Четвъртата картина

20.

Джесика не можеше да заспи.

Имаше чувството, че някой е изсмукал силите ѝ, сякаш беше забил канелка в нея и ги беше извлякъл до последната капка.

Отиде да провери какво прави Тара и видя, че дъщеря ѝ спи в стаята си. От слушалките в ушите ѝ все още се носеше музика. Джесика ги извади внимателно и изключи телефона. Наведе се тихо и нежно целуна Тара по челото, а после излезе от стаята ѝ.

Беше свикнала с мисълта, в живота ѝ нямаше друг освен дъщеря ѝ. Съжителството на Джесика с Уесли Пол не бе продължило дълго. Преди да го срещне, тя беше живяла сама четиринайсет години. Джесика беше едва на осемнайсет, когато майка ѝ умря, и живя сама десет години, докато не се запозна с Еди Кал. Сега пак беше сама. Мислеше си, че винаги ще бъде сама.

Строшено сърце.

Ярдли можеше и да свикне със самотата. Можеше дори да спре да ѝ обръща внимание, а компанията на други хора да започнеше да приема като истинско събитие. Но нощем, когато всички спяха, тя се чувстваше най-самотна. Най-изолирана от останалия свят.

Облече долнище на анцуга си и една тениска и отиде до хладилника. Телефонът ѝ извибрира. Беше получила съобщение от Анджела Ривър, която я питаше дали още е будна. Ярдли ѝ отговори и миг по-късно телефонът ѝ иззвъня.

— Джесика — каза тя.

— Винаги ли отговаряш така на телефона?

— Как?

— Казваш си името. Знаеше, че съм аз, нали? Защо не каза „Здравей, Анджи“ или нещо подобно?

Джесика извади сирене за мазане и хляб и взе една чиния от шкафа.

— Здравей, Анджи.

Анджела се засмя.

— Добре, умнице. Но сериозно, харесва ми да поздравявам хората по възможно най-добрия начин. Например, ако знам имената им, казвам „Здравей, Дийн“ или нещо такова. Не ми струва нищо, а пък това прави денят им малко по-хубав.

— Дори не съм се замисляла как да поздравявам.

— А трябва. Макар да не е кой знае какво, така караш другите да се почувстват щастливи. Пък и откъсва за малко мислите им от проблемите.

Джесика сложи хляба в тостера и настрои таймера.

— Какво правиш? — попита Анджела.

— Препечена филия със сирене. Ще сложа и малко пушена сьомга от вчера.

— О, недей! Ако рибата не е прясна, може да се натровиш. Когато бях на двайсет, веднъж съквартирантката ми сготви тилапия. Кълна се, че никога през живота си не съм имала по-тежко хранително натравяне. Прекарах цяла нощ в тоалетната, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ама че гадост!

— Не я яж. Вземи си „Кап’н Крънч“.

— Нямам зърнени закуски.

— Тогава си налей чаша вино като мен. Аз съм седнала на верандата с чаша пино гриджо. Имаш ли пино?

— Ще проверя… Имам.

— Сипи си една чаша и седни на балкона.

Джесика си наля вино и излезе на въздух. Небето беше черно, изпъстрено със звезди като скъпоценни камъчета. Никъде другаде не беше виждала толкова ясно небе — само в пустинята на Югозапада в безлунна нощ.

— А сега какво правиш? — попита Анджела.

— Излежавам се на шезлонга и гледам небето.

— Виждаш ли една ярка точка на запад? Това е Венера.

— Почакай… Да, мисля, че я виждам.

— Само луната свети по-ярко от нея. Навремето много обичах да лежа и да си представям, че един ден ще отида на Венера. Че ако се съсредоточа достатъчно, ще се озова там. Майкъл, като един учен, ми напомня, че на Венера е толкова горещо, че дори стоманата ще се разтопи на повърхността ѝ. И всичко е оранжево. Каза, че там е като в ада — точно както си го представяме, или като в долината на Лос Анджелис.

Джесика се засмя и отпи от виното си.

— Описваш я много живописно.

— По-скоро скучно. Аз си представях океани от скъпоценни камъни и ярко пурпурно небе. Това звучи много по-хубаво. Защо да си представяш ада, когато можеш да си представяш рая, нали? — Анджела въздъхна. — Това е разликата между Майкъл и мен. На него му харесва да живее в реалния свят, а аз мисля, че реалният свят е скучен. — Джесика я чу да отпива глътка вино. — Ами ти? Ти къде попадаш в спектъра Анджела — Майкъл?

— Между един космически мечтател и един учен?

— Хей, не съм космически мечтател. Аз съм оптимистка.

— Шегувам се.

