Четвъртата картина

34.

Следобед Дилън Астър вече бе приключил в съда. Лили Ричи му изпрати съобщение, че и тя е свършила. Двамата се срещнаха в един мексикански ресторант за бързо хранене. Дилън разхлаби вратовръзката си, докато отпиваше на големи глътки безалкохолна напитка.

— Ив плати ли? — попита Ричи, докато ядеше тортила чип.

— Не точно.

— Какво означава това?

— Имаше парите, но не можах да ѝ ги взема. Бяха за храна.

— Дилън, с тези хора това винаги са парите за храна, за наем или за бебето им. Казват същото на фирмите, които обслужват кредитните им карти, на лекарите, на застрахователите на колите си и така нататък.

— Тя е възрастна жена. Не можах да ѝ ги взема. Обеща, че скоро ще ни плати всичко.

Ричи поклати глава.

— Не, няма да ни плати.

— Няма проблем. Добре сме финансово. Договорите ни за обществени защитници скоро ще бъдат подновени за още шест месеца и всичко ще е наред.

— И после какво? Писна ми да разчитаме на тези договори и да получавам язва на всеки шест месеца, защото не знам дали ще бъдат подновени.

— Хей, когато напуснахме Службата за правна помощ, и двамата знаехме, че ще има и трудни времена, но няма да се плашим. Поне три години ни трябват, за да можем да отворим собствена адвокатска кантора. Прочетохме го заедно, забрави ли?

Ричи въздъхна.

— Писна ми едва да свързваме двата края.

— Нека аз се тревожа за това. Няма смисъл да го правим и двамата. Пък и ти трябва само да се ожениш за Сузан, и ще станеш богата. Тя е червива с пари.

— Сузан определено е изгодна партия, но аз вече се грижа за един възрастен, който се държи като дете. В момента няма да се справя с двама.

— Кой е другият? — искрено попита Астър и когато Ричи не отговори, възкликна: — О! — Той отпи още една глътка безалкохолно. — Остави ме аз да се тревожа за бизнеса, Лил. Всичко ще е наред, обещавам.

— Бизнесът е и мой, Дилън. Мечтая си за собствена адвокатска кантора, още откакто бях в групата по дебати в гимназията. Ако не успея, не знам какво ще правя. Не искам да работя за друг. А и да имах желание, ако искаш, вярвай, но симпатягите в големите кантори не се надпреварват да наемат трийсет и пет годишни лесбийки с криминални досиета.

— Хей, онзи тип си е заслужавал бутилката по главата. Вината не е била твоя. И няма да се наложи да ходиш в други кантори. Обещавам. Само ни дай време. Ще сритаме няколко задника и ще спечелим слава. После е въпрос на време мълвата да се разпространи.

— Вбесява ме и още нещо. Ти си десет пъти по-добър адвокат от онези смешници, а те са по телевизията и получават договори за стотици хиляди долари. Ти заслужаваш това, не те.

Астър се подсмихна.

— Израснах в тясна каравана с майка си и сестра си. Всяка сутрин благодаря на бога за живота, който имам, и за онова, което съм постигнал. Имам покрив над главата си, дрехи, достатъчно храна и малко пари в края на месеца. Чувствам се благословен.

— Много си мил. Защо винаги задниците преуспяват в бизнеса?

Телефонът на Ричи започна да вибрира. Тя погледна екрана и отговори:

— Ало?

Астър се облегна назад в сепарето и отпи от безалкохолното си. Спомни си, че като малък ходеше в бакалиите и смесваше по малко от всеки вид безалкохолни в нещо, което наричаше студен чай „Лонг Айланд“, защото беше чул майка си да казва, че това е любимото ѝ питие. На единайсет години, това му се струваше най-страхотното питие на света. Зачуди се дали сега, на двайсет и осем, това няма да го накара да се задави.

— Идваме веднага — каза по телефона Ричи.

— Кой беше?

— Били от ареста. Няма да познаеш кого са задържали.

— Кого?

— Палача от Кримзън Лейк.

— Какво?

— Да отиваме бързо, преди да го е отмъкнал някой друг.

Ричи караше джипа, а Астър гледаше през прозореца. Медийното внимание към един такъв съдебен процес означаваше, че ще бъде подробно отразяван в национален, а може би и международен ефир. Това означаваше, че ще има интервюта с адвокатите, статии, обсъждания по телевизията и може би договор за написване на книга след това. По-малките кантори и самостоятелните адвокати плащаха на надзирателите в арестите да ги уведомят, когато задържат някого като Палача.

