Четвъртата картина

54.

Детектив Лукас Гарет положи клетва. Костюмът му беше старателно изгладен, пистолетът му се намираше в кобур на кръста, а значката бе закачена на връв на врата му. Ярдли го изчака една минута след клетвата, за да пие вода от картонена чаша.

— Как сте, детективе?

— Добре, благодаря.

— Хубаво. Е, бих искала първо да прегледаме квалификацията ви, ако може. Моля, кажете името си буква по буква за протокола и ни разкажете малко за себе си.

Докато говореше, Гарет гледаше съдебните заседатели. Това беше характерно за свидетел, който е прекарал много време в съда. Той им разказа за работата си във военната и гражданската полиция и за повишението си в детектив в отдел „Убийства“ в Шерифската служба. Гарет представи накратко подготовката, която е дал на други детективи и тази, която самият той е получил в Агенцията за борба с наркотиците и ФБР. Ярдли го попита още какво обича да прави през свободното си време, за да може съдебните заседатели да го опознаят по-добре. Встъпителните ѝ въпроси продължиха петнайсет минути, колкото да се увери, че вниманието на съдебните заседатели вече е насочено само към свидетеля.

— Разкажете ни за настоящия случай, детективе.

Гарет разказа как са им се обадили, че е открит трупът на Кати Фар, как е бил изпратен на местопрестъплението и какво е видял. След това разказа какво се беше случило с Анджела Ривър. Ярдли се обърна, за да види дали Ривър е в съдебната зала, но нея я нямаше.

— Детективе, открихте ли доказателства, които свързват тези престъпления с някой друг освен Майкъл Закари?

— Не.

— Имахте ли и друг евентуален заподозрян?

— Да. Господин Тъкър Фар представляваше интерес за кратко. Освен съпругата, дъщеря му…

— Възразявам! — обади се Астър и стана. — Може ли да се приближим?

— Да.

Ярдли и Астър се подпряха на катедрата на съдията. Уестън изключи микрофона и Астър каза:

— Господин съдия, ще възразя срещу всяко споменаване, че дъщерята на господин Фар е изчезнала. Въпросът явно ще накара съдебните заседатели да са пристрастни, отколкото ще докаже нещо. А и няма нищо общо с това дело.

— Нищо подобно — рече Ярдли. — Ясно е, че убиецът на госпожа Фар е отвлякъл и Хармъни. Съдебните заседатели трябва да го чуят.

— И какви доказателства ще представите? — попита Астър.

— Ще представим показанията на Тъкър Фар и агент Болдуин за къщичката на дървото, откъдето е била отвлечена Хармъни, както и какво са открили там.

— С други думи, нищо, господин съдия. Хармъни може да е избягала от дома си и те нямат доказателства, които да оспорят това, освен че си е забравила телефона. Това е само опит да се настроят съдебните заседатели срещу клиента ми. Те ще са предубедени поради самия факт, че е замесено дете, и госпожа Ярдли разчита именно на това.

Уестън се замисли.

— Играете нечестно, госпожо Ярдли.

— Господин съдия, изчезналото момиче е част от случая. Невъзможно е да е изчезнала случайно, скоро след убийството на майка ѝ. За съдебните заседатели е важно да получат пълна картина на доказаните събития.

— Или пък тя е избягала от дома си и това няма нищо общо с това дело — възрази Астър.

Уестън поклати глава.

— Това не ми харесва. Не мисля, че обяснява дали обвиняемият е убил госпожа Фар и се е опитал да убие госпожица Ривър. Забранявам да се споменава за Хармъни Фар и отвличането ѝ.

— Но, господин съдия…

— Това е решението ми. Моля, отдръпнете се.

Ярдли се постара да не издава чувствата си и се върна до катедрата.

— Детектив Гарет, вие намерихте доказателствата по този случай, права ли съм?

— Когато изпълнихме съдебната заповед за претърсване на имота на Майкъл Закари, специален агент Болдуин и аз извършихме първоначалния обиск. Аз открих предметите, залепени с тиксо под стола в стаичка в гаража.