— О, не разбрах. Не познавам друг човек, който да остава с такава каменна физиономия като теб. Е, къде попадаш?

Джесика облегна глава назад и се вгледа в яркия блясък на Венера.

— Не съм се замисляла за Венера. Знам, че никога няма да отида там, затова няма смисъл да правя догадки. Интересувам се само от онова, което зависи от мен.

Анджела се засмя.

— Миличка, нищо не зависи от нас. — Тя си пое дълбоко дъх и двете се умълчаха.

Джесика отпи още една глътка вино и течността я стопли.

— Липсва ли ти понякога? — попита след малко Анджела.

— Кой? Еди ли?

— Да.

— Не.

— Джес, говорим си само двете. Липсва ли ти?

Джесика се поколеба. Не беше свикнала да разголва душата си и не се чувстваше удобно да говори за себе си и за своите чувства. Но Анджела умееше да те примамва. Пред нея Джесика искаше да говори и — не знаеше защо — да се разкрие напълно.

— Може би понякога. Липсва ми човекът, който беше, преди да разбера какъв е всъщност.

— Какво ти липсва най-много?

Джесика подви крака на шезлонга.

— Еди винаги ме разсмиваше. Никой никога не ме е разсмивал така. Където и да бяхме, независимо дали гладувахме в апартамент за двеста долара на месец, или ходехме на някое от неговите артистични събития за пет хиляди долара за блюдо, той винаги ме разсмиваше. — Тя погледна чашата в ръката си и мекото синкаво отражение на звездите в нея.

— А как беше в леглото?

— Анджи, за бога!

Анджела се засмя.

— Представям си как правите секс облечени. И само в мисионерската поза, колкото да създадете потомство. Права ли съм?

— Престани, Анджи! — Джесика усети, че се изчервява.

— Какво? Ако той е толкова скован колкото теб, как иначе може да се случи?

Джесика замълча за миг.

— Невинаги беше така. Нямаше да ме познаеш, ако ме беше видяла преди… преди да го срещна.

— Да. Хей, извинявай, че повдигнах този въпрос. Само се шегувах. Може да говорим за нещо друго.

— Не. Всичко е наред. Само… Не съм казвала тези неща на друг. Дори на терапевтката ми.

— Ами, нищо чудно. Това е пладнешки обир. Плащаш сто и петдесет долара на час, само за да те гледат втренчено и да ти повтарят: И как те накара да се почувстваш това? Пълни глупости!

— Ти си ходила на психотерапевт?

— Много отдавна.

— Защо отиде?

— Като тийнейджърка преживях някои неща, които трябваше да превъзмогна. Всички мислеха, че терапията ще помогне. Аз мисля, че само влоши нещата. Терапевтката все ми повтаряше да простя и да забравя. А аз отговарях: „Вие простете. Да видим как ще забравите, ако вие преживеете тези гадости“. Всичко това беше пълна глупост. Хората ти дават съвети, които самите те никога не биха изпълнили. — Анджела въздъхна дълбоко и продължително. — Извинявай.

— Няма за какво. Аз обаче мисля, че ми помогна. Хубаво е да има някого, на когото можеш да кажеш всичко и който няма да те съди.

— Затова са приятелите. — Анджела си пое дълбоко дъх, сякаш прочистваше дробовете си, и добави: — Е, да поговорим за нещо по-важно. Видях снимка на Еди в интернет. Изглеждаше ужасно секси. Все едно гледах Марлон Брандо на млади години.

— Така получи прякора си Тъмния Казанова. Някакъв репортер каза, че така би изглеждал Джеймс Дийн, ако беше доживял до дълбока старост.

— Мамка му! Заради такъв красив мъж бих се примирила с някое и друго серийно убийство.

Последва дълго мълчание.

— Извинявай, шегата ми беше неуместна — продължи Анджела. — Казах ти, имам голяма уста, която понякога работи по-бързо от мозъка ми.

— Няма нищо. Не съм свикнала да говоря за това, но и със сигурност не съм свикнала да се смея за това.

— Трябва да се смееш, миличка. Може да се смееш на това и или да му позволиш да те сломи. Това е твоят избор.

Джесика отпи от виното си и смени темата. Заговориха за стари гаджета, за гимназията и какви типове момичета са мразили. След това половин час се ровиха из „Фейсбук“, за да ги видят с какво се занимават и дали са омъжени за втори или трети път.

Когато Джесика пожела лека нощ на Анджела и затвори телефона, слънцето вече изгряваше. Тя не беше разговаряла така по телефона след… Еди Кал. Това я изпълни с вълнение, но и със страх. Хората, които допускаше до себе си, имаха склонност да я нараняват.