— Сигурен ли си, че трябва да го защитаваме безплатно? — попита Ричи и профуча на жълт светофар.

— Да.

— Сигурно има пари. Нали е лекар.

— Трябва да поемем случая. Парите не ме интересуват. И карай по-бавно. Няма да ми е приятно да умра точно преди да стана богат.

— Тези дела са един тон работа, Дилън. След края на процеса може всички да забравят за него, а и да не ни донесе нови дела.

— Или пък да ни направи известни и да ни наеме Ту Чейнс. — Астър я погледна. — Той е известен рапър.

— Знам кой е, глупчо.

— Ту Чейнс не пее за камиони и коне, затова си помислих, че не си чувала за него.

— Хей, кънтри музиката е най-популярната в Америка. Ти си много странен, че не слушаш такава музика.

Арестът на окръг Кларк представляваше модерна сграда от стъкло и стомана и приличаше по-скоро на шикозна офис сграда, отколкото на затвор. Дизайнът трябваше да разсее чувството на тревожност, което биха изпитали жителите на квартала със затвора, в който се намираше. Гневът постепенно щеше да затихне, щом хората успееха да забравят, че това е арест, понеже изобщо не приличаше на такъв. Коридорите бяха бели и на Астър му се стори, че се намира в стерилна болница.

Платиха, за да паркират близо до входа, и бързо влязоха. Вътре огледаха помощник-шерифите в приемната и видяха познатото овално лице на Били в края на редицата.

— Били, идвал ли е някой при… Как му беше името, Лил? — попита Астър.

— Майкъл Закари.

— Идвал ли е някой при него?

— Вие сте първите.

— Супер.

Били погледна помощник-полицая до него, който помагаше на един посетител, и прошепна:

— Двеста кинта.

— Какво? Обикновено ти давам петдесет.

— Този случай ще вдигне голям шум. За малко не арестувахме група репортери, които се опитваха да влязат и да го интервюират. Ще го показват по телевизията.

Астър забарабани с пръсти по бюрото, като не откъсваше поглед от Били.

— Сто.

— Двеста. — Били отново хвърли поглед към помощник-шерифа до него. — По-добре побързайте. Чух, че Стивън Смит иска да говори с него. Той има най-малко пет билборда. Помисли си още колко ще има, ако стане адвокат на Палача от Кримзън Лейк.

— Добре, бъди гаден. Двеста. Но ме вкарай вътре веднага.

След като ги претърсиха и минаха през детекторите за метал, Ричи и Астър получиха пропуски на посетители. Насочиха ги към Блок В на петия етаж, където затваряха нарушители, за които се смяташе, че представляват опасност за себе си или за околните.

Един едър помощник-шериф с татуировка, която надничаше над яката на ризата му, ги заведе до килията. Плъзгащата врата изскърца, докато се отваряше. Решетките бяха сиви и изпъстрени с ръжда в двата края. Майкъл Закари седеше на леглото.

Последният клиент, когото Астър беше посетил в Блок В, беше сто и осемдесет килограмов гангстер, обвинен, че е разбил черепа на брат си, когато разбрал, че спи със съпругата му. Майкъл Закари приличаше на прилежен счетоводител, чиято майка може би все още го караше с колата си на работа. Астър се усмихна. Нямаше как съдебните заседатели да си помислят, че този човек е жесток психопат.

— Това е адвокатът ви — обяви помощник-шерифът.

— Адвокатът ми?

— Благодаря, помощник-шерифе — рече Астър. — Ще ви повикаме, когато приключим.

Астър влезе в килията, а Ричи се облегна на решетките. Той забеляза умивалника. Всички лични вещи на Закари бяха подредени спретнато в редица, а допълнителният му комплект дрехи бяха сгънати безупречно в самия край на леглото. Трудно беше да се работи с клиенти с обсесивно-компулсивно разстройство, защото съдебните процеси бяха предимно досадна и мъчителна работа на бюро. Не се понасяха добре от хора с проблеми с контрола.

— Доктор Закари, казвам се Дилън Астър, а това е Лили Ричи. Ние сме адвокати по наказателно право. Дошли сме да ви защитаваме.