Докато Гарет говореше, Ярдли представи снимки — стола, картините и кутията, в която бяха намерени доказателствата.

— Когато вие и агент Болдуин арестувахте обвиняемия, той какво направи?

— Буйстваше. Спореше с нас и се опита да се отскубне от мен, като ме блъсна. Затова се наложи да го притисна към стената и да заключа два пъти белезниците на китките му. Закарахме го до най-близкия участък за разпит, но той не отговори на въпросите. Беше изключително нервен, не го свърташе на едно място и постоянно се озърташе наоколо. Потропваше с единия си крак по пода като човек, който изпитва тревожност. Агент Болдуин размени няколко думи с него. Той сам ще ви каже. С разпита приключи моето участие в този случай.

— Благодаря, детективе. Нямам повече въпроси.

Астър стана и се подпря на катедрата. Вгледа се в Гарет за момент и след това попита:

— Казахте, че клиентът ми е бил нервен, така ли?

— Да, беше много нервен.

— Срещали ли сте го преди това, детективе?

— Не.

— Говорили ли сте с него по телефона?

— Не.

— Виждали ли сте видеозапис с него преди този случай?

— Не.

— Затова не можете да кажете какво е обичайното ниво на нервност или тревожност на доктор Закари, когато и да било, нали?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Той може да се е държал абсолютно нормално по времето, когато вие казвате, че е бил нервен, но вие не бихте направили разлика, нали?

— Ами, разбирам, когато някой е нервен. Обучени сме да откриваме измамата и нервността е един от признаците, за които следим.

— Хората се различават по нивата на тревожност и нервност, прав ли съм?

Гарет се замисли за момент.

— Да.

— И още веднъж ще повторя, вие не знаете обичайното ниво на нервност на доктор Закари, нали?

— Предполагам, не.

— Затова не можете да кажете дали нивото му на нервност в този ден е било обичайното. Нали така?

Гарет погледна Ярдли.

— Не, но…

— Благодаря, детективе. Ще ви бъда много признателен, ако отговаряте честно пред съдебните заседатели вместо да се опитвате да бъдете уклончив.

— Не бях…

— Казахте, че доктор Закари е буйствал, прав ли съм?

Гарет отново погледна Ярдли, сякаш очакваше тя да направи нещо, за да не го прекъсва Астър.

— Да.

— Току-що сте го били арестували за убийство и отвличане, нали?

— Да.

— Някога арестували ли са ви за убийство?

— Не, разбира се.

— Бихте ли се съгласили, че това е доста травмиращо преживяване?

— Не бих могъл да знам.

— Отново ви моля да не отговаряте уклончиво, детективе. Травмиращо преживяване ли е да ви арестуват за убийство? Това вас би ли ви стресирало?

Той погледна съдебните заседатели. Ярдли си помисли, че би било идиотско, ако Гарет отрече. Можеше да загуби доверието на съдебните заседатели. Той се забави твърде дълго с отговора си и тя стана.

— Възразявам, господин съдия! Въпросът няма връзка с разглежданото дело.

— Отхвърля се.

— Детективе, травмиращо е, нали? — настоя Астър. — Да те измъкнат от работа, ченгетата да преобърнат наопаки дома ти и после да те арестуват за убийство, когато в Невада има смъртно наказание. Травмиращо е, да или не?

Гарет отново погледна съдебните заседатели.

— Да, би могло да бъде.

— Когато са травмирани, хората не се държат абсолютно разумно, нали?

— Не, не мисля.

— Те са нервни и разтревожени, нали?

— Предполагам.

— И ако невинен човек е арестуван за убийство, което е още по-травмиращо, не бихте очаквали той да се държи разумно и спокойно, нали?

— Не знам.

— Ако невинен човек е арестуван за убийство, което не е извършил, очаквате той да бъде нервен, нали? Дори изключително нервен?

