Четвъртата картина

64.

Джесика седеше на верандата, когато Тара зави по алеята за коли и спря. Момичето се приближи до майка си и седна до нея. Двете дълго мълчаха. Тара беше пъхнала ръце в джобовете на суитшърта си. Сега изглеждаше много по-малка. Това напомни на Ярдли, че тя все още е дете.

— Откога си пишеш с него?

Тара не отговори веднага.

— От година и половина — каза след малко, — но продадох първата картина преди шест месеца. Внесох парите в сметка. Не съм ги пипала.

— Още колко продаде?

— Само две и не за много. Но той каза, че онзи човек, Васили, е голям търговец на произведения на изкуството и ще плати много за картините му. Васили ми предложи два милиона долара за три от платната му.

Джесика поклати глава.

— Защо, за бога, си помисли, че идеята е добра?

Тара преглътна и отмести поглед встрани.

— Направих го заради теб.

— Заради мен?

Тара кимна.

— Мисля, че не си щастлива, мамо. Затова ще се местим и напускаш работа. Ти си мислиш, че напускаш, защото ти е писнало, но не си щастлива и не знаеш защо. Смяташ, че като отидеш другаде, ще бъде по-добре. Но няма да бъде. Реших, че ако не се тревожиш поне за пари, това може да ти помогне.

Джесика се пресегна и сложи ръка върху коляното на дъщеря си.

— Тара, онова, което ме прави щастлива, си ти. Ами ако ти се беше случило нещо? Помисли ли за това? Искаш да се грижиш за мен — добре. Но какво щеше да стане с мен, ако те бях изгубила? Особено по този начин. Застреляна в някакъв мръсен апартамент заради баща ти.

— Той каза, че ще е лесно и няма да се случи нищо.

Гневът, който пламна у Джесика, сякаш изгори кожата ѝ, и тя трябваше да затвори очи за малко и да вдиша дълбоко.

— Тара, погледни ме… Всичко, което ти каже този човек, е лъжа. Каквото и да мислиш, че прави, за да помогне на теб или мен, той помага само на себе си. Ако не друго, той ни използва, за да се забавлява. Не можеш да му имаш повече доверие, отколкото на една змия. Разбираш ли ме?

— Сега разбирам — каза твърдо Тара и кимна.

Джесика остана с убеждението, че дъщеря ѝ премълчава нещо, но реши да не я притиска.

— Инсталирала си проследяващо устройство на телефона ми, а? — попита Тара. — Предположих, че ще го направиш.

— Извинявай. Беше заради твоята безопасност.

Тара вдигна рамене.

— Мисля, че в момента не съм в позиция да се ядосвам, нали?

Джесика въздъхна и погледна луната, която обливаше улицата в бледа светлина. После хвана ръката на дъщеря си и каза:

— Ела.

— Къде отиваме?

— Ще си запалим огън.

Сухи съчки обграждаха картините. Бяха далеч в пустинята зад къщата им и Ярдли се огледа наоколо, за да се увери, че не вижда коли, не че някой би спрял там. Повяваше лек ветрец, който на няколко пъти угаси пламъка на запалката. Когато се запали, Джесика я доближи до мокрите картини, които бяха напръскани с течност за запалки. Купчината задимя за кратко и после избухна в пламъци.

Ярдли се отдалечи от огъня, усещайки топлината му по лицето и ръцете си, докато гледаше пламъците, без да мига. Тара застана до нея и попита:

— Знаеш ли кога съм била най-горда?

Ярдли я погледна, но не каза нищо.

— Когато ме приеха с пълна стипендия в Университета на Лас Вегас. Един от най-младите студенти, които някога са били приемани в докторска програма по математика. Разбира се, исках да го споделя с теб, но… непрекъснато си мислех: Бих искала баща ми да види това. Искаше ми се той да беше до мен, когато отворих писмото. — Тара погледна майка си. — Това беше най-страхотният момент в живота ми, а аз исках до мен да е човекът, на когото най-малко на света би му пукало. Защо мислиш, че съм го искала?

Джесика хвана ръката на дъщеря си. Нямаше отговор на въпроса ѝ. Двете се обърнаха към огъня и се загледаха, докато пламъците поглъщаха оцелелите картини на Еди Кал.

Произведенията ти са мъртви, помисли си Ярдли. Надявам се, че скоро ще ги последваш и ти, да те вземат дяволите!