— Не разбирам. Вече имам адвокат. Чарлс Дъфман.

— Така ли? Къде е? Обзалагам се, че сте му се обадили и той ви е казал, че ще дойде, когато може, нали? Вероятно работи с болницата чрез някаква ужасно скъпа и тъпа правна застрахователна схема.

Закари погледна първо единия, после другия.

— Да.

— Ако имате имотен спор със съседа си и се нуждаете от някого да напише нещо, тогава, да, направете си застраховка за правни разноски, и те вероятно няма да се издънят кой знае колко. Най-лошото, което може да се случи, е да се наложи да наемете истинска адвокатска кантора, която да свърши работата наново. Но наказателното право, доктор Закари, е нещо съвсем друго. А онези типове са зле по наказателно право. Той ще поеме защитата ви заради парите и заради интервютата по новините, но няма да знае какво да прави. Не познавам господин Дъфман, но ви гарантирам, че той не разбира нищо от тази материя. — Астър се обърна с лице към Закари и се вгледа в очите му. — Знам кои прокурори укриват доказателства и кои действат по правилата. Знам кои ченгета са корумпирани, кои са пристрастени и се дрогират в работно време и кои се опитват да правят секс със заподозрени, когато никой не гледа. Знам кои съдии заспиват на бюрото и кои чуват всяка дума, която казваме, както и кои са в съдебната зала само защото са племенници на политици. Знаете, че в Невада има смъртна присъда, нали?

Очите на Закари се отвориха малко по-широко и дишането му се учести.

— Ами, не. Не знаех.

— Е, може би ви очаква смъртна присъда. Четох за вашия случай по пътя насам. Обвиняват ви, че сте убили една жена, опитали сте се да убиете приятелката си, с която живеете, и може би сте отвлекли четиринайсетгодишно момиче. Това направо си плаче за смъртна присъда. Не може да се доверите на Чарлс Дъфман, който в момента вероятно има случай, свързан с някоя голяма автомобилна катастрофа. Той няма да си направи много труд заради вас. Няма да следи водещия разследването полицай една седмица, за да види дали няма извънбрачна връзка, нито ще говори с косачите на моравата на Кати Фар, за да провери дали не са видели някого да се навърта около дома ѝ. Дъфман няма да направи това, но ние ще го сторим. И то съвсем безплатно.

— Ще направите всичко това безплатно? И защо?

— Ще бъда откровен с вас. Защото от сега нататък помежду ни ще трябва да цари пълно доверие и честност. Правя го заради гласността и рекламата, които ще предизвика вашият случай. Всички новинарски емисии и клюкарски списания ще говорят за него, докато трае процесът. Вие ще станете известен — е, с лоша слава — и адвокатът ви ще получи голяма част от вниманието, а следователно и много нови клиенти.

Закари се подсмихна.

— Значи ще ме защитавате заради рекламата, а? Това не е ли малко повърхностно?

— По-лоша причина ли е от онази, поради която ще ви защитава господин Дъфман?

Закари не отговори.

Астър седна до него на леглото.

— Аз съм отличен адвокат. И единственият начин рекламата да проработи за мен е, като спечеля делото и вие излезете свободен от съдебната зала. Ако загубя делото пред очите на целия свят, пред вратата ми няма да се извие опашка от клиенти. С вас имаме един и същ стимул.

— Доктор Закари — обади се Ричи, — Дилън е най-добрият съдебен адвокат, когото съм виждала. Заедно напуснахме Службата за обществени защитници. Знаете ли с какво беше известен той, докато работехме там? С това, че никога не е губил дело. И това не е както когато прокурорите казват, че никога не са губили дело, защото те могат да избират кои дела да стигнат до съд и какви дела да разглеждат. Мнозина частни защитници не приемат трудните случаи или се отказват от клиентите си, ако не правят каквото им кажат. Но служебните защитници като нас трябва да поемат всеки случай, който им възложат, и повечето успяваме да вкараме в съда, защото не можем да се откажем от клиентите, които са ни се доверили. Налага се да поемаме най-тежките случаи, с най-лошите изгледи за успех, и Дилън никога не е губил. Нито веднъж.

Астър се наведе напред и сложи лакти на коленете си.

— Мога да спечеля това дело.

Закари погледна Ричи, после Астър и кимна.

— Добре… добре.