— Не бих могъл да знам. Както казах, никога не са ме арестували за убийство.

— Хм. Да, добре, ще се върнем на това.

Ярдли продължи да наблюдава Астър още малко, после отново насочи вниманието си към Гарет. Астър умишлено се опитваше да го изкара от равновесие, но забележката за убийство я накара да се замисли. Прокурорите обикновено не проверяваха миналото на служителите на реда, които призоваваха като свидетели, но за всеки случай тя беше проверила Гарет и досието му беше чисто.

— А сега, нека поговорим за доказателствата, които сте намерили под стола. Вие ги открихте, нали?

— Да.

— И сте претърсили целия гараж заедно с агент Болдуин и трима заместник-шерифи?

— Точно така.

— Но вие сте отлепили тиксото и сте извадили кутията под стола?

— Да.

— И сте я показали на агент Болдуин.

— Да.

— Преди да намерите кутията, агент Болдуин и заместник-шерифите не са знаели за нея, нали?

— Не.

— Те са я видели чак когато вие сте я държали в ръцете си?

— Да, аз я намерих.

— Детективе, някога фабрикували ли сте доказателства за някое дело?

— Не, разбира се. Това е глупав въпрос, господин адвокат.

— Защо не оставите аз да преценя това, детективе? — обади се Уестън.

— Извинявайте, господин съдия. Но… понякога на човек му писва от адвокати, които нападат добри ченгета, за да отърват виновните си клиенти.

Астър не обърна внимание на забележката му и продължи:

— Никога не сте фабрикували доказателства, така ли?

— Не, господин адвокат.

— А някога наръгвали ли сте с нож някого?

Ярдли едва не се изсмя. Въпросът беше изключително нелеп. Понякога адвокатите си измисляха глупави въпроси, за да втълпят някаква представа в умовете на съдебните заседатели, като например: Употребявали ли сте хероин? Адвокатът може да няма никакво основание да пита дали полицаят е употребявал хероин, но съдебните заседатели щяха да се запитат защо адвокатът задава този въпрос.

Гарет също можеше да се изсмее или да се вбеси, но не направи нито едното, нито другото. Само се изчерви и изгледа свирепо Астър. Двамата се спогледаха така, сякаш знаеха нещо, за което Ярдли дори не подозираше. Тя бързо стана и каза:

— Възразявам! Насоката на този разпит е неуместна и провокативна. Моля съдът да инструктира господин Астър да се придържа към въпроси за този случай.

— Дали детективът някога се е опитвал да убие някого и да изфабрикува доказателства са изключително уместни въпроси, господин съдия, предвид че той е открил доказателствата срещу доктор Закари.

— Имате ли основание да задавате тези въпроси, господин адвокат?

— Да. Само ми трябва малко свобода на действие.

— Само малко, господин Астър. Не повече.

Астър кимна и отново се обърна към Гарет.

— И така, наръгвали ли сте някого с нож, детективе?

— Не — неотстъпчиво отговори Гарет, без да отмества поглед от него.

— А някога обвинявали ли са ви, че сте наръгали някого и се опитвате да набедите друг за престъплението?

— Не! — разярено отвърна Гарет.

Астър се втренчи в него, явно премисляйки нещо.

— Засега нямам повече въпроси, господин съдия.

— Много добре. Госпожо Ярдли, искате ли да попитате нещо?

— Не.

— Тогава сте свободен, детектив Гарет.

— Господин съдия, бихме искали да призовем свидетел за опровержение.

— Кой?

— Сега името ѝ е Кимбърли Алей. По-рано е била госпожа Кимбърли Гарет.

Ярдли стана.

— Може ли да се приближим?

Уестън кимна и двамата се приближиха до него.

— Ще възразя срещу този свидетел, освен ако тя няма да добави нещо важно и съществено по това дело.

— Не обичам да се опипва почвата, господин Астър — каза Уестън.

— Не опипвам почвата, господин съдия. Детектив Гарет застана на скамейката и заяви, че никога не е бил обвиняван, че е наръгал някого и не е бил обвиняван във фалшифициране на доказателства. Нито едното от двете не е вярно.

— Това е абсурдно! — възрази Ярдли.

— Тогава няма какво да загубиш, ако се съгласиш тя да даде показания.

Ярдли го погледна в очите и реши, че Астър не блъфира. Определено знаеше нещо.

— Искам да я разпитам, преди да застане на свидетелската скамейка.

— Не се прави така със свидетелите за опровержение, господин съдия. Правилата за доказателствата са ясни: ако някой лъже на свидетелската скамейка, ответната страна може да призове свидетел за опровержение, без да уведоми предварително другата страна. Презумпцията е, че ответната страна би трябвало да знае, че свидетелят ѝ ще излъже и не би трябвало да се нуждае от време, за да се подготви.

Уестън въздъхна.

— Дано това не са някакви глупости, адвокате. Ужасно ми се пуши и не искам да седя тук, да слушам тъпотии и да се изнервям.

— Не са глупости.

— Тогава ще я допусна да даде показания, но ако реша, че са тъпотии, ще ви прекъсна.

— Господин съдия — каза Ярдли, — полага ми се кратко прекъсване, за да разговарям със свидетелката. Подадохме молба за реципрочна информация и господин Астър не е споменавал нито дума за госпожа Кимбърли Алей. Освен ако не е разбрал за нея преди малко, би трябвало да бъда уведомена предварително, че тя е потенциален свидетел за дискредитиране. Макар и точно преди детектив Гарет да даде показания.

— Бих искал госпожа Ярдли да ми посочи закон или правило за доказателствата, което гласи, че трябва да предупредя предварително за свидетел за дискредитиране. Това е глупав аргумент, защото тя не се е разровила достатъчно дълбоко в миналото на детектива и сега…

— Реципрочната информация изрично изисква уведомяване за потенциални свидетели за дискредитиране. Ти умишлено скри свидетелката от мен, за да можеш…

— Успокойте се и двамата! — прекъсна я Уестън и въздъхна продължително, докато размишляваше. — Нека приключим с този въпрос. Искането ви е отхвърлено, госпожо Ярдли. Ако детектив Гарет лъже, вие би трябвало да го знаете.

— Господин съдия…

— Искането се отхвърля! Не ме карайте да ви включа в черния си списък, както съм направил с господин Астър.

— Обиден съм, господин съдия. Мислех, че сме приятели.

Уестън изкриви лице в гримаса и рече:

— Призовете свидетелката, за да можем после да направим почивка.

Ярдли се върна на масата на обвинението. Тя направи знак на Гарет да седне зад нея на скамейката, предназначена за помощник-прокурори. Ярдли се обърна към него и прошепна:

— Какво ще каже тя, Лукас?

— Нищо хубаво. Но всичко това са глупости. Бях напълно оневинен. Дори нямаше официално разследване на вътрешния отдел.

— Оневинен за какво?

— Приятелят ѝ наръга някакъв гангстер в квартала им и после скри ножа. Съчиниха някаква идиотщина, че съм бил аз и че съм влязъл в къщата им и съм го подхвърлил. Вдигнаха голяма врява, за да може тя да вземе пълни родителски права над сина ни.

Ярдли се втренчи в него. И тя като Гарет беше обучена да открива издайнически признаци на лъжа, макар и в университета, в клиники по поведенческа психология. Гарет изглеждаше спокоен и отпуснат и отговаряше подробно на въпросите ѝ. Това беше признак на честност и откровеност. Но той побесня, когато Астър повдигна въпроса. Гневът беше нормална реакция към несправедливо обвинение, но яростта не беше. И фактът, че разводът и родителските права над детето му бяха част от проблема, усложняваше нещата. Беше много трудно да разгадае мислите му.

— Ти имаше ли нещо общо с това, Лукас? Ако си имал, сега е моментът да ми кажеш, защото, когато влезе в съдебните протоколи, информацията ще стане публична.

