искаш веднага да те отпусне.

Той се ухили.

— Правилно си помислила. — Тъкър изпусна дълга въздишка. — Имах ужасно скапан ден.

— Така ли? Какво се случи?

— Не чу ли?

Сестрата поклати глава.

— Смяната ми току-що започна.

— Ами, ще чуеш. Бях заложник на някаква болна откачалка.

— Наистина ли?

— Да. Измъкнах се, като му сритах задника. Извади късмет, че не го убих. Ох!

— Извинявай. Вените ти се намират трудно.

Тъкър почувства топлината на мазната течност в ръката си, която бавно плъзна нагоре по рамото му. Главата му се замая, но не се унесе веднага, както му харесваше, че става с болкоуспокояващите.

— Сигурна ли си, че ми сложи достатъчно?

— Защо, не усещаш ли?

— Различно е от друг път.

Сестрата придърпа един стол и седна до леглото.

— Това лекарство е интересно. Ще усещаш всичко и ще останеш буден, но нито един твой мускул няма да може да реагира.

— Какво?

Тя си пое дълбоко дъх и се вгледа в очите му.

— Не ти ли се струвам позната, Тъкър? Не ме ли помниш?

— Трябва ли?

— Ами, бях на четиринайсет и носех риза на розови и бели райета. Сега сещаш ли се?

— Мм, хей, чувствам се странно. Може би трябва да повикаме доктора.

Сестрата стана.

— Всички ще са заети известно време.

Той отвори уста и осъзна, че от нея не излиза нито дума.

— А, да, няма да можеш да говориш. Вероятно така е по-добре. Аз би трябвало да говоря, не мислиш ли?

Сестрата извади телефон и отвори на екрана снимка. Картина. Същата картина, която беше видял в онова мазе.

Тъкър се опита да се бори, да сграбчи жената, да скочи от леглото, да изкрещи… но тялото му не помръдваше.

— Ти ме държа в онова мазе месеци наред. Държа ли толкова дълго някое от другите момичета? Питах се всеки ден. Знаех, че все някога ще ме убиеш и мисля, че това беше най-лошото. Щом се появеше, аз си казвах: Днес е денят. Днес ще умра. — Тя въздъхна и стана. Приближи се до умивалника и извади някакви инструменти от джобовете на престилката си. Скалпели, кожена връв и игла с големината на джобно ножче.

— Ще извадя органите ти, Тъкър. Един по един. Ти ще останеш жив през цялото време, защото последно ще извадя сърцето ти. Ще зашия устата ти, но ще оставя очите ти. Искам да видиш всичко. Да видиш как го правя. Чак преди да извадя сърцето ти, ще зашия очите ти. Но щом го извадя, мозъкът ти ще продължи да работи още шест минути. През тези шест минути ще те подложа на такава болка и ужас, каквато ти си причинил на всички момичета. И през цялото време няма да можеш да пищиш, нито да помръднеш. Не мога да си представя по-лош начин да умреш, а ти?

Тъкър отново се опита да изкрещи, но от устата му не излезе нито звук. Очите му пареха, защото не можеше да мигне. Само гърдите му се повдигаха и спускаха, докато дишаше, и кръвта течеше във вените му. Нищо друго не помръдваше. Никога досега не беше усещал тялото си така. Никога не беше чувал сърцето си да бие толкова шумно.

Сестрата вдигна един скалпел.

— Готов ли си? Добре, да започваме.