Гарет погледна Астър и устните му се извиха в презрителна усмивка.

— Малко мръсно копеле! Кълна се, че ако не бяхме в съдебна зала, щях…

— Хей, остави ме аз да се тревожа за него. Ти се тревожи за себе си. Разкажи ми всичко, което ще каже тя.

Вратите на съдебната зала се отвориха и приставът въведе привлекателна жена с червена рокля. Гарет ококори очи, когато я видя, и я проследи с поглед, докато тя прекосяваше залата и после положи клетва.

Ярдли скочи на крака и каза:

— Господин съдия, бих искала кратка почивка, за да разговарям с детектив Гарет.

— Отхвърля се.

— Тогава бих искала пет минути почивка за тоалетна.

— Отхвърля се. Не съм глупав, госпожо Ярдли.

— Някои съдебни заседатели може да искат да отидат до тоалетната, преди да продължим.

Уестън се обърна към съдебните заседатели.

— Някой желае ли да отиде до тоалетна?

Ярдли се надяваше, че някой ще вдигне ръка, но никой не го направи.

— Почивката се отхвърля — каза съдията. — Господин Астър, имате думата.

Астър пристъпи към свидетелката, но застана близо до съдебните заседатели, така че когато го погледнеше, Кимбърли Алей сякаш гледаше тях и им говореше директно.

— Кажете името си буква по буква за протокола, моля.

— Кимбърли, обичайния правопис, Мишел Алей. А-Л-Е-Й.

— Госпожо Алей, познавате ли детектив Лукас Гарет?

— Да.

— Откъде го познавате?

— Бяхме женени.

— Кога?

— Ами, оженихме се през 2011-а и се разведохме четири години по-късно.

— Защо се разведохте?

— Възразявам, господин съдия! — обади се Ярдли.

— Приема се. Само факти, свързани с това дело, господин Астър.

Астър пъхна ръце в джобовете си и се вгледа в Кимбърли Алей.

— Знаете ли за какво е това дело, госпожо Алей?

— Да.

— Знам, че вие не бяхте в съдебната зала, но преди малко бившият ви съпруг даде показания, че никога никого не е наръгвал с нож и не е бил разследван за такова престъпление.

— Сигурна съм, че го е казал.

— А вярно ли е?

— Не.

Няколко души започнаха да шушукат. Ярдли се обърна и погледна назад. Беше се събрала малка тълпа, всичките цивилни и без пропуски на репортери. Тя беше сигурна обаче, че повечето са журналисти и блогъри, които се опитват да заобиколят забраната на Уестън да не се допускат представители на медиите в съдебната зала. Ярдли се изненада, че не видя Джуд Чанс.

— Моля, обяснете ни какво искате да кажете — рече Астър, след като изчака десетина секунди, за да могат съдебните заседатели да осмислят думите на Кимбърли Алей.

— Лукас и аз имахме… проблемни отношения. Първите години беше хубаво, но той започна да пие много, когато стана детектив. Беше…

— Възразявам! — прекъсна я Ярдли. — Господин съдия, това няма връзка с разглеждания случай.

— Отхвърля се.

Астър кимна на Кимбърли.

— Продължете, госпожо Алей.

— Както казах, той започна да пие много, когато стана детектив. — Тя погледна Гарет и после отново се обърна към Астър. — Някои ченгета не са създадени за това. Много ченгета не харесват детективите, защото те получават цялата слава, снимките им са във вестниците, интервюират ги за документални предавания и така нататък. А много детективи не харесват полицаите, защото имат точно определено работно време. Това са два различни свята. И така, когато стана детектив, Лукас трябваше да посвети на работата си цялото си време, енергия и внимание, и загуби приятелите си. Вече не излизаше с тях. Това му причини голям стрес. Мисля, че затова започна да пие и след една година нещата излязоха извън контрол.

— В какъв смисъл излязоха от контрол?

Алей прехапа устни и погледна през прозорците на съдебната зала. В очите ѝ заблестяха сълзи.

— Той… ме преби една нощ.

Ярдли скочи на крака.

— Господин съдия, моля да се приближим!

— Отхвърля се.

— Господин съдия, поисках да се приближим!

— И аз казах, че се отхвърля. — Уестън погледна Кимбърли. — Моля, продължете, госпожо Алей.

Ярдли седна и погледна Астър, който ѝ намигна.

— Как така ви е пребил? — попита той. Продължи да я разпитва внимателно и да изтръгва подробностите за кавга, по време на която пияният Гарет беше бутнал съпругата си под душа и я беше удрял многократно в лицето. Астър я попита какво е направила след това на път до болницата. Как синът ѝ трябвало да отиде в спешното отделение с нея и да излъже лекаря, за да не арестуват баща му, а тя да изгуби работата си — единствения им източник на доходи.

Ярдли видя съчувствието, изписано на лицата на съдебните заседатели. Гарет се наведе към нея и прошепна:

— Това са глупости. Възрази.

— Опитах се — отвърна Ярдли. — Какво още не ми казваш?

— Нищо. Всичко е измислица. Призови ме отново на свидетелската скамейка и ще обясня всичко.

— Ще му мислим за това, когато му дойде времето.

Кимбърли се разрида. Астър я чака дълго, докато тя се успокои, и след това попита:

— Удрял ли ви е и друг път?

Тя кимна.

— Не съм викала ченгетата. Те нямаше да направят нищо, защото беше моята дума срещу неговата. Освен това го обичах и имахме син. Мислех, че Лукас ще се промени, когато стресът от работата намалее или ако престане да пие… Не знам. Човек не знае какво да мисли в такива ситуации. Обичаш го и в същото време го мразиш.

Ярдли почувства силно отвращение. Колко пъти беше лежала будна в леглото и си беше мислила същото?

— Съпругът ви промени ли се?

— Не — отговори Кимбърли. — Това не се превърна във… всекидневие, но се случваше често и разбрах, че му трябва помощ. Когато му предложих да потърси такава, Лукас каза, че по-скоро би умрял, отколкото да отиде в програма за лечение на шайка наркомани. И тогава реших да го напусна.

— Кога се случи това?

— Преди четири години. Мисля, че през април. Помня, че беше събота. Лукас беше отишъл да лови риба с приятели и аз взех нещата и сина си и заминах.

— Какво се случи после?

— Лукас се ядоса. Имаше много крясъци. Един понеделник дойде сутринта в службата ми. Строши разни неща, крещя и блъска шефа ми, който се опитваше да ме защити. Беше толкова пиян, че подушвах алкохола от три метра.

Тя погледна Гарет, а после бързо отмести очи.

— Това продължи ли? — попита Астър.

— Да. Ставаше все по-лошо. Щях да извадя, как се нарича… ограничителна заповед, но адвокатът ми каза, че идеята не е добра, докато разводът не приключи. Че ще усложни нещата, тъй като ще трябва да говорим за родителски права и подялба на имуществото.

— Какво друго се случи по това време, госпожо Алей?

Тя си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Разчитах само на своите доходи. Работех на пълен работен ден нископлатена работа и се върнах в колежа, за да завърша, затова не живеехме в най-добрия квартал. Разни тийнейджъри продаваха наркотици на ъгъла. Имаше една малка бакалия и те се навъртаха наоколо. Хората им даваха пари, а те им даваха нещо в замяна. Беше по-скоро обезпокоително, отколкото страшно, но понякога ставаха сбивания. Един ден — беше юни, десети юни същата година — полицаите почукаха на вратата ми. Току-що се бях върнала от работа и бях грохнала от умора. Готвех се да им кажа, че не знам нищо, защото бях сигурна, че са дошли да питат за едно сбиване, но те ми казаха, че приятелят ми по онова време, сега мой съпруг, Нейтън Алей, може би е наръгал някого с нож. Едно от момчетата, които продаваха дрога на ъгъла.

— Беше ли го наръгал?

— Категорично не. Нейтън беше по работа в Монреал, когато това се случи. Той държи магазин за хранителни добавки и беше на изложение. Показах на ченгетата профила му в Инстаграм, където Нейтън беше качил купища снимки на себе си там, но на тях не им пукаше. Казаха, че ще претърсят къщата и аз не можах да направя нищо.

— Какво се случи, когато претърсиха дома ви?

— Намериха нож. Военен нож. Сгъваем. Намериха го увит в тениска, изцапана с кръв.

— Ваш ли беше ножът?

— Не. Не го бях виждала преди.

— На Нейтън ли беше?

— Не. Ченгетата казаха, че Нейтън е наръгал онова момче и го арестуваха. После сержантът им говорил с няколко души, които били в Монреал с Нейтън. Тогава решиха, че съм аз, но видяха видеозаписа от къщата ми. Имам камера на входната врата, която започва да записва, когато няма движение наблизо. В нощта, в която момчето е било наръгано, беше записала мен и сина ми да се връщаме у дома и да излизаме чак на сутринта. Но на следващия ден беше записала нещо друго.

— Какво?

— Възразявам! Това е преразказ на непотвърдена информация. Ще трябва да видим видеозаписа, ако тя ще го обсъжда.

Астър сложи дивиди на масата на обвинението и попита:

— Може ли да доближа секретаря, господин съдия?

— Може.

Той даде дивидито на секретаря. На стената срещу съдебните заседатели се спусна прожекционен екран и приставът угаси осветлението. Секретарят зареди дивидито и на екрана се появи образ.

Всички в съдебната зала гледаха захласнато, докато видеозаписът показваше Кимбърли и малко, пълничко момче, които излязоха от къщата. После екранът потъмня. Когато камерата се включи отново, навън беше по-светло, по обед, а на верандата беше Лукас Гарет. Той забърза към вратата, като се огледа няколко пъти. Държеше нещо в ръцете си и започна да човърка ключалката. След малко вратата се отвори и той влезе.

— Какво видяхме току-що? — попита Астър.

— Това беше Лукас, който влезе с взлом в къщата ми. Камерата е скрита много добре и той не знаеше за нея.

— Сега ще превъртя напред петнайсет минути.

Екранът угасна и Астър превъртя четиринайсет минути и половина и образът се появи отново. Гарет излезе от къщата, втурна се към колата си и потегли.

— Показахте ли видеозаписа на полицията?

— Да.

— И какво се случи?

— Веднага прекратиха разследването срещу мен и Нейтън и казаха, че повече няма да ни безпокоят. — Кимбърли Алей погледна Гарет. — Казаха, че ще разпитат Лукас. Повече не ги чух и видях.

— Мислите ли, че Лукас е наръгал онзи младеж и е подхвърлил ножа у вас, за да арестуват приятеля ви и така да намали шансовете ви на изслушването за родителските права над сина ви?

— Възразявам! Предположения!

— Приема се.

— Благодаря, госпожо Алей. Това е всичко — каза Астър.

Ярдли не стана, а продължи да наблюдава Кимбърли Алей. Тя изглеждаше крехка и въпреки че бяха минали години от случилото се, уплашена. Един безпощаден кръстосан разпит би настроил негативно съдебните заседатели. А Ярдли не беше станала прокурор по случаи за сексуални престъпления и домашно насилие, като разкъсва жертвите на свидетелската скамейка. Тя се обърна към Гарет, който се беше втренчил в бившата си съпруга, и прошепна:

— Вярно ли е?

— Не. Не, по дяволите, не е вярно!

— Лъжеш.

Той направи гримаса и поклати глава.

— Знаеш ли, не ми трябват тъпотиите ви — нито твоите, нито нейните! Сама си осъди онзи задник!

Гарет стана и гневно излезе от съдебната зала. Ярдли само стисна зъби и мускулите на челюстта ѝ потръпнаха. Тя стана.

— Нямам въпроси към свидетелката, господин